Как Симоне излезе от сянката на брат си Пипо Индзаги

Как Симоне излезе от сянката на брат си Пипо Индзаги

ТОВА ИЗГЛЕЖДАШЕ НЕВЪЗМОЖНА ЗАДАЧА, ала в крайна сметка Лацио я направи възможна. Вече повече от две години Ювентус бе непобедим в Торино – могъща, непоклатима сила с шест поредни титли в Серия А зад гърба си.

Никой реално не очакваше неговият царствен рекорд да бъде прекратен така безцеремонно. В лагера на Лацио обаче цареше тиха увереност. „Постигнахме нещо забележително тази вечер – каза Симоне Индзаги след успеха с 1:2. И наистина бе така. Усещаше се като знаков момент, като обръщане на нова страница. – Този резултат ще остане в историята на клуба.”

Все още има работа да се върши в Лацио. Тимът изживя плодоносно, вълнуващо минивъзраждане под ръководството на старши треньора си Индзаги, но проницателният млад специалист не иска да отделя прекалено много време за наслада от знаменитата победа над шампиона. След нея Лацио за първи път от много време насам се споменаваше наедно с елита на италианския футбол, а в сърцето на последните успехи стои Индзаги, излизащ от сянката на по-големия си брат.

Филипо и Симоне са родени в малкото селце Сан Николо, на един хвърлей камък от Пиаченца. Филипо, или както винаги галено са го наричали – Пипо, е три години по-голям от Симоне. Малкият обаче на осем години става капитан на отбора, в който играе батко му. Симоне още тогава демонстрира готовност и качества на лидер, пък и око за детайла. Другарчетата на малчугана забелязват, че той може да каже името на всеки един играч от всеки един отбор, техните силни и слаби страни, както и любимите им позиции на терена.

Пипо от друга страна има само едно наум. Вкарва голове, много голове, и в крайна сметка става професионален футболист. Симоне върви по стъпките му, ала го има усещането, че винаги е стъпка назад. Двете хлапета от Сан Николо порастват високи, с отличителни тъмни дълги коси и характерни стилове на игра. И двамата са нападатели, и двамата са талантливи, но братското им съперничество така и никога не достига до висши нива на ревност. Вместо това двамата винаги гледат да се подкрепят. Като малък, Пипо редовно е молен от хлапаци от квартала да играе за отборите им, тъй като гарантирано носи голове. Майка му Марина обаче винаги настоява: „Ще го пусна само ако и Симоне играе.”

Е, Симоне играе и братята се научават да работят в екип. Тяхната връзка е далеч от най-известното от известните братски съперничества в Италия – на Ромул и Рем. Да, макар че няма как на Симоне да не му е мъчно, че възходът на Пипо към върха е по-бърз от неговия, както и че по навик името му винаги, и до днес, се споменава във връзка с брат му.

Когато Пипо подписва с Ювентус през 1997 г., Симоне все още е в третия ешалон с Брешело. Година по-късно обаче си спечелва договор с Пиаченца, а следващата подписва с Лацио. И двата клуба са в Серия А, и двата с име в италианския футбол, но Пипо продължава да си печели повече признание и хвалби. И това е разбираемо: в края на бляскавата си кариера е спечелил три пъти скудетото, дваж Шампионската лига и веднъж Световната купа. Постиженията на Симоне са една титла в Серия А, две Купи на Италия и една Суперкупа на Европа. Той вкара значително по-малко голове от батко си, игра само три мача за „скуадра адзура” и извън Рим го знаеха единствено като „малкия брат на Пипо”.

Комплексът за малоценност обаче не тече във вените на фамилията Индзаги. Когато Лацио на Симоне се доближава на три точки от Юве на Пипо в края на сезон 1999/2000, я няма очакваната крайна амбиция единият да изпревари другия. „При всяко положението скудетото ще остане в семейството”, казва Симоне. „Така поне загубилият ще може да се утеши с факта, че другият е спечелил”, коментира и баща им Джанкарло. Накрая с една точка печели… Лацио на Симоне.

