Със или без Арсен, чистката в Арсенал е наложителна

Около Арсен Венгер всичко напоследък е разделено на два крайно противоположни лагера, дори и новините. Точно когато „Билд” написа за контакт между представители на Арсенал и треньора на Борусия (Дортмунд) Томас Тухел (това не би било голям шок предвид несигурността в последно време, но би било показател, че бордът не е толкова пасивен, колкото изглежда), излезе информация след съботното поражение от Уест Бромич Албиън, че френският мениджър има желание да остане. Шепата квалифицирани британски пилоти на самолети, влачещи надписи във въздуха, ще да са силно доволни в момента.

Ситуацията около Венгер е обсъждана толкова много напоследък, че е трудно да не подходиш към нея с досада. Това, че той вече не е онзи новатор отпреди 20 години, че футболът настигна идеологията му и я задмина, е очевидно. Очевидно е също, че е достоен мъж и мениджър.

Фактът, че протестите на няколко десетки фенове, настояващи, че „той убива нашия клуб”, получават толкова много внимание, е симптоматично за една култура, която дава право на онези, които крещят най-гръмко, колкото и крайни, нелогични и безвкусни да са мненията им. Това вероятно е и проклятието на ерата на социалните медии: либералното усещане, че всички гледни точки трябва да бъдат чути, съвпада с търсещия кликове сензационализъм и представя правилото на тълпата като мъдростта на масите.

Това обаче е аргумент относно аргумента, а не аргумент сам по себе си. Та трябва ли Венгер да си тръгне? Страхът, че напускането му би хвърлило Арсенал в същата безтегловност като в трите години и половина на Манчестър Юнайтед след раздялата с Алекс Фъргюсън, е достатъчно реален. Особено за акционерите на Арсенал, които свикнаха на приходите от редовното класиране за Шампионската лига, макар че 13 години след последната им титла сега изглежда като да има по-малко за губене.

Това, че премахването на главата би оставило подобен вакуум, говори за провала на двамата последни велики аристократи на английския футбол – Фъргюсън и Венгер – да изградят модерна управленска структура.

А има я възможността консерватизмът на Венгер да се отплати. Преместването на новия стадион се нуждаеше от внимателен подход, но нещата се простират отвъд това. Нежеланието на Венгер да харчи над пазарната стойност на мишените си обезсърчи феновете, ала скептицизмът му по отношение на бума в телевизионните пари може да се окаже в крайна сметка оправдан.

Футболът в последното десетилетие или две изглежда странно имунизиран от глобалните финансови кризи, но ако все пак крах сполети и него и той се окаже пренадут балон, клубът с 226 млн. паунда в банката би бил в най-здравата позиция и би останал над водата (макар че човек се надява финансистите на клуба да са се сетили овреме да обменят спестяванията в друга, по-сигурна валута).

Когато погледнете от тази гледна точка състоянието на Арсенал, ще сметнете за оправдано емоционално, ако Венгер си тръгне след немислим триумф в последния си напън – еквивалент на победата на Джак Никлаус на голф Мастърса през 1986 г. или 80-ицата на австралийската крикет легенда Стийв Уо срещу Индия през 2004-та, макар че няма реалистична надежда „артилеристите” да спечелят титлата догодина.

Защото трите най-големи покупки не се справиха според високите очаквания и не изведоха отбора на следващото ниво: Алексис Санчес със сигурност ще си тръгне през лятото, Месут Йозил не е подписал новия си договор (при все че не е ясно кой европейски клуб би могъл да си позволи заплатата му), а Гранит Джак страда очевидно. И защото, което е също толкова разочароващо, много от младите проспекти – Тио Уолкот, Киърън Гибс, Франсис Коклен, Калъм Чембърс, Алекс Окслейд-Чембърлейн – стагнираха до етапа, в който вече не са нито млади, нито проспекти. Деморализацията и недисциплинираността личат при всеки опит да се защити контраатака или статично положение на терена. Разпадът расте все повече и повече.

Необходима е голяма операция, без значение дали ще я прави Венгер, или някой друг. Може би дори именно усещането, че не може да остави клуба в подобна бъркотия, би убедило французина да остане още. Кои други реалистични „хирурзи” биха искали работата?

Тухел има на разположение отличен млад състав в Дортмунд и може би има какво да доказва след сезон, съсипан от серия контузии. Хорхе Сампаоли не говори английски и може би също усеща, че има недовършена работа в Севиля предвид спада напоследък. Диего Симеоне ще напусне Атлетико Мадрид в даден момент (и интригуващо използва английската дума „фиксчър” в неделя), ала стилът му е антитеза на развития от Венгер, напомняйки повече на времената при Джордж Греъм.

И именно това е проблемът, който Арсенал сам си създаде: отлагайки това неудобно решение толкова дълго, позволи да стане по-малко привлекателен отпреди за потенциалните наследници на Венгер.

Джонатан Уилсън, „Гардиън”

Следвай ни: