Джика Хаджи: В Барса Стоичков се грижеше много за мен

- Бях на около 19-20 години, когато за първи път излязох в Европа – с футболните клубове Спортул (Студенеск) и Стяуа. Италианците първи ме нарекоха така. Естествено, беше удоволствие и чест за мен. Тогава аз бях едно хлапе, което просто се беше развило добре в играта. Може би резултатите, които имах за Стяуа в Румъния допринесоха за това да ме нарекат така. 

- Помните ли колко срещи сте имал с великия Диего Марадона?  

- Първата ми среща беше, струва ми се през 1984-85-а година във Виго. Румъния играеше с Испания. Там го видях за първи път. Наистина беше фантастичен, невероятен играч. След това през 90-а година на Световното в двубоя Румъния – Аржентина в Неапол. И тогава мисля, че играх по-добре от него.

- Когато се говори за играч, който без значение от това как се казва, има 18-годишна голяма кариера е трудно да останеш със спомен само за един-единствен период. Мисля, че най-важното място, най-живият спомен за мен и моето поколение беше Световното в Америка, където като национален отбор се представихме много добре. Естествено, незабравим е и мондиала в Италия'90. През 94-та нашият отбор беше силен, както и вашият също. Там можехме да станем дори световни шампиони.

- Безспорно, това са онези пет минути, които не ни достигнаха да елиминираме Швеция. Един мач, който контролирахме и ни изравниха за 2:2 в 115-ата минута на продължението. А реално разполагахме с класа да играем до края на Световното, както направи България. За съжаление не ни достигнаха само пет минути до края на продължението. Но това е футболът, това е магията на един световен шампионат. А на мондиала през 94-а Румъния наистина играеше много добър футбол. И бяхме в топ форма, но отпаднахме нещастно на четвъртфинала от шведите след рулетката на дузпите.

- Определено можеха да стигнат по-далеч от това, което направиха. Разполагахме с две изключителни поколения, всяко от които направи важни неща за своята страна. Ние сме горди за това, което сътворихме в този период. Мисля, че и вие сте горди с вашия национален отбор. Показахме на света, че сме силни и можем да побеждаваме. И това е много важно за нашите страни. Надявам се и при вас сега да се работи здраво за това в един прекрасен бъдещ период да имаме отново силни национални отбори. Такива, каквито показахме на света през 94-та година.

- Да, така беше, точно го казахте за мондиала. И веднага отговарям - този вид играчи не са изчезнали! Мисля, че съставите, от които са изчезнали "десетките", просто не са големи отбори. Футболът е най-популярният отборен спорт, но въпреки екипната работа "десятката" има ключова роля на терена. Това е фигурата, която дава разликата. Човекът, който прави щастливи феновете, който разчупва схемите, който е непредвидим... Подава пасове, завършва ги и въобще има изключително важна роля. Тези "десетки" съществуват. И който носи този номер на терена е шампион! А неговият тим е от силните. Футболът не може без "десетките".

- Гледах по телевизията. Бях си още дечко, играех в младежката лига. Всички в Румъния този ден поддържахме Стяуа пред телевизорите. А шест месеца по-късно отидох при тях. Не ме е яд, че не бях част от триумфа. Винаги съм бил горд с този успех, защото всеки в Румъния знае, че от малък съм фен на Стяуа. И не ме беше яд. Такъв е бил моментът. Отидох след това. Играх на финал, играх три години за Стяуа. Печелихме купи и шампионати. Бяха три хубави години и в Европа.

- Беше си пример за останалите. След това и Цървена звезда спечели след нас. Ние стигнахме и още веднъж до финал. Значи можеше да се случи и не е било случайност. Показахме, че истински голям футбол се играе и на Изток. Доказахме, че ако си поставиш високи цели и работиш здраво, може да постигнеш желания резултат. Но за това трябва и голяма организация. И тя стартира с добрата селекция. От нея започват да се създават големи отбори.

- Със сигурност имаше оферти за мои трансфери. Със сигурност! Но такъв беше тогава режимът. А аз бях просто още дечко и си бях щастлив, че играя елитен футбол. Както почти всеки талантлив футболист в онзи период. Грижиха се за нас, а ние пък радвахме с успехи. Аз се развих добре, направихме и пробив в Европа като отбор. Да, би било хубаво да можеш да заминеш, както сега в чужбина от малък в силен европейски клуб. Но реално аз не мога да се оплача от съдбата си.

