Оттук вече няма връщане назад за Мойс

10 фев 2014 | 13:49
20958
0

Не бе нужна особена прозорливост в областта на футбола, за да отгатне човек, че Дейвид Мойс ще бъде слаб мениджър на Манчестър Юнайтед. Бе доста очевидно. Една от най-важните причини бе фактът, че Мойс пое отбор от играчи все с множество спечелени трофеи, а той самият не бе спечелил нищо.

Докато други качества също биха могли да са важни, това да гледат на теб като на победител е задължително условие за клуб, който винаги печели титли, тъй като футболистите често са обезпокоително прости създания. Те поглеждат към мениджър като Жозе Моуриньо и виждат пич, който е извеждал различни тимове до отличия, и когато нещата не се получават идеално, могат да му се доверят да намери решение за излизане от ситуацията.

Когато обаче техният предполагаем водач никога не го е правил, те по естествен път започват да се съмняват в уменията му да го стори. Особено ако е бил мениджър за над десетилетие и има визитна картичка с празно поле срещу “трофеи”. Просто да кажеш, че си се справил окей в миналото без много похарчени пари, не помага. Това е без значение на “Олд Трафърд”.

В една така доминирана от статистически анализи, горещи зони, проценти и свръхфокусиране ера сякаш това всъщност да си вдъхновен от своя мениджър би трябвало да е много по-маловажно от почти всеки друг аспект. Или можеш да играеш, или не можеш. Или можеш да подаваш точно топката повечето време, или не можеш. Разбира се, ако мениджърът ти има лице като натрошена бисквита и носи изражение все едно е видял ада отвътре, това не бива да кара доказан национал да играе много по-зле. Мойс обаче доказва, че положението е точно такова.

По много начини ние не искаме нещата да стоят така. Предпочитаме интелектът, трудолюбието и футболното познание да стигат. Ужасяваме се да мислим, че просто историята, думите и дори езикът на тялото ти могат да са достатъчни да мотивират и вдъхновят отбор от много добри футболисти, но пак – Мойс показва, че до някаква степен нещата стоят точно така.

Няма начин съставът, спечелил само преди година титлата, да падне в качествено измерение тъй бърже. Единствената голяма промяна оттогава е в самоличността на мениджъра, така че безопасно можем да заложим, че каквото и да правят Мойс и щабът му, е погрешно. А веднъж щом принципът е установен, е много трудно това възприятие да бъде променено за нас, зрителите отвън, което важи с още по-голяма сила за играчите.

Заради това шотландецът сега е осъден на провал каквото и да прави. Неговите бесни празнувания на голове наподобяват на онези на мениджър от по-долна лига след вкарано попадение срещу Юнайтед, а когато пък се опитва да бъде по-хладен и сдържан, прилича на човек, на когото не му пука. С други думи, веднъж щом се утвърдиш като загубеняк, всичко, което правиш или не правиш, са действия на загубеняк; интервютата след мачове винаги се превръщат в посттравматично стресово разстройство. Оттук няма връщане назад.

Ние, които не харесваме Хари Реднап, се ужасяваме да си помислим, че всъщност това да си нещо като дружка на играчите с качеството да си хортуваш с тях би могло да е огромен плюс. Гледайки обаче Тотнъм под ръководството на Тим Шърууд, наподобяващ Реднап, човек може да бъде окуражен да приеме тази гледна точка.

Докато краткото управление на Шърууд донесе по-различна и проста тактика от използваната от по-умния му предшественик, е обезпокоителна и неизбежна мисълта, че той може би е по-добрият комуникатор. Той може да ни прилича на човек, който спи в контейнери за боклук и звучи като шмекер от “Суини” (б.пр. – полицейски ТВ сериал от 1970-те години и игрален филм от 2012 г.), но за играчите може би той е пичага, комуто могат да повярват, а това да е достатъчни при “шпорите”.

Дали Шърууд би бил по-добър мениджър на Манчестър Юнайтед само заради това? Почти сигурно. С право се смеем на клишето за британските мениджъри как умеят “да потупват по рамото” даден играч, сякаш това е някакъв огромен талант. Не ни се иска да мислим, че това качество може да е съществено по който и да било начин, ала може би всъщност то утвърждава мениджъра като човек, който е на твоя страна, особено ако замества успешното минало.

Ако нямаш изпълнен с трофеи кабинет а ла Моуриньо, ти трябва нещо друго. Това е есенцията на доброто менажиране и няма еднаква рецепта за всеки отбор. Да накараш малък клуб без успехи да играе по-добре може и да се дължи повече на тактика, трениране и т.н., но да задържиш тим от доказани победители в старата форма е съвсем различно нещо.

Затова, когато погледнеш към своя мениджър и той изглежда смазан физически от напрежението, рядко може да се очаква добър край. Когато самият той сякаш приписва слабите резултати на чистата проба лош късмет, рискува да изглежда на нас, и по-важното – на играчите си, като човек, осланящ се на милостта на съдбата и нямащ никакъв контрол върху нея. От тази позиция просто не можеш да ръководиш никоя организация.

Вдъхновението и самочувствието са мъгляви понятия, постоянно променящи се във времето, докато тактиката, играчите и кондицията са действителни и измерими неща. Някои мениджъри изглеждат добри в едната страна на работата и по-малко в другата. В една невиждана перфектна буря от ужасия обаче сякаш Мойс бърка и в екзистенциалния, и в материалния аспект на менажирането на Юнайтед.

И нека кажем за онези, които още смятат, че с времето ще оправи нещата, че има един фундаментален парадокс, който той не може преодоля: играчите няма да повярват у него, докато не стане победител, а той никога няма да стане победител, защото играчите няма да повярват у него, докато не стане победител. Ето затова всичко свърши. Или поне би трябвало.