При все че не достига висините на своя брат като нападател, той показва наблюдателност, ум и маниакално изпипване на детайла, които подсказват за възможно бъдеще като треньор. Съотборниците му в Лацио го наричат Алманаха. Марина Индзаги се надява, че децата ще станат лекари, ако не се впуснат в преследване на футбола, ала Симоне завършва Счетоводство и това допълнително показва аналитичния му подход. Неговият стил на игра е също така по-пъстър и разнообразен от този на батко му, а умът му изглежда идеално пригоден за предизвикателствата на треньорската професия. Ерудит и с отворено съзнание, той отваря нова глава във футболната си кариера, готов да скъса етикета „по-малко успешния брат”.

„Моята цел винаги е била да стана треньор на Лацио”, заявява Симоне през 2016 година, шест след поемането на работата в клубната академия, където извежда тима до-20 до две купи на страната и само на успешни дузпи от титлата. Сега мисията му е завършена. „Горд съм и нямам търпение да започна – казва при представянето си. – Аз съм треньорът на днешния ден, но искам да съм и треньорът на бъдещето.”

И той наистина се оказва треньорът на бъдещето, при все че първият му етап е само временен – поема поста от уволнения Стефано Пиоли към края на сезон 2015/16 след крушението в столичното дерби с Рома. Седем кръга преди края на разочароващия сезон Лацио търси успокояващо влияние и Индзаги го предлага, при това в доста трудни обстоятелства.

Той наследява състав, съсипан от контузиите на важни фигури като Стефан де Врей, Щефан Раду, Душан Баста и Уесли Хут. Среща и заобикалящата клуба негативност и враждебност. Известните ултри правят бойкот при поражението в дербито и после масово се стичат в тренировъчната база, от което следват сблъсъци с полицията и още лоша публичност.

Подобрение е нужно и на терена, и извън него. Индзаги завежда играчите си с цел сплотяване на колектива надалеч в Норча, на около 160 км в от столицата в хълмовете на Умбрия. Идва време за първата тренировка, и то в деня на 40-ия му рожден ден. „Видях, че момчетата са готови да се потрудят”, казва. Но това не е достатъчно да успокои взискателните ултри, които пак са там, превъзбудени и гневни. Новият треньор води играчите си към феновете, които искат повече желание и интензитет в играта. Отборът се представя под очакваното ниво и те не са щастливи от това.

Първият мач на Индзаги сваля част от напрежението. Впечатляваща победа с 3:0 над Палермо слага начало на подобрението и Лацио завършва на 8-мо място в Серия А. Очевидно все още има проблеми и няма моментално решение за тях, ала се виждат окуражителни знаци – тактическа дисциплина и плавност в атака, които преди са липсвали.

В края на сезона обаче Индзаги си тръгва, изпълнил задачата си да води временно тима. Доведен е звездният Марсело Биелса, който е почти пълна антитеза на недоказания си предшественик. За Симоне нещата можеха да бъдат много различни, ако Биелса не бе решил да напусне след… само два дни на поста. Лацио пак се обръща към Индзаги, отново като че ли от немай-къде, ала той не се обижда от това, че е вторият избор. Това е неговата възможност да поеме руля за цял сезон, да изгради репутацията си.

Бурното естество на лятото, предшествало първия му пълен сезон като постоянен старши треньор, не е най-идеалната предпоставка за успех на мисията. Напускането на Биелса хвърля Лацио в хаос, и то след един от най-разочароващите сезони в близкото минало. Малцина имат големи очаквания. Преобладаващото усещане е песимистично и има разбираеми съмнения. Индзаги обаче привнася хладнокръвие и нотка на спокойствие в ситуация, в която мнозина биха останали стъписани и пленени от стреса.

Това наглед невъзмутимо поведение характеризира управлението му и до днес. Той свърши задачата да съживи един потъващ клуб без особен драматизъм – тихо, но и качествено. При това го стори прагматично.

Симоне изведе Лацио до 5-ото място и евротурнирите с класиране над Милан и Интер, както и с 16 точки повече в сравнение с предишния сезон. И ако това само по себе си е недостатъчно, класира тима си и на финал за Купата на Италия, загубен с 2:0 от доминатора Ювентус.

Футболът при Пиоли не бе най-вдъхновяващ, на моменти бе дори въздух под налягане, ала при Индзаги е почти неузнаваем. С очевидната нагласа на бивш нападател, той налага плавност и директност в играта с помощта на нападателното дуо от Балде Кейта и Чиро Имобиле, вкарали общо 39 гола в първенството, като само три отбора стигат до повече точни попадения от Лацио.

Макар че определено се поставя ударение върху атаката, това далеч не значи, че играта е безразсъдна и без мисъл. Индзаги редовно прави тактически пипвания с цел приспособяване към различни предизвикателства, като без сътресения минава от система с трима в отбрана към такава с четирима. Той може и да няма опит или реноме, ала методите му започват да хващат окото. „Симоне обича Лацио, тази работа винаги е била неговата мечта – заявява Пипо в средата на миналия сезон. – Той прави огромна подготовка за мачовете. Показва упоритостта и предпазливостта на треньор ветеран.”

Има достатъчно доказателства в полза на тезата, че Индзаги е предивременно развит треньор. Малцина млади наставници са имали толкова очевидно положително влияние толкова бързо и при такива несигурни обстоятелства. След като върна Лацио в Европа, в началото на този сезон дойде първият трофей за клуба от четири години след Купата на Италия през 2013-а – Суперкупата на страната. Това, че „и бианкочелести” го сториха в два мача срещу господстващия Ювентус на Масимилиано Алегри, направи постижението още по-впечатляващо.

И после пак победа над Юве, този път в уж непревзимаемия Торино, и Италия започна да си взима бележка. Двата успеха са примери за приспособимостта на този Лацио и неговия треньор – тимът вкарва много голове и играе привлекателен футбол след назначението на Индзаги, ала срещу по-силен съперник с готовност отстъпва владението на топката и приема компактна, но агресивна дефанзивна форма, с акцент върху контраатаката.

Има и някои впечатляващи индивидуални представяния. Де Врей, Сергей Милинкович-Савич и ефикасният голаджия Имобиле изригват, получили свобода да изразят себе си от своя наставник.

Пипо също е треньор. Както и при Симоне, репутацията му върви преди него и му носи треньорския пост в Милан само две години след оттеглянето му като играч на „и росонери”. Изкарва само година и го уволняват през 2015 г. след едва 35% спечелени мача. Сега води Венеция в Серия Б и, макар да го издигна до 2-рото място само 10 мача след изкачването му от третия ешалон, сега той е този, който трябва да помисли как да достигне висините на своя брат. Сега Симеоне, като един от най-талантливите треньори в страната, го споменават като възможен наследник на Алегри в Ювентус.

„Пипо се оттегли на творческа почивка – каза Симоне преди отиването на батко му във Венеция миналата година. – Той продължава да се учи и се готви за нова работа. Надеждата ми е кариерите и на двама ни да са изпълнени с успехи. Като деца четяхме „Гадзета дело Спорт” всеки ден, изучавайки титулярните единайсеторки. Израснахме в Сан Николо, на пет минути от Пиаченца. Именно в Пиаченца започнахме да играем в младежките нива по целия път към първия отбор – той в Серия Б, аз в Серия А. Пипо винаги е бил моят вдъхновител.”

Е, нищо чудно съвсем скоро и той да бъде вдъхновителят на Пипо.

Калъм Райс-Коутс, „These Football Times”

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти