Интервюто с Ракитич: И да вдигнем купата, Мондиал 1998 остава най-великият за Хърватия
„В онзи момент секундата се усещаше като час, тъй че имаш много време да мислиш за онова, което може да стане. В онзи момент ти се ще да угасиш осветлението, така че никой да не може да те види или да види това, което се случва, за да си мислиш, че се засилваш да биеш дузпата напълно сам.”
Иван Ракитич преживява отново момента на стадиона в Нижни Новгород в неделя, когато надеждите на Хърватия за попадане на четвъртфиналите на световното първенство се крепяха на неговия десен крак и на рефлексите на вратаря на Дания Каспер Шмайхел.
Този тих ъгъл на хотелския бар с изглед към спокойното Черно море в Сочи се усеща безкрайно далеч от оглушителните освирквания и почти нездравословното напрежение на онази стресираща вечер в руската Волгоградска област. Но, докато Ракитич си спомня дългата и самотна разходка от централния кръг на терена до мястото за изпълнение на дузпа и краткото, ала смазващо очакване съдията да надуе своята свирка при гледката на бясно размахващия ръце пред себе си Шмайхел, е напълно възможно човек да усети и двете неща.
Едното е колко голяма е тежестта върху играчите в подобни душевно изпитателни моменти и второто е как Ракитич, като другия хърватски маестро в средата на терена Лука Модрич, може да действа винаги така хладнокръвно, сякаш остров на спокойствие в море от стрес.
„Имах добро усещане преди двубоя – споделя халфът на безупречен английски език. – Говорих с жена си и тя ми каза: „Мачът ще отиде на дузпи и ти ще вкараш последната.” Цялата неделна сутрин гледах записи на Шмайхел, за да видя какво прави при преки свободни удари и дузпи. Изучавах движенията му. Говорих и с Андрей Крамарич, който игра с него в Лестър, за да науча повече за него. Затова и бях изпълнен с голяма увереност.”
Беше ли обаче тази увереност разклатена от знанието, че датският страж вече бе спрял дузпите на съотборниците на Ракитич – Милан Бадель и Йосип Пиварич, както и, по-паметното, на Модрич пет минути преди края на продълженията, за да докара нещата дотук?
„Длъжен си да забравиш, че той вече е спасил три дузпи преди твоята, и да си кажеш: „Това е моят момент!”. Един от нашите защитници – Домагой Вида, ми каза преди дузпите: „Моля те, вкарай я! Моля те, моля те, моля те, моля те!”. Аз обаче се чувствах наистина силен и бях сигурен, че Шмайхел трябва да направи най-доброто спасяване в цялата си кариера, за да ме спре.”
Дали Ракитич щеше да се чувства чак толкова самоуверен преди дузпата си толкова скоро след пропуск на предишната, както се случи с Модрич, обаче е ситуация, който халфът на Барселона предпочита никога да не изпитва на свой гръб. Модрич се възстанови от първоначалното си отчаяние, за да се разпише от втория си опит от бялата точка, за да стане герой на своята родина заедно със спасилия три дузпи вратар Даниел Субашич и самия Ракитич.
Последният казва, че играчите са искали да победят и заради Модрич, въпреки че не се страхува да си признае, че след пропуските на Бадель и Пиварич съзнанието му се е върнало за кратко към отпадането на Хърватия от Турция на Евро 2008 точно след дузпи.
„Преди дузпите събрах момчета заедно за момент и им казах: „Лука ни е спасявал толкова много пъти, сега трябва да му върнем за това.” И се обърнах конкретно към Субашич: „Наслади се, защото това ще бъде твоят миг!”. Да, за известно време усещането ми беше все едно отново съм във Виена през 2008 година, ала си длъжен да забравиш за това и да си кажеш, че този път ще е различно – казва и издухва въздуха от бузите си при мисълта за силата на психиката на Модрич. – Първото нещо, което му казах, беше: „Леле, невероятно е колко големи топки имаш!”.
Половин час в компанията на Ракитич е истинско удоволствие. Той подбира думите си също толкова интелигентно и с въображение, колкото и разиграва топката. Наградата за него и Хърватия за успешното изпитание срещу Дания сега е четвъртфинал срещу домакина на турнира Русия в Сочи в събота вечер, а после може би и полуфинал с Англия.
„Знаем, че стадионът ще е пълен с руски привърженици и че те ще чувстват този момент като специален за тях, тъй че трябва да покажем най-добрата си игра. Ако ми бяхте казали преди началото на първенството, че ще играем четвъртфинал срещу Русия, щях да приема.”
Домакините отстраниха Испания в предишния кръг и по този начин спряха съотборника на Ракитич в Барселона – Андрес Иниеста, от триумфално сбогуване с международния футбол. Изданието на най-големия футболен форум това лято в Русия обаче показа, че репутациите нямат никакво значение. Няма играч с по-голяма репутация от друг съотборник на Ракитич в Барса – Лионел Меси, а един от най-запомнящите се образи на турнира е този как славният аржентинец остава изолиран и лишен от блясък срещу Хърватия, след като коридорите към него бяха напълно затворени.
Макар че не беше на такава висота срещу Дания, именно мачът с Аржентина показа отбора на селекционера Златко Далич като идеално функциониращ колектив, действащ в ритъма на Модрич и Ракитич, които дори успяха да вкарат по гол тогава за десерт. При завръщане на тази игра срещу Русия едва ли дори и толкова изпълнените с енергия домакини биха могли да се противопоставят.
„Мисля, че ние изиграхме най-добрия мач на това световно първенство, и го казвам при цялото ми уважение към всички присъстващи тук отбори. След първия ни гол усещането ми беше: „Леле, искам още!”. Когато чувстваш това, според мен е невъзможно да загубиш. Направо не искахме мачът да свършва. Меси е най-добрият футболист в света, но пак се нуждае да получава топката. Може би другиму можете остави два-три метра свободно пространство, ала при Лео не можете позволи дори и 10 сантиметра, защото той моментално ще сътвори нещо специално. Затова за нас беше много важно не само да сме близо до него, а и да затворим коридорите към него, за да не може да получава топката в удобните за него зони.”
А дали е говорил след мача с Меси? „Ако аз бях на негово място, нямаше да искам да говоря с никого, затова просто му изпратих съобщение.”
Въпреки че има население от едва 4,5 милиона души, Хърватия сякаш бълва спортни звезди, както Германия луксозни коли. Конкретно във футболно отношение най-изумителното нещо е неспирният конвейер от големи полузащитници: днес Ракитич, Модрич, Марсело Брозович и Матео Ковачич следват стъпките на Роберт Просинечки, Звонимир Бобан, Альоша Асанович и Марио Станич, които пословично изведоха страната до 3-тото място в първото участие на Мондиал през 1998 година, само три след края на войната за независимост.
Точно две десетилетия по-късно Хърватия се надява този път да стигне до самия връх, макар че, дори и при успех в трудната мисия, едва ли това би било равносилно на постижението на онова поколение така скоро след кървавия разпад на бивша Югославия, смята Ракитич. Неговите родители напуснали родината си в годините преди избухването на войната и той се ражда и израства в Швейцария. Въпреки че играе за тази страна в отборите до-17, до-19 и до-21, обаче избира да играе за Хърватия. По времето на Франция 1998 той е 10-годишен и спомените си остават живи.
„Беше толкова специално! Не само заради крайния резултат, а и заради играта, заради това как футболистите ни показаха на света, че хърватите са добри хора, които се борят за своята страна. Това чувство – да си на световно първенство за първи път и да постигнеш нещо подобно от раз, няма как никога да се повтори. Дори и да спечелим купата сега, пак няма да е същото. За хората онова представяне беше истински специално с излизането от онази ситуация с войната и всичко около нея. Футболистите бяха герои за нас и ще останат такива и за следващото поколение, както и за 10 поколения след тях, но сега ние сме тук и искам хората в Хърватия и всички по света да говорят за нашата генерация.”
Ракитич спечели три титли в Ла Лига и трофея в Шампионската лига с Барселона, ала възможността да вдигне световната купа с екипа на своята страна е шанс да се постигне безсмъртие.
„Намираме се толкова близо до осъществяването на най-голямата мечта в живота, така че трябва да грабнем шанса, да дадем всичко от себе си и накрая дано Хърватия е на върха.”
Джеймс Дъкър, „Дейли Телеграф”