Другият Торес е бъдещето на Атлетико

Емоциите във футбола се сменят със скоростта, с която Арда Туран се затича към Диего Симеоне след третия гол на Атлетико във вратата на безпомощния Икер Касийяс при паметната победа над Реал Мадрид с 4:0. Поредният успех срещу градския съперник върна "дюшекчиите" в надпреварата за титлата, но след загубата от Селта преди седмица всичко изглежда различно. Изоставането от Реал отново се увеличи, контузиите на важни фигури зачестиха, а с наближаването на края на сезона липсата на достатъчно широчина в състава ще е още един препъникамък за шампиoнските амбиции на "рохибланкос".

Всъщност, на "Висенте Калдерон" отлично знаят колко кратко е разстоянието от еуфорията до разочарованието. Преди 9 месеца Чоло и лудата му банда ликуваха като шампиони на препълнения "Камп Ноу", а няколко дни по-късно изпиха до дъно горчивата чаша след болезненото поражение от Реал във финала на Шампионската лига. Оттогава много неща се промениха. Диего Коща, Тибо Куртоа и Филипе Луиш вкупом се преместиха в Челси, Давид Вийя замина за САЩ, а Симеоне трябваше да запретне ръкави и да намери начин отборът му отново да е заплаха за грандовете. Дали е успял? Ако потърсим отговора в статистиката, той ще е по-скоро отрицателен. След 24-ия кръг на миналия сезон Атлетико имаше 60 точки, сега са 53. Освен това, тимът вече допусна 5 загуби - повече, отколкото за цялата шампионска кампания.

Цифрите обаче не казват всичко. Мадридчани успяха да намерят добри заместници на напусналите звезди, при това за по-малко пари, отколкото получиха. Мигел Анхел Моя е стабилен на вратата и спечели безапелационно битката за титулярно място с талантливия, но все още неуверен Ян Облак. Гилерме Сикейра може и да не е от класата на Филипе Луиш, ала разполага с неизчерпаема енергия и след няколко колебливи представяния в началото на сезона, успя да спечели доверието на Чоло. Привлеченият от Зенит Кристиан Ансалди имаше малшанса да се контузи, точно когато се намираше в отлична форма, но вече е здрав и може да е много полезен с умението си да играе еднакво добре и на двата фланга. Марио Манджукич пасна перфектно към стила на отбора и освен че е страшилище в наказателното поле, помага много в пресирането на съперника. Хърватинът постигна чудесен синхрон с Антоан Гризман, който пък вече има на сметката си 14 попадения в Примера и е голмайстор на тима. Единствено Алесио Черчи и младият мексиканец Раул Хименес не оправдаха очакванията, но пък италианецът бе използван като разменна монета за дългоочакваното завръщане на Фернандо Торес.

Представянето на Хлапето на "Висенте Калдерон" се превърна в един от най-щастливите мигове за феновете на Атлети, а такива в последните години не липсват. Осмиван от мнозина, Торес показа, че не е забравил как се бележат голове и го направи когато и където трябваше, за да затвори устите на критиците си. Две попадения в първите минути на всяко от полувремената пречупиха Реал Мадрид в реванша от 1/8-финалите за Купата на краля - забележително постижение, особено предвид факта, че преди това нападателят се беше разписвал само веднъж срещу кралския клуб с екипа на Атлетико. В следващия кръг ранен куршум на Ел Ниньо прониза и Барселона, но не фатално. В онази луда януарска вечер "Висенте Калдерон" не видя победа на Атлетико, но се наслади на триумфалното завръщане на своя любим син.

И все пак, на сегашния Атлетико му липсва нещо. Във Виго ясно си пролича, че когато на терена ги няма Коке и Арда Туран, отборът е лесно разгадаем и в офанзивните му действия липсва креативност. Мадридчани се опитаха да надхитрят съперника с познатата тактика от повечето си гостувания - здрава защита, преса по целия терен и смъртоносни контраатаки. Нищо от това не се получи. Отбраната до един момент удаържаше домакинския натиск, показателен за което е фактът, че въпреки очевидното си превъзходство, Селта не отправи нито един точен удар до почивката. Футболистите на Атлетико обаче твърдо лесно губеха топката, защото нито Габи, нито Тиаго, а още по-малко влезлият като резерва Марио Суарес са царе в разиграването. Столичани дори не успяваха да се доберат до статични положения, при които Диего Годин и Жоао Миранда да атакуват вратата на съперника.

Идеята на Симеоне да пусне в предни позиции едновременно Торес, Гризман и Манджукич на практика лиши тима му от още един човек в средната линия и това наклони везните в полза на домакините. Атлетико е свикнал да се защитава и го прави перфектно, но в същото време умее и да атакува изключително ефективно. На "Балайдос" обаче нямаше кой да задържи топката и да пусне хитър пас в предни позиции. Кълбото се изритваше на посоки и много бързо ставаше притежание на Селта.

Чоло бързо осъзна грешката си и на почивката извади Торес, като пусна вместо него опитния Кани. Резултатът още беше 0:0 и "дюшекчиите" имаха всички шансове да измъкнат победата, както го направиха в Билбао след едно безобразно слабо първо полувреме. И ако тогава няколко съдийски отсъждания помогнаха на Атлетико за пореден път да превземе "Сан Мамес", то срещу Селта стана точно обратното. Подминатата игра с ръка на футболист на домакините в атаката, довела до дузпата, и неотсъденият наказателен удар за нарушение срещу Гилерме Сикейра обаче не са основната причина за поражението. Симеоне просто не разполагаше с играч, който да промени физиономията на отбора. Реал има Тони Кроос, Хамес Родригес, Иско и Лука Модрич - все хора, които са способни да обърнат хода на даден мач с едно единствено подаване. Барса разполага с Чави, Иниеста, Бускетс и Ракитич. В Атлетико това могат да правят само Коке и Арда, а когато двамата ги няма, проблемите не закъсняват.

