Самозаблудата – ето я тайната за великия успех на Хърватия
Казва ви се от сряда насам, че победителят е бил този, който е искал победата повече. Само че съперниците на полуфинал на световно първенство не го достигат след общо три от четири решени с дузпи двубоя, ако не са желаели успеха отчаяно като всяка следваща глътка въздух или допир до нещо обичано. Никой не може да погледне играчите на Англия и Хърватия в очите и да отсъди кой е бил по-гладният за победа отбор. Не и след като ги е гледал как 120 минути се борят на стадион „Лужники” в Москва в сряда вечерта пред погледите на цялата планета.
Не, всъщност става дума за лъжи и заблуди. Лъжите, които казвате на тялото си в опит да го заблудите, че запасите в резервоара ви от сили не са стигнали до нулата. И лъжите, с които убеждавате себе си, че да – тази топка може да бъде настигната, и не – няма да оставите този съперник да ви подмине. Най-вече става дума за вярата в това, че можете да надделеете над налетите си с бетон крака, неистовата болка и недостига на дъх.
И, най-важното, да го сторите при пълна яснота на ума. Тази част е ключова и вероятно точно там е причината Хърватия да е отборът, който ще се върне тук в неделя, за да се изправи срещу Франция във финала на Мондиал 2018. Колективният разсъдък на Англия с минаването на времето сякаш се размъти, докато някак си този на съперника се проясняваше все повече, пресичайки остро всеки напор на болката, изтощението и неминуемите грешки.
Само стига да попитате мениджъра на Англия Гарет Саутгейт, който нарече противниковите играчи „закалени воини”, чието „умение за вземане на решения” е направило разликата за победата с 2:1 в продълженията. Попитайте също и селекционера на Хърватия Златко Далич как момчетата му са се самозаблудили, че са силни, когато всъщност едва са стояли на краката си.
„Исках да направя смените по-рано, защото знаех, че момчетата са изморени и ранени, ала при всеки мой опит те ми казваха, че са добре. При това положение как можех да ги извадя от терена? Как бих могъл да им кажа, че онова, което чувстват, не е реално?”, каза Далич.
Виждате ли? Те са излъгали своя наставник, както и самите себе си. Колкото повече минаваха минутите, толкова повече сякаш хърватите се захранваха едни от други и от заобикалящата ги среда. Все едно енергията, вярата и голямата самозаблуда бяха нещо, от което можеха да се заразяват.
Вижте само как Домагой Вида, безмилостно освиркван от половината стадион с руски фенове заради скандалния си клип в подкрепа на Украйна, се усмихва на всичко това и сякаш то опъва платната му като попътен вятър.
Вижте и Иван Ракитич, който се доближава до трибуната със своите сънародници и размахва яростно ръце в опит да ги накара да сътворят още повече шум, а после спира за миг-два, за да остави стената от звук да го обгърне, преди да се запъти обратно към игрището.
Вижте също Лука Модрич, който губи топката от Маркъс Рашфорд, а после някак невероятно изпъва тялото си и застига бързоногия младок от Манчестър Юнайтед, за да изкара топката от игра. И докато капитанът лежи безсилен на земята, над него се надвесва Шиме Вършалько, докосва го по лицето и го надъхва да се натисне още малко.
Една минута преди края на продълженията при спряла игра заради оказване на медицинска помощ на футболист вижте и как Далич се оправя с Иван Перишич край тъчлинията. Перишич поглежда настрани, с ръце на бедрата в почти детска поза, а треньорът му грабва ръката отново и отново, след което играчът го поглежда, кимва и двамата си чукват юмруците.
Малки неща. Наглед малки. Детайли, които хващат вниманието на мозъка може би само за секунда или две, но са достатъчни да ти върнат концентрацията, да те разсеят от болката и изтощението, да ти припомнят, че хей – ти не си сам.
Да, има ги и важните тактически и технически страни на играта, а в този случай нещата бяха доста прости. Началото на мача беше напълно по плана на Саутгейт. Не зная дали той е привърженик на „позитивната визуализация” (факт е, че работи със спортен психолог), но вероятно не би могъл да е планирал нещата по-добре.
Само четири минути след първия съдийски сигнал Хърватия допусна пряк свободен удар около дъгата на наказателното поле, а Даниел Субашич изгради огромна стена, която беше допълнително уплътнена от половин дузина английски играчи, които очевидно искаха да попречат на гледката на вратаря при удара на Киърън Трипиър. И това сработи: шутът беше точен, ала бавен, та само още по-бавната реакция на Субашич позволи на топката да влети в мрежата зад него като носено от вятъра капещо листо.
Това беше 12-ият гол на Англия на това световно първенство и 9-и от статично положение, и то един от трите от игра включва странния рикошет при изстрела на Хари Кейн срещу Панама.
Реакцията на Далич беше контраинтуитивна и за малко да струва скъпо. Въпреки по-големия напор и енергия на съперника, хърватите скочиха, натиснаха високо по терена и оставиха бездна зад гърбовете си – подход като за последните 15 минути на мач, в който изоставаш. Той предложи на съперниците предостатъчно възможности и близо до това да станат палачи бяха Хари Магуайър, Джеси Лингард и най-вече Хари Кейн, докато в другото поле отборът се държа дисциплинирано със защитна линия реално от петима души плюс един опорен халф в лицето на Джордан Хендърсън.
Това направи хърватите все по-нервни и напрегнати. Умората започна да проличава и почивката на полувремената дойде като облекчение и възможност за натискане на бутона „рестарт”. След това бесът от първите 45 минути вече го нямаше, сякаш Далич бе казал на своите играчи да забравят и всичко случило се по-рано, и факта, че мечтата им за финал на световно първенство се изплъзва. Вместо това се съсредоточете върху спечелването на второто полувреме и при успех в тази задача ще получите нова глътка въздух. „Казах им да забавят темпото, да не си губят разсъдъка – сподели Далич. – Подавайте си топката спокойно и направете така, че качеството ви накрая да надделее.”
Хърватия влезе „в зоната” и заигра едновременно спокойно и интензивно, поддържайки защитната си формация в стремеж да блокира възможностите на съперника за контраатаки. Търпението се отплати при центрирането на Шиме Вършалько – първо успешно след 18 опита – и карате завършващия удар на Иван Перишич над главата на Кайл Уокър.
Така се получи един съвсем нов мач и вълната донесе опасните положения на Перишич (греда) и Марио Манджукич, за да се стигне до 109-ата минута и историческото попадение на Манджукич. Това беше третият пореден мач, в който хърватите допуснаха първи гол и после съумяха да се измъкнат от дупката, и то все след допълнителни 30 минути игра.
Достигайки финала, те вече задминаха легендарното поколение отпреди две десетилетия. То отпадна на полуфиналите от страната, която тимът ще срещне тази неделя. Далич знае това добре. Той беше професионален футболист по онова време, ала пътува до Франция и изгледа и трите мача от груповата фаза като привърженик от трибуните.
Неговите момчета вече са в историята. Остава им само да продължат още малко славната си самозаблуда и да влязат и във фолклора.
Габриеле Маркоти, ESPN