- Загубеният от Милан финал през 89-ата за КЕШ в Барселона беше за нас и един друг финал - на един 5-годишен цикъл. Със сигурност бяхме силни. Загубихме обаче двама важни играча преди финала – Тудор Стойка и Илие Думитреску. А реално нямахме дълга резервна скамейка. Освен всичко стигнахме прекалено уморени до този мач и Милан спечели с 4:0 като показа превъзходство във всички компоненти. И най-вече физическо. Кондиционно бяха в отлична форма, а ние видимо нямахме свежест. Така стана, защото действахме на много фронтове - националния отбор, в шампионата, в турнирите за купите... Пет години, едни и същи играчи. И в най-важния момент не бяхме на топ ниво като физика. И те, естествено се възползваха и ни надиграха.

-  Това наистина са два велики отбора, много важни за моята кариера. На първо място Реал беше и моят първи тим в чужбина. Там ме научиха как да стана истински професионален играч и да се адаптирам много бързо към друга футболна култура, към друг живот. Благодаря им, бяха фантастични тези две години в Мадрид. След това в Барселона – много исках да отида там, защото ми харесваше техния стил на игра, начина по който играят. От малък ми беше идол – и като играч и като треньор – Кройф. Много исках да отида там. И да - горд съм, щастлив съм, че мечтата ми стана реалност. Голяма чест е за мен, че играх за тези два славни клуба. Те са причината да съм по-богат на футболна култура и на любов към футбола. Но въпреки че са най-добрите в света, те имат две различни концепции, два различни погледа към футбола. И двата гранда са много силни, но и са различни. Така че аз ще ви отговоря, както казват в Испания: "Сърцето е разделено на две!". Няма как да го кажа по друг начин. Играх по две години във всеки от двата тима. И... да, спомням си - от средата на терена отбелязах по два гола – и за Барселона, и за Реал. Така че реално няма сърдене – нито те към мен, нито аз към тях. И аз се считам за привърженик и на единия, и на другия отбор.

- На първо място съм щастлив, че не само се запознах с него, но и го опознах като човек и приятел. Благодаря му, защото той положи грижи аз да мога да се интегрирам в Барселона, което не е лесно. И неговото, и моето семейство се чувствахме много добре заедно. Той е един добър приятел. Направи живота ми по-лесен в Барселона. На терена, както всички го знаете, той няма приятели. Винаги ми искаше топката, ръкомахаше. Даже се шегувахме – недей да вдигаш ръка, така или иначе от трибуните ме освиркват, моля ти се... На терена Христо беше най-добрият. Винаги е искал това. Един изключителен играч. Нападател, който обичаше да вкарва голове и който впечатляваше и с физически, и с технически качества. И той го демонстрира пред очите на света. Беше играч, който винаги искаше да бъде най-добрия. А аз мисля, че това е най-важното качество за един играч. А извън терена, както ви казах – колега, приятел и много добър човек.

- Христо се грижеше много за мен. Имахме и общ мениджър – Хосе Мария Мингея, който го заведе в Барса. Излизахме заедно. Станахме семейни приятели както казах – с Марияна, с момичетата, с моята съпруга... Направи живота ми лесен. Защото много по-лесно е, когато намериш приятел, който да се грижи за теб, интегрира те по-добре както в този голям отбор, така и в този хубав град. И Христо от сърце направи така, че извън терена да ми е много по-лесно.

- Има много такива. Както вие познавате нашия национален отбор от 94-та, така и ние познаваме вашия национален тим. Знам почти всички играчи. Как да кажа, разделихме победите си. Ние печелихме преди това, а те печелиха и след това. На Европейското през 96-а например. Имали сме и квалификационни мачове. Ние сме печелили, те са печелили. Аз лично си спомням като кошмар за онзи мач с България, загубен от Румъния с 0:3 през 90-а година. Тогава вече се формираше вашия голям отбор, който през 94-а се представи изключително. Загубихме в Букурещ и заради този резултат не се класирахме. Това 0:3 обаче беше най-малкото един важен урок за нас в онзи момент, след Световното в Италия, на което играхме. И мисля, че от този урок Румъния научи много. Ние, които излязохме и в чужбина в онзи период научихме доста неща и след това се състави и онзи голям наш отбор.

- Това е футболът... Всеки един футболист има пропусната дузпа. Който не бие дузпи, той не пропуска. