Бербатов: Много се гордея с кариерата си, знам, че съм забавлявал хората

На пръв поглед изглеждаше сякаш Димитър Бербатов просто тича към ъгловото флагче на „Олд Трафорд“, преди да сътвори онова емблематично отиграване, усъвършенствано в хола на дома му. Преследвайки подаване на Андерсон на самата аутлиния, българинът овладя с десния крак, завъртя се на 180 градуса и елегантно преодоля Джеймс Колинс за части от секундата. Защитникът на Уест Хам така и не разбра какво се случи, а Бербатов се насочи необезпокояван към наказателното поле, за да поднесе топката на празна врата за Кристиано Роналдо.

По това време българският нападател бе играч на Манчестър Юнайтед едва от месец, но вече бе оставил незабравим спомен в съзнанието на привържениците. Отиграването се случи почти на същото място на терена, където осем години по-рано Фернандо Редондо от Реал Мадрид преодоля Хенинг Берг с пета за друг легендарен гол.

Финтът на Бербатов дори вдъхнови песен със заглавие „Бербатов Спин“ на Броук Бой Флай — една от общо трите композиции, посветени на него, сред които и парче на солунския рапър Ричи след престоя му в ПАОК в края на състезателната му кариера.

Този момент перфектно илюстрира класата и хладнокръвието, съпътствали българина по време на целия му футболен път — от родния Благоевград в подножието на Рила, през ЦСКА Байер (Леверкузен) и Тотнъм, до трансфера в Манчестър през 2008 г., където реализира хеттрик срещу Ливърпул и пет попадения в един мач срещу Блекбърн. Общо в кариерата си нападателят се разписва 329 пъти.

Двукратният шампион във Висшата лига неведнъж е споделял, че спокойният му стил е черпил вдъхновение от бойните изкуства: „Когато единият действа припряно, а другият прави премерени движения, този с правилната техника винаги надделява над съперника“.

Подобно на рок звезда на терена, Бербатов понякога оставяше впечатление за незаинтересованост, но това винаги е било част от неговия образ, вдъхновен от герой в класически спагети уестърн. В интервю за списание FourFourTwo бившият нападател анализира същността на своя стил и какво се крие зад неговото хладнокръвие.

— Връщайки се назад към кариерата ви, как бихте описали своя стил на игра?

— Честно казано и без излишна скромност, дълго преди да се заговори за нападатели, които се връщат назад, ние с Роби Кийн в Тотнъм правехме точно това — изтегляхме се от върха на атаката, за да поемем топката и да извеждаме съотборници. Играех едновременно като номер 9 и номер 10. Винаги съм обичал този стил, защото притежавах нужната техника и първо докосване, а това ми помагаше да разчитам играта. Изпитвах огромно удоволствие да се връщам в по-задни позиции и да асистирам. Понякога головият пас ми носеше повече радост от самия гол. Днес се говори за „фалшива деветка“, но и преди моето време е имало нападатели, които са организирали играта. Футболът се движи в цикли.

— Вашият стил вдъхнови феновете, като дори бяха написани три песни за вас, включително една, наречена „Бербатов Спин“.

— (Смее се) Не знаех за това! Но точно за това става дума — онази асистенция беше толкова чиста, моментът бе точен и всичко се нареди перфектно, така че напълно разбирам защо е написана песен. Подобни отигравания и импровизации ми носеха истинско удовлетворение. Когато направих финта, чух възгласа на публиката по трибуните. Това направи момента още по-специален, а завършекът на Роналдо просто затвори цикъла.

— Гледате ли често това видео и смятате ли, че този момент ви описва най-добре като играч, въпреки че самият вие не вкарахте гола?

— Имал съм много хубави асистенции, за които рядко се говори, докато тази се припомня постоянно. Вкарвал съм и красиви голове, но това отиграване олицетворяваше начина, по който виждах футбола. Винаги съм държал на импровизацията с краен резултат, защото без резултат мястото ти е в цирка. Исках красивите отигравания да водят до голове и пасове. Понякога се получаваше, понякога не — това е футболът. Трябва да забавляваш публиката, но и да носиш ефективност. Това бях аз и при мен тази философия сработи.

Бербатов си припомни трансфера си в Юнайтед, тренировките с Роналдо и купата с Тотнъм

— Преди сте казвали, че след асистенцията за Роналдо умишлено сте се опитали да изглеждате напълно невъзмутим?

— (Смее се) От време на време си пускам тези моменти, защото ми липсват старите времена и тръпката от играта. Човек понякога просто иска да си припомни какво е правил на терена. Ако гледаш кадрите след онзи гол... прав си, вървях си и се правех, сякаш нищо особено не се е случило: „Момчета, нищо не е станало, правя го постоянно – защо е цялата тази врява?“. Но вътрешно знаех, че съм направил нещо специално, заради реакцията на публиката. Веднага разбрах, че са го харесали.

– Това невъзмутимо изражение остана ваша запазена марка през цялата ви кариера, дори и след най-гениалните отигравания. Откъде произтичаше това поведение?

– Може би ще прозвучи забавно, но това е тясно свързано с начина, по който възприемам футбола – като кунг-фу. Винаги съм се стремял да се движа по терена плавно, сякаш се рея. А що се отнася до самото излъчване, то идва от един филм от детството ми с Бъд Спенсър и Терънс Хил – „Те ме наричат Тринити“, както и продължението „Все още се казвам Тринити“. Главният герой там беше изключително спокоен и наглед безразличен, но същевременно беше най-бързият стрелец в Дивия запад и всички знаеха това и го уважаваха. Дори да го подцениш, той веднага те изненадва с невероятните си умения.

Още като малко момче си казвах: „Искам да бъда като него – хладнокръвен, спокоен, уверен в собствените си сили, без да има нужда да го демонстрира показно или да се интересува от чуждото мнение“. Подсъзнателно пренесох този маниер в играта си, а вероятно и в живота. Израснах като голям почитател на киното и филмите определено повлияха на футболния ми почерк.

– Смятате ли, че днес индивидуалността се губи и играчите все повече заприличват на роботи, подчинени на строги тактически схеми?

– Никога не съм обичал сравненията между различните епохи, но днешният футбол наистина е много по-атлетичен и тактически ориентиран. Разбирам го, защото в крайна сметка водещи са резултатите. Първото място носи титла, по-високи приходи и участие в Шампионската лига, което генерира още повече средства – футболът днес е сериозен бизнес. Но освен това той е и изкуство; футболът винаги е бил най-голямата ми любов. Моето време беше перфектният период за мен, защото тогава играта имаше повече поезия и артистизъм – да овладееш топката, да помислиш, да надхитриш съперника и да доставиш наслада на зрителите. Разбира се, и днес има творци като Лионел Меси, Роналдо или Кевин Де Бройне, макар и последният да напусна Манчестър Сити. Артистите все още съществуват, но като цяло играта стана доста по-физическа и изискваща повече атлетизъм.

– Изминали сте забележителен път до футболния елит, израствайки в Благоевград в края на комунистическия режим. Вярно ли е, че понякога се е налагало да играете със свински мехур?

– Да, точно така беше. Затова е хубаво човек понякога да си припомня откъде е тръгнал и да сравнява миналото с настоящето. Опитвам се да предам тези уроци и на децата си, като им разказвам моята история. Всеки има своя личен път. В нашето семейство израснахме в по-трудни времена, нямахме много възможности за футбол и трябваше да импровизираме. Тогава не приемахме тези условия като препятствие, а просто като игра. Нямаше мобилни телефони или социални мрежи, така че просто излизахме на улицата да търсим забавления – понякога си създавахме проблеми, друг път просто търсехме емоции.

За нас всичко се въртеше около ритането. Когато нямахме топка, намирахме решение. По традиция за определен празник се колеше прасе, жените приготвяха месото, а от останалото взимахме свинския мехур. Надувахме го – звучи странно, но придобиваше формата на топка – след което го увивахме в кърпа и вече имахме с какво да играем. Риташ колкото можеш, докато с времето нещата се променят и се сдобиеш с истинска топка. А по-късно, ако имаш късмет, проявиш търпение и се трудиш упорито, стигаш и до професионалния футбол.

– Играта със свински мехур ли бе причината да развиете толкова феноменален контрол над истинската футболна топка?

– По-скоро всичко се дължи на това, че започнах много рано и знаех точно какво искам да постигна в живота си. Намерих своето призвание в ранна възраст, което ме предпази от много грешки, типични за подрастващите. Разбира се, и аз съм грешил, но това бяха дребни, поправими неща. Бях пределно концентриран и отдаден на целта да стана футболист. Тази решителност ме спаси и проправи пътя ми към върха.

– Споделяли сте, че песните на феновете по ваш адрес, макар и позитивни, понякога са ви карали да се чувствате неудобно?

– Да, за пръв път усетих това в Спърс, след като се преместих в Англия. Когато играех в Германия, имаше подобни неща, но не в такъв мащаб, както в Англия, където феновете имат специална песен и скандират името ти. Когато го чух за първи път, си казах: „Какво става?“ Това ме постави в центъра на вниманието, а аз не бях готов за това – просто исках да играя футбол, въпреки че на терена така или иначе сме под светлините на прожекторите. В онзи момент си мислех: „Момчета, какво става? Искам това да спре“. Чувствах се неудобно и, честно казано – да, хубаво е, чудесен жест е, разбира се, и го оценявам, но понякога изпитвах дискомфорт.

- Това е изненадващо за звезден играч – някой като Роналдо вероятно би се зарадвал на това?

