Яростта около Венгер откри нови проблеми в днешния футбол

Когато Йън Райт обяви в петък вечер, че Арсен Венгер му е споделил, че етапът му в Арсенал наближава своя край, това сякаш промени атмосферата около дебатите за бъдещето на мениджъра на отбора.

Изведнъж настъпи мигът за спокойно и мирно вглеждане навътре, моментът да се приеме, че когато французинът напусне, дори и най-плюещите към него вероятно ще признаят стореното от него за клуба.

Просто това е човешката природа. Когато Дейвид Камерън подаде оставка като министър-председател на Великобритания, бе изпратен с овации от долната камара на парламента, при все че реши да проведе (и загуби) най-разделителния и саморазрушителен референдум в съвременната британска история. Камерън си тръгна гордо като отплаващ викингски бог, а не като илюзионист, който след като е поискал помощ от доброволец от публиката за номер с разсичане на две, съумява да прикрие изумлението си, когато не може да „залепи” двете половини на тялото обратно и набърже избягва от залата под звука на викове, ревове и полицейски сирени от далечината.

От друга страна, Венгер ще си е заслужил изпращането с почести, когато и да си тръгне. Победата над Хъл в събота позволи поуспокояване на обстановката, при все че дойде след късмет и лошо съдийство. След мача мениджърът на „артилеристите” бе поотпуснат и се пошегува по повод на думите на Райт: „Оценявам това, че искате да си почина, но не съм готов за това. Не съм му подсказвал нищо за моето бъдеще. Моята работа е да правя тези хора тук щастливи и когато не успявам, се чувствам виновен.”

Щастието, разбира се, често бяга от нас и често най-нещастните хора в света са онези, които смятат това да си щастлив за основно човешко право. Най-вероятно е краят на Венгер в Арсенал да дойде, когато самият той го реши. Спечелил си е това право с изключителните си постижения и натрупаната власт в клуба. Но развръзката от сблъсъците с Байерн (Мюнхен) в Шампионската лига ще има по-голяма тежест и влияние върху обстановката през оставащото му време в клуба.

Смята се, че феновете на Арсенал отчаяно искат трофеи, ала на този етап може и да са щастливи дори само ако отборът им е истински претендент за тях. И двубоят с Байерн изглежда единствената оставаща платформа да се докаже, че този сезон е с нещо по-различен за лондончани.

Онези, които предупреждават за бъдещето пост-Венгер, обичат да сочат вечната позиция на отбора в Топ 4 като доказателство за постоянно високо ниво. Всичко, което постоянството прави обаче, е да повдига очакванията. И ако не е придружено от никаква възбуда или спомени за забележителни мачове, то вероятно няма да бъде високо оценено от привържениците и те ще искат нещо повече.

Ако в предните няколко години Арсенал бе завършил 5-и в Премиър Лийг, ала бе стигнал финал в ШЛ, сред феновете със сигурност щеше да има повече доволни от Венгер. Към ден днешен тезата, че постоянството на тима не бива да бъде пренебрегвано при обмислянето на решение за бъдещето, звучи повече като предупреждението от икономистите за спад на БВП на Великобритания при Брекзит от Европейския съюз, докато гласуващите искат някакво лесно измеримо доказателство за видим успех.

Тези разсейвания няма да накарат бунтовниците сред феновете да притихнат, ако сезонът на Арсенал в идните седмици се развие като всички в последните години. Ако това се случи, ще се върнем към случилото се след мача с Челси, когато анализатори се обръщат срещу привърженици, а привърженици крещят, че футболът е вече различен и техните гласове няма да бъдат заглушени.

Феновете обаче винаги са имали тази власт, при все че днес има повече начини да се чуе гласът им и да докара допълнителна доза забавление. Миналата седмица Крейг Бърли описа привържениците на Арсенал като „психически лабилни”. Все пак само най-заблудените вярват, че от тях се изисква да показват психическа стабилност, когато са платили сума ти пари за парче пай в ръката и място на трибуните. Срещу платената свръхвисока цена се приема а приори, че те искат да оставят всяко задължение да се покаже характер на онези на терена пред тях.

За нещастие има и такива, които смятат Бърли за прав, и искат трибуните да вдигнат нивото си на подкрепа, да покажат малко сила. Тезите на този анализатор бяха абсурдни, но когато миналата седмица Гари Невил нарече един фен „идиот”, разкри част от нелеките отношения между професионалистите в медиите и привържениците отвъд привидните шеги и закачки.

В думите на Невил имаше истина отвъд детайлите. Играчите често споделят зад завесите проблемите, които имат с феновете, но никога не го правят публично. Те са от двете страни на барикадата като политици и гласоподаватели, трябва да се подчиняват на определени постулати, макар истината да е по-сложна.

Никой не иска да бъде Гордън Браун, оставил микрофона си включен и наричащ една жена „кон с капаци”. Ако се случи, ще трябва да изслуша помпозни нравоучения как не бива да говори така и на мига ще се иска от него да изпроси извинение за всяка нанесена обида.

Някои гневни фенове на Арсенал чуха и осъзнаха от думите на Невил само това, че един член на професионалните класи подкрепя друг, че се заема отбранителна позиция и се отнема правото на изразяване на недоволство от страна на класите „отвън”. При все това Невил предвиждаше ясно бъдещето, когато се съжалява за напускането на Венгер и късно се оценява всичко сторено от него за клуба.

Думите на Рио Фърдинанд тези дни бяха по-осъдителни за французина – подчертаване на различните изисквания пред Робин ван Перси като играч на Манчестър Юнайтед и като играч на Арсенал.

Това притъпяване на състезателния инстинкт може да е най-голямото петно върху късната ера на Венгер. Докато строеше нов стадион и усилваше финансовия мускул на клуба, отборът междувременно се напълни с ново поколение футболисти, на които липсваше отчаяната жажда за триумф на предхождащите ги асове във великите години на французина.

Венгер убеди себе си, че цялата тази врява отвън не е негов проблем, че алармата сама ще се изключи, при все че глъчката вече избожда тъпанчетата и всяка тишина живее само миг.

Дион Фанинг, Joe.co.uk