Интервюто с Торес: Липсва ми само купа с Атлети

Интервюто с Торес: Липсва ми само купа с Атлети

Фернандо Торес е в пантеона на героите на един клуб, чиито привърженици вземат тези неща много насериозно и са страстни и сантиментални като малко други. Той го знае по-добре от всеки друг, тъй като бе именно един от тях, преди да облече екипа на Атлетико Мадрид. Такъв бе през цялата си кариера и такъв ще бъде и след това. През юни предстои крайната раздяла, но роденият във Фуенлабрада 32-годишен нападател не мисли за нищо друго, освен за осминафиналния реванш в ШЛ срещу ПСВ Айндховен. Препятствие по пътя към осъществяването на една мечта: да вдигне най-накрая над главата си трофей за отбора на своя живот и своята любов.

-         Как става „дюшекчия” едно хлапе в училище, където е заобиколено от съученици от Реал Мадрид?

-         Моето семейство като цяло не беше много по футбола, не гледахме заедно мачове. Началото даде по-големият със седем години от мен мой брат Исраел в един квартален отбор по футзал. На пет годинки повече си играех на други неща. Не е както сега, когато като водя децата си на училище, техните другарчета ме разпознават. Баща ми е от Галисия и през 1990-те беше времето на Супер Депор (б.р. – Ла Коруня), та повече залитахме натам. Дядо ми Еулалио ми казваше: „Ама как ще си за Депор, като си от Атлети?!”. Разхождахме се с него на село през уикендите и ми разказваше за Атлетико. Имаше една чиния с герба на клуба и аз го питах какво е това, а той ми разказваше историята, какво значи да си от този отбор, да се бориш срещу трудностите, да защитаваш своето… Грабна ме. Ходех с него в бара да гледам мачовете и там всички бяха мадридисти. Впечатлен бях как дядо толкова сигурно и толкова сам защитава цветовете си. Така че в училище и аз правех същото като него в бара. Любопитното е, че когато Мадрид загубеше, съучениците ми не носеха фланелките си, а аз не разбирах защо един път се пъчат, друг път не. В годината на дубъла – 1996-а, аз не си слагах фланелката, защото бяха най-добрите. По моето разбиране трябва да защитаваш отбора си винаги, при всякакво състояние.

-         Какво помните от началото си в клуба през 1995 година?

-         Започнах да играя футзал 6-годишен, донякъде задължен от Исраел, който искаше да го „тренирам”, защото той беше вратар. Та трябваше да изпълнявам ролята си на малкия брат. Бях една година в Райо 13 във Фуенлабрада, където ни дадоха възможността да направим проби в Атлети. Помня всичко, например как отидох на „изпита” с панталонките на Депор. Беше голяма жега. Играхме мачле 11 срещу 11 две полувремена по 20 минути. В Райо 13 всички бяха мадридисти и треньорът ми каза, че ще играя при „белите”. Тогава се засякох с Маноло Бриняс, отговорник за младите таланти, който ми каза: „Хлапе, ти ще бъдеш играч на Атлетико Мадрид.” Не „ти ще бъдеш футболист”, а „ти ще си играч на Атлетико”. Има моменти в живота, които те бележат, и този бе един от тях.

-         На 17 години дебютирате за мъжкия отбор, който тогава е в Сегунда, срещу Леганес и с №35. Моментът бе деликатен за клуба…

-         Желанието да стигна дотам бе толкова голямо, че ми бе все тая дали е станало в Сегунда или Терсера. Когато си кадет или юноша и някой от съиграчите ти дебютира, както стана при мен с Кубийо и Антонио Лопес, си мислиш, че може и твоят час да настъпи. Тогава не съзнаваш особено трудностите, които изживява клубът.

-         След дебюта си сте отишли съвсем спокойно на вечеря, защото никой не Ви е познавал. Днес не можете да направите и две крачки на улицата, без да Ви спрат. Как понасяте славата?

-         Свикваш, може да се понася. Има по-лоши времена: например когато бях по-млад и започнах да губя анонимността си, защото винаги ми е харесвал спокойният живот, да си правя моите си неща, да пийна по нещичко на някоя тераса с дружките си… Да ме лишат от това и да осъзная, че така ще е завинаги, или поне за идните двайсет години, беше тежко. Някои дни се дразниш, ядосваш се. Сега е различно, минаха много години и се случиха доста неща.

-         В Англия положението на този фронт е по-спокойно…

-         Въпрос на култура – не е нито по-добре, нито по-зле. Там феновете са по-малко повлияни от медиите, не си по вестниците или радиата всеки ден. В Испания продължават да гледат на теб като на футболист, ако ще да вървиш с децата си под ръка. Трябва обаче да се обръща възможно най-голямо внимание на хората. Осъзнах, че аз им дължа много повече отколкото те на мен.

