Петър Лесов на 60 г.: Щях да стана профи, но ме блъсна фадрома
Петър Лесов беше удостоен с "Венец на победителя"
Вчера един голям българин навършва 60 години. Това е олимпийският шампион по бокс от Москва 1980 Петър Лесов. Да се разговаря с бате Петьо, както го наричат близките, винаги е удоволствие. Колкото и да го познава човек роденият на 12 септември 1960 година в Раковски винаги ще намери история, с която удря в земята. Така бе и в разговора с „Мач Телеграф“, в който Лесов си спомни култови случки от изпълнения му с успехи и премеждия живот.
- Как се чувства един шампион на 60 години?
- Страхотно! Дори мога да кажа, че съм бомба! Не мога от нищо да се оплача.
- На тази възраст човек си прави равносметка...
- Равносметка е много силна дума. Но по принцип - да, вече започвам да мисля за някои неща от живота си. Имал съм много хубави, но и много тежки моменти. Разбира се, един от най-хубавите ми спомени е олимпийското злато през 1980 година. Но
и, ако можех, бих го изживял по същия начин без да променям каквото и да е било.
- Спираш с бокса много млад – едва на 23 години, заради заболяване. Какво си спомняш от този период?
- Това се случи през 1984 година, два месеца, след като бях спечелил турнира за Купа „Странджа“ за трети път. Вече се подготвяхме за олимпийските игри в Лос Анджелис. Все още не знаехме, че ще бойкотираме. Тогава бяха наели кубинец да ме тренира. Още на първия ден обаче усетих, че нямам сила. Така беше и с Ивайло Маринов. Отидохме при лекаря на отбора, той ни прегледа и каза, че уж нищо ни няма. На следващия ден обаче се чувствах още по-зле. Вече минах на по-обстойни прегледи и се оказа, че е хепатит. Знаех, че болестта е много тежка, тъй като двама мои колеги спортисти бяха починали.- Ти тежко ли я изкара?
- Сравнително бързо се оправих, но по-голям беше шокът в болницата. Още на първия ден при мен дойде една сестра и като разбра, че съм боксьор, ме попита дали познавам Белослав Манолов – легендарният щангист, който почина от болестта.
Аз й отговорих, че го познавам, а тя ме закова с: „Ами той умря на това легло!“. Побърках се... Поисках веднага да ме настанят на друго. Там пък дойде друга сестра и ме попита дали познавам руснака Лебедев – също боксьор, който беше на лагер в България. Същата работа – той пък беше умрял на леглото, на което ме бяха преместили! Ужас ти казвам! Направо си помислих, че съм пътник!
- След като си се излекувал бързо, защо не продължи да се състезаваш?
- Вече беше трудно. Трябваше да свалям килограми. Пък и новината, че няма да участваме в Лос Анджелис, ме демотивира до някаква степен. Със сигурност можех да издържа до Сеул 1988, но до тогава оставаха цели 4 години. Ивайло Маринов го направи, аз не исках. Повлия и това, че веднага ме взеха за треньор в ЦСКА и националния отбор.
- Мислил ли си за кариера в професионалния бокс?
- Имал съм няколко професионални мача, но те бяха доста години по-късно. През 1993-а бях във Франция като треньор на Даниел Петров, Тончо Тончев и Стефан Трендафилов по покана на мениджъра Филип Фондю. Той организираше някаква гала. При пристигането ни започна да ми се жалва как някакъв кубинец го бил изпържил в категория до 60 килограма, как нямал боксьор там и как щял да плаща глоби. Аз му казах, че за 4-рундов мач на 60 кг мога да се кача. Беше срещу французин, на който му трупаха победи. Три рунда го спуках от бой, но в четвъртия се изморих и дадоха равен мач. След срещата Фондю ми каза, че още ставам. Отговорих му, че ако парите си заслужават, ще се бия. След няколко дни ми се обади и каза, че ми е намерил съперник, който не мога да победя, ноТогава бяха много пари и се съгласих. Пък и си казах, че щом не мога да го бия, поне няма да му дам да ме удря. Пак стана същото 4 рунда го пердаших, на петия се изморих и в шестия се отказах. Тогава започнах да си мисля, че мога да вляза във форма и да се бия професионално, но пък ме блъсна фадрома.
- Как така фадрома!?
- Слизах от тренировка в зала „Дискрим“ и вървях в посока комплекс „Червено знаме“. Тогава там имаше някакви разкопки. Едно младо момче с фадрома не ме видя, машината поднесе и ме подсече в краката. Добре, че паднах в кофата и контузиите бяха леки. Но след това вече изгубих желание.
- Коя ти е най-голямата гордост като треньор?
- Много са. Под мое ръководство Кубрат Пулев стана европейски шампион за аматьори. Бях треньор на Мартин Кръстев при европейската му титла при професионалистите. Детелин Далаклиев стана световен шампион при мен. Сега също се радвам на Станимира Петрова, която тренира при мен и стана европейска шампионка.
- Виждаш ли скоро нов олимпийски шампион по бокс за България?
- Трудно, но не и невъзможно. Имаме добри боксьори в лицето на Даниел Асенов, Радослав Панталеев и Кирил Русинов.Младежите, които в момента тренират при Борислав Бояджиев са много добри. Надявам се да се запазят.
- Къде ще празнуваш юбилея?
- Трябва да се прибера за малко до Раковски, където разбрах, че ми подготвят някаква изненада. След това се прибирам в София и ще празнувам с приятели.
"Мач Телеграф"