Всеки фен, а и “хейтър” на Меси, трябва да прочете това

“Лионел Меси може да направи точно толкова, колкото прави, когато футболът ни е осакатен от грозната обсесия да спечелим всичко на всяка цена, а липсват пари и визия за изграждане на различен път”, започва анализът на аржентинската легенда Хорхе Валдано за състоянието на Бълхата и “албиселесте” за “Гардиън”.
“Толкова много неща са сбъркани в Аржентина, че не знаем какво точно е сбъркано. Толкова много неща се случват, че никой не знае какво се случва. Ако започнете да пишете политически анализ, уводът ви ще е годен и за футболен такъв. Живеем в турбулентни времена за футбола ни. А не винаги е било така - дълги години футболът компенсираше за продължителния ни спад в икономиката, социалната система и политическите кризи.

Не е ясно кога точно започна всичко, нито къде, няма и едно мнение по въпроса. Истината е, че малко по малко се отдалечихме от топката, която обичахме повече от самата игра. Отдалечихме се от стила на игра, който ни привличаше на стадиона, където мечтаехме да изкрещим “оле” винаги, щом някой дриблираше, финтираше… винаги когато виждахме двойно подаване на скорост… това бе огромна част от живота ни. Имахме таланти на най-високо ниво, като количество също бяхме на върха, а и си позволявахме да правим гениални отигравания на терена.

Футболът е от значение за нас и ни кара да се чувстваме сред най-добрите в света в нещо от изключителна важност. Чрез футбола си помислихме, че сме си върнали Малвините през 1986-а, благодарение на Диего Марадона, който оттогава е национален герой. Затова е трудно да обясним как се стигна до тази трагедия в националния отбор. Как тогава да обясним какво ще правим с футбола, ако не знаем даже какво да правим с Лионел Меси?

Да се върнем в началото. Улицата винаги е била нашето училище, тя придаде на футбола културна значимост и именно там ценностите и качествата ни се изградиха така, че да празнуваме всяко различно и атрактивно отиграване. Но улицата отдавна вече не е форма на развитие и нямаме модел на обучение за футбол, каквито имат в Испания и Германия. Все сме с малко пари, с малко организационни качества и малко идеи. А в арогантността си ставаме и твърде уверени, че сме всемогъщи във футбола.

Отгоре на всичко това се появи и почти безумната жажда за победа, която замени насладата от играта. Жаждата да победим на всяка цена, тази жажда измества всички останали ценности и приоритети. Разделяме света на победител и губещи - това е болест, която заразява футбола още на първото ниво.

Страстта към футбола е засенчена от страстта за отбор, все едно като общество сме станали все по-индивидуални и имаме желание чрез футбола да се свържем отново с чувството за принадлежност. Превръщаме отборите в мини нации и това им придава идентичност, която трябва да се защитава и за която да се грижим и борим безкористно и ожесточено - на терена и извън него. Казахме сбогом на “оле” и приветствахме свят, в който “топките” (преносен смисъл за здрави нерви) са по-важни от таланта.

Това видяхме срещу Хърватия. Хората крещяха на играчите да покажат повече “топки”, а седейки на трибуните, Диего (Марадона) изискваше същото, хващайки се за тестисите си. Да, Диего - човекът, който по-добре от всекиго олицетворяваше предишния ни стил. Желанието за битка превръща всеки мач в аржентинското първенство в нешифрируем рояк от насекоми, които кръжат около топката и всеки сякаш тича повече, отколкото мисли, а в крайна сметка е трудно да се прецени кои са добрите.

Има и друга страна на монетата - икономическа криза, институционален хаос, футбол по телевизията като политическо оръжие, корупция на всички нива сред тези, които управляват спорта. Светът не помага също - глобализацията ни кара да разсъжаваме, че всеки играч, независимо колко е класен, е само на три гола от трансфер в чужбина. Това ранно бягство ни принуди да загубим най-големия си учител - съревнованието. Марадона е изцяло аржентински продукт, а Меси е смес от аржентинските си корени и развитието и усъвършенстването в Барселона.

Не искам да подмина и нещо друго, също много важно - посредствеността на дебатите, невежеството на журналистите и на огромна част от хората, които принизяват играчите и унижават играта. Тази грозна идея, идваща от пъкъла, този гнусен шум, съпътстващ всичко - те накараха аржентинците да вярват, че ако Меси не спечели световно първенство, никога няма да задмине Марадона. И накараха и самият Меси да го повярва.

33 титли по-късно Меси прие посланието присърце и когато започне световно първенство, той става осъдена душа, носеща на раменете си изискванията на 45 милиона души. А всъщност Меси защитава аржентинската футболна гордост както никой друг вече 15 години и го прави с изумително, направо скандално постоянство. Но това започна да се взима за даденост и Меси е третиран все едно той е който и да е играч, от когото се очакват нереални неща.

В Русия всичко се събра на едно място - кризата откъм талант. Сега ли чак разбрахме, че нямаме футболисти като Лука Модрич и Иван Ракитич? Сега? Когато Хърватия ни победи с 3:0? Липса на лидер. Наистина ли няма никой, който да може да извади футболистите от кризата с някаква вдъхновяваща реч? Вулгарността на дебата - наистина ли забравихме какво ни правеше велики в миналото? Трябва да се развием след Мондиал 2018 и да започнем революция в образованието, която може да ни върне към изгубения престиж. Но образованието отнема време, а в Аржентина загубихме всякакво търпение и спокойствие. Как може бързо да вземем решение за такива огромни по мащаби проблеми?

Докато чакаме мача с Нигерия, отборът изглежда загубен, а и се разпространяват слухове за бунт, като никой не знае какво се случва в главата на Меси - един от най-познатите хора в света, но и човек, чието мълчание не може да се разтълкува. В Аржентина си мислят, че проблемите им ще се решат с демонстрация на смелост и борбеност, но така само ще си докарат футболния колапс (и емоционалния), а с това и дисциплината. Ще завършим последния мач в групата с изгонен футболист - с червен картон за завършек на катастрофата.

Падението започва с културата, а “топките”, които искат феновете, не са всичко и не са достатъчни. За да изморим Исландия, да преодолеем страхотната Хърватия и да се изправим срещу авантюристичната Нигерия, ще ни трябват всички качества и ценности, които аржентинският футбол отдавна загуби. Умение, класа, фантазия, хитрост, прецизност - трябва да ги съберем в един стил и да създадем колективно решение, да създадем идентичност на тази разединена група играчи. Дори един гений не може да компенсира всичките проблеми. Още по-малко деморализиран гений”, завършва анализът на Хорхе Валдано, който вкара при победата с 3:2 на Аржентина срещу Западна Германия на финала на Мондиал 1986.

Още от Футбол свят

Виж всички