Естествено, край Мансанарес са наясно какъв тип футболист трябва да търсят и неслучайно се заговори, че клубът вече е стартирал преговори с Арсенал за Сантиаго Касорла. И ако привличането на испанския национал е все още в сферата на вероятностите, то един друг "трансфер" може да осигури на Диего Симеоне нужната вариативност в средата на терена. През лятото на "Висенте Калдерон" ще се завърне Оливер Торес, който е преотстъпен на Порто. За 7-те месеца с екипа на "драконите" младокът съумя да разгърне потенциала си и феновете на Атлетико нямат търпение отново да го видят с червено-бялата фланелка.

Наричан Миниеста заради сходния си стил на игра със звездата на Барса Андрес Иниеста, днес Оливер е сред най-обещаващите таланти в европейския футбол. Неговият идол е Роналдиньо и когато бразилският маестро подлудява публиката на "Камп Ноу" с магическите си финтове, малкият Оливер вече тренира в Барселона, но не в прочутата "Ла Масия", а в школата "Марсет". Техниката на момчето и умението му да взима правилното решение във всяка ситуация впечатляват треньорите, но извън терена Оливер е измъчван от носталгия.

Безсънните нощи следват една след друга и в крайна сметка той се връща в родния Навалморал де ла Мата. На 13-годишна възраст Торес се присъединява към академията на Атлетико и бързо се превръща във всеобщ любимец. Фамилията му означава много на "Висенте Калдерон", но Оливер иска да се предпази от тежестта на сравненията с Хлапето и предпочита да се обръщат към него само по малко име.

Не минава много време и всички специалисти в академията вече говорят за тъмнокосия тийнейджър като за бъдеща звезда. Надарен с изящна техника, способен да играе с двата крака и да раздава точни до милиметър пасове, Торес бързо прогресира, а това не остава незабелязано от Диего Симеоне. В края на сезона 2011/12, преди още да е дебютирал за втория състав на Атлетико, Оливер е повикан за мача от Примера срещу Бетис. Същинският му дебют е няколко месеца по-късно срещу Леванте, когато заменя Адриан Лопес. Любопитното е, че двамата са съотборници и в Порто. Срещу "драконите" пък Оливер записва първия си двубой в Шампионската лига през октовмри 2013 година.

Симеоне не пести похвалите си за халфа и се стреми да му дава колкото се може повече възможности за изява. Атлетико стартира мощно сезон 2013/14 и прави заявка за титлата. В битката с Барселона и Реал Мадрид отборът има нужда от опитни бойци, а Оливер е още крехък и неуверен. През зимата Чоло решава да го прати под наем във Виляреал, където да натрупа игрови минути и самочувствие. Преди това обаче Торес записва името си в историята на Атлетико, като вкарва на Бетис още в 12-ата секунда. Голът му е най-бързият в историята на "дюшекчиите" в Примера. "Всички в клуба обичат Оливер и се грижат за него. Убеден съм, че го чака бляскаво бъдеще във футбола", казва след мача Давид Вийя.

На "Ел Мадригал" младият полузащитник не играе толкова често, колкото му се иска. Той пропуска празненствата за историческата титла на Атлетико, а след края на сезона следва нов разговор със Симеоне и двамата стигат до извода, че е най-разумно Оливер отново да бъде преотстъпен. Кандидати не липсват, но 20-годишният техничар няма никакви колебания и избира Порто. Причината? Начело на "драконите" е Юлен Лопетеги, под чието ръководство Испания печели титлата на Евро 2012 за юноши до 19 години. Тогава в състава освен Торес са още Хесе Родригес, Сусо, Хуан Бернат, Пако Алкасер и Жерард Деулофеу, който е избран за най-добър играч на турнира. Година по-късно Оливер се представя много силно и на световното първенство до 20 години, но този път съставът на Лопетеги отпада още на четвъртфиналите.

"Адаптацията ми в Порто премина лесно. Дойдох в голям клуб и се опитвам да давам най-доброто от себе си във всеки мач. Дължа много на Лопетеги и се старая да му се отблагодаря за доверието", заявява Торес след първите си мачове с екипа на португалския гранд.

Това не са само думи. Оливер е във вихъра си от началото на сезона и има 6 гола в първенството, което го прави втори реализатор на тима след Джаксън Мартинес. "Драконите" изостават от Бенфика в първенството, но са на осминафиналите в Шампионската лига и за младия испанец това е възможност да натрупа опит на възможно най-висoко ниво.

Извън терена Оливер е скромен и възпитан. Учи журналистика и преследва мечтите си във футбола. Една от тях може да се сбъдне много скоро - да играе рамо до рамо с Фернандо Торес. Феновете на Атлетико виждат в лицето на талантливия халф следващия си голям идол. Само си представете - пас на Торес и гол на Торес. Звучи вълнуващо, особено за привържениците на клуб, в който отстояването на идентичността винаги е било по-важно от броя на трофеите.