- Разбира се, зависи кой си, как гледаш на живота и как възприемаш подобни жестове. Понякога, когато бях вкарал четири или пет гола, когато се чувствах уверен и в добро настроение, а феновете пееха песента ми – тогава и аз си я тананиках наум и се чувствах чудесно! Всичко зависи от конкретния момент.

- Когато не си се чувствал толкова уверен, възможно ли е спокойното ти излъчване да е било маска за истинските ти чувства?

- Разбира се. Всеки се сблъсква с трудности в кариерата си. В моята ситуация, като нападател, когато не бележиш голове, попадаш под светлините на прожекторите в негативен план. Позицията на нападателя автоматично изисква голове. Aко не ги вкарваш, значи не си вършиш работата. Разбира се, ролята на нападателя включва много повече неща – как играе, как се движи, как освобождава пространство, как задържа топката и включва останалите в играта. Но, разбира се, най-важни са головете.

Затова, когато не бележех, ми беше трудно – седях вкъщи и превъртах мача в съзнанието си. Питах се какво не съм направил както трябва и какво трябва да променя следващия път, за да се поправя. Понякога това състояние може да бъде опасно, защото ако не знаеш как да излезеш от омагьосания кръг на негативните мисли, можеш да останеш в него дълго време. Ето защо във футбола понякога не става въпрос толкова за това какво можеш да правиш с краката си, а какво се случва в главата ти. Ако там нещата не са наред, краката ти ще пострадат и цялата ситуация няма да завърши добре за теб.

Това е тема, която обсъждам с младите играчи, особено тук, в България. Да, всеки нападател има проблеми, когато не бележи – и аз съм минавал през това. Но единственото решение е да бъдеш силен психически. Трудно е, но ако около теб има правилните хора и подходящата среда – съпруга, деца, приятелка, агент, съотборници, треньор – те ще ти помогнат. Ако успееш да си помогнеш сам, е още по-добре – това ще те направи още по-силен. Но не се задържай твърде дълго в зоната на негативните мисли.

- С какво се занимавате, откакто прекратихте кариерата си? Изкушавали ли сте се някога да станете треньор?

- Всеки бивш играч си мисли, че ще бъде страхотен треньор. Ако попитате когото и да било, той ще каже: „Разбира се, аз ще бъда най-добрият!“ Дори и да не го признае гласно, ще го мисли, защото такива сме ние – особено нападателите: с голямо его, смятаме, че знаем всичко! Разбира се, това е далеч от истината. Изкушавал съм се, мислил съм по въпроса, притежавам треньорски лиценз „А“, но тук, у дома, имам своя фондация. Подкрепяме талантливи деца в сферата на изкуствата, спорта и науката, стараем се да ги насърчаваме максимално и да им помагаме да навлязат в тийнейджърските си години с по-добра нагласа относно изборите, които правят, начина, по който гледат на живота, и това, с което искат да се занимават. Опитвам се да ги вдъхновявам със собствената си история. Също така работя като посланик на Манчестър Юнайтед и имам и други бизнес начинания. Когато някой тук, в България, ме попита как съм, нямам право да се оплаквам, защото съм изпълнил своята роля и съм достигнал върха в личен план. Така че, в сравнение с начина на живот на останалите хора тук, нямам никакви основания за оплакване.

Бербатов с вдъхновяващи думи в спортното училище в Пазарджик

- Доколко се гордеете с кариерата си?

- Много се гордея, защото идвам от малка страна като България – така че да стигна до Англия и до Манчестър Юнайтед беше огромна чест за мен. Знам колко много трябваше да работя, за да постигна това, а Манчестър Юнайтед беше върхът в личната ми кариера. Някои от колегите, с които съм играл, постигнаха повече от мен, други – по-малко, но аз бях щастлив, че станах част от историята на този велик клуб – както и на всички останали отбори, разбира се, които ми помогнаха да стигна дотам. Имаше и моменти, в които изпуснах възможности за спечелване на трофеи, но такъв е футболът понякога – може да бъде жесток, но трябва да приемеш удара и да продължиш напред.

- Как бихте искали хората да запомнят Димитър Бербатов – футболиста?

- Надявам се, че съм ги забавлявал – всъщност знам, че съм го правил. Винаги съм давал всичко от себе си за това, дори когато не съм го показвал или когато нещата не са се получавали. Но дори и да не се получи, бях готов да опитам отново – разбира се, с мисъл за крайния резултат. Когато някой гледа моите клипове, головете и асистенциите ми, искам да види поезия в движение: как импровизирам, как танцувам с топката, как я докосвам, как разчитам играта. Ако успея да вдъхновя някое момче или момиче да се опита да повтори това, което аз съм правил – чудесно.

Добави Sportal.bg като предпочитан източник в Google

Следвай ни:

Снимки: Gettyimages