Моуриньо уби футбола

Моуриньо уби футбола

Бе запленяващо да си на пресконференцията на Жозе Моуриньо на “Анфийлд” и да слушаш как Специалния оправдава тактиката, поднесла му поредна победа на основата на вродената му хитрост. Той щедро сипеше презрение върху присъстващите журналисти по куп начини, докато аплодираше защитния шедьовър на Челси и дори странно предизвика смях, когато пожела лошо здраве на всички присъстващи, при положение че хуморът не бе целен.

Лицето му обаче придоби строг израз, когато го попитах дали изпитва някакви угризения заради нуждата на тима му да държи топката извън игра за толкова продължителни периоди от мача. Отговор не последва, просто поклащане на главата и промърморено предположение, че съм “тъжен”.

И е прав. Тъжен съм. Или по-скоро натъжен (въпреки че очевидно може да се твърди с право и първото). Натъжен от факта, че клуб с ресурсите на Челси е решил, че може да спечели чрез мамене подобен голям сблъсък, показан из целия свят. И наистина бе мамене, защото губенето на време, показано от съвсем първата минута, бяха и против правилата, и против духа на играта.

Според законите, по-точно частта 12.28.4, това нарушение се смята за неспортсменско поведение и се наказва с жълт картон след предупреждение. Съдията Мартин Аткинсън използва този закон единствено срещу Ашли Коул, и то в 92-рата минута. Закон 16 също покрива това нарушение и дава на съдията възможността да го накаже по всяко време от мача.

В първата минута Марк Шварцер задържа топката извън игра за 35 секунди. Той трябваше да бъде предупреден за това си поведение, известно още като неспазване на законите на играта или мамене. В първите 10 минути “сините” не пуснаха топката в игра за повече от четири минути. Съдията не предупреди нито един играч за нарушението и добави само три минути в края на първото полувреме. Така той позволи на Челси да мами, а отборът го стори чудесно.

Планът за мача на гостите също бе очевиден – статистиката сочи, че Ливърпул вкарва рано, затова Моуриньо явно бе решил, че най-добрият начин да ги спре да го сторят е да държи топката извън игра. Не можеш да вкараш гол, ако топката не е в игра.

Това е ужасяващо тъжно, нали? Челси изхарчи 35 млн. паунда само през януари за двама играчи и още почти 80 млн. миналото лято. Това прави повече от 100 милиона след завръщането на португалеца а неговата тактика да печели футболни мачове е да държи топката извън игра.

Не е само тъжно, а и депресиращо. Моментът, в който той грабна топката и отказа да я даде на Стивън Джерард, с което предизвика неприятна за окото схватка край тъчлинията, обобщи доста болезнено всичко грешно във футбола. Да видиш мениджър с подобен статут да се бори, за да спре топката да е в игра, не е фарс, а трагедия.

Имаше времена, когато гледах испански футбол по Скай и се принуждавах да сменя канала, защото маменето стигна до такива крайности, че играта стана негледаема. Комфортът винаги се криеше в мисълта, че Премиър Лийг с нейното ударение върху скоростта и силата никога няма да отблъсне зрителите. Колцина обаче бяха отегчени до безсъзнание от маменето на Челси в неделя или срещу Атлетико Мадрид? Трябва да призная: аз смених канала миналата сряда, защото гледката бе ужасна.

На “Анфийлд” не бе дори антифутбол – въобще не беше футбол, тъй като топката бе умишлено спирана от игра за толкова дълги периоди. От отбор, струващ стотици милиони паунда и притежаващ някои от най-вълнуващите и талантливи футболисти в света.

Не че само Моуриньо е за обвиняване. Съдията Аткинсън също трябва да понесе отговорността, задето умали спектакъла до болезнено изживяване. Както показа в 92-рата минута, той имаше правата да вади картони за това нарушение и ако бе тълкувал законите на футбола правилно, щяхме да видим много различен сблъсък.

Онова, което той изглеждаше неспособен да осъзнае, бе, че Челси не бавеше играта хей така, а се опитваше да наруши ритъма на двубоя и да разстрои инерцията на Ливърпул. С мамене. Като само показваше часовника си и добавяше отнети минути в края на първото полувреме, Аткинсън не наказа маменето и не спря Моуриньо от изпълнението на плана му. Всъщност му помогна, тъй като Челси вкара тъй важния си гол в това нищожно добавено време.

Ливърпул също трябва да понесе голяма критика, защото бе виновен, че остави циничната тактика на Моуриньо да триумфира. “Червените” изгубиха ума си. Те бяха обезсилени от маменето и реагираха с нарастваща липса на контрол. Докато феновете става все по- и по-бесни, играчите ги последваха в това и се втурнаха в прогресивно увеличаващо се безумие.

И именно тук е сиренцето: Ливърпул се нуждаеше само от равенство. Всяка изгубена от Челси минута, всеки един път, когато топката бе спирана от игра през първото полувреме, всъщност помагаше на домакините да се доближат до своята цел. Те можеше да оставят гостите си да изгубят всичките 90 минути, да им кажат “Много благодаря!” и да приемат 0:0... и така да държат съдбата на титлата в собствените си ръце. Вместо това те напълно изгубиха от поглед своята цел, поддадоха се на емоциите пред съперниковия цинизъм и паднаха в капана на Моуриньо. Наивно. Някои биха казали дори “жалко”.

Да, те бяха единственият опитващ се да играе футбол тим, ала сега може да изгубят титлата, защото са изгубили от поглед простата си цел. Ако Челси иска 0:0, дайте им го. Не губете престъпно разсъдъка си и не погубвайте шансовете си за титлата.

Нека изясним и това: “сините” също така се защитаваха чудесно, за което заслужават огромно уважение. Те имат някои отлични защитни футболисти, Бранислав Иванович бе невероятен, а младият Калаш се представи великолепно при това напрежение.

Мамейки от първата минута обаче и лишавайки плащащите си зрители и милионите пред телевизорите от простото им право да гледат топката в игра, те убиха футбола.

И това е тревожното нещо. Човек може да се възхищава на дефанзивния футбол заради физическите и психическите му качества, ала никога не бива да се възхищаваме на игричките и маменето. Особено когато те рушат изкуството и спектакъла в играта, защото тогава няма да имаме игра. ФИФА да си вземе бележка.

Една последна, отрезвяваща мисъл за онези апологети на Моуриньо, които защитават него и неговите задушаващи тактики. Не уволни ли Роман Абрамович серия мениджъри, задето им даде за харчене стотици милиони за купуването на фантастични футболисти, а получи от тях само шаблонна и сива игра?

Ако аз бях Моуриньо, бих бил леко разтревожен, че съм изхарчил повече от 100 милиона за попълнения за шест месеца, а най-доброто, което мога да измисля срещу играещ с въображение и фантазия тим, е да го спирам, като държа топката извън игра. Ако Абрамович е гледал, подозирам, че ще сподели тази тревога.

Дейвид Мадок, “Мирър”

Още от Футбол свят

Виж всички