-         При напускането си към Ливърпул през 2007 г. казахте, че и Вие, и клубът се нуждаете от раздялата, за да растете. Когато се върнахте през 2015-а, отборът такъв, какъвто искахте да е като в първия Ви етап, ли беше?

-         Мисля, че ако Атлети бе в Примера, може би нямаше да дебютирам 17-годишен. Работата е там, че днешният е истинският Атлетико, вечният, верният на своята история и принципи, онзи на дядо ми. Десетте години, включващи изпадането, съдебната намеса, трудностите пред извършването на трансфери, липсата на трофеи представляват само една скоба. Има хора, които смятат това за реалността на Атлети, а днешното състояние за изключение. Ами не, господа, днешното е нормалното, просто имахме едно много трудно десетилетие. Имало е повече етапи като сегашния отколкото като предишния и за мен е привилегия да го изживявам на терена, защото вече съм го изживявал като привърженик при дубъла от 1996-а. Сега ми липсва само едно: да спечеля купа с Атлетико, защото всичко друго съм го изпитал вече – велики мигове, лични рекорди, че дори и нещастия

-         Суеверен и маниакален ли сте?

-         Вече не.

-         А какво става с черните бутонки?

-         Не ми харесват. Не зная защо, но не е мания. Единственото, което съм запазил, е да не настъпвам линиите, на което ме научи Луис Арагонес. „Линиите си имат обяснение, хлапе, не ги настъпвай, те бележат границата”, казваше той. И продължавам да го слушам.

-         Пренасяте ли проблемите си от работата у дома?

-         Преди го правех несъзнателно, днес не го правя. Имам деца и виждам нещата по друг начин. Е, има дни, в които мисля за изиграния мач, но това е нормално.

-         А какво прави футболистът, когато не спортува?

-         Във футбола се тренира няколко часа сутринта и мачът е два часа, а животът извън това отнема повече време. Наслаждавам се на семейството си. Децата растат много бързо, а жена ми Олайя като мен е много близо до тях.

-         Изживяхте най-големите моменти в историята на националния отбор на Испания. Ако трябваше да избирате един, кой би бил?

-         Спечелването на Евро 2008. По много причини: това бе първата ми купа като професионалист, най-специалната, онази, в която никой не вярваше… Журналистите питаха Луис как може да ни убеди, че ще прескочим груповата фаза – това ни обедини. Харесва ми, че Луис промени историята на испанския футбол. Пък и имах късмета да вкарам победния гол на финала. Незабравимо е и завръщането в Мадрид, нещо невиждано. Преди надвиваше образът на разбития от удар с лакът нос на Луис Енрике или този на пропуснатата дузпа от Раул, а сега децата пазят образа на изпълнените улици от летището до булевард „Кастейяна” и представянето на Мондиала в Бразилия ги срази. Световната купа от 2010 г. също беше много голямо нещо, но нямаше да се случи без успеха през 2008-ма.

-         През юни приключвате договора си с клуба. Какво можете да кажете за бъдещето си?

-         Надявам се първо да съм готов срещу ПСВ. Най-важното е да продължим в ШЛ и мисля само за това. Преди един месец почнахме да говорим за нов договор, а сезонът свършва и положението си е същото. С всеки изминал ден ми показват, че ще е все по-трудно да остана. Аз обаче искам само да спечеля нещо тук, това ми липсва само, и ако трябва да си ида, без да съм го постигнал, поне да не е без бой. Хората ми казват, че ще ме обичат все по един и същ начин, и съм щастлив от тези думи, ала това е нещо лично за мен – искам да го изживея, да покажа на децата си снимка със спечелени за Атлети трофей. Останалото не е в моята власт.

-         Петима треньори белязаха кариерата Ви. Да започнем с Арагонес…

-         Моят спортен баща. Всички ценности, извели ме до това да бъда днешният аз, съм научил от него.

-         Рафаел Бенитес…

-         Той заложи на мен и ме накара да мисля на терена. Ако го слушаш, ще се подобриш в огромна степен. Не ме изненада какво му се случи в Реал Мадрид… защото е Реал Мадрид. Ако му бяха дали повече време, щяха да са по-конкурентоспособни

-         Жозе Моуриньо…

-         Лидер. Малцина във футбола са като него. Нямам укор към него.

-         Висенте дел Боске…

-         Идеалният човек за извършване на преход в Ла Роха.

-         Диего Симеоне…

-         Мой кумир от дете, с когото имах щастието да играя рамо до рамо и който бе от ключово значение за завръщането ми. Вечно ще съм му благодарен като привърженик, съотборник и възпитаник.

М.А. Баросо/ Х. Аспрон, „АВС”

Още от Футбол свят

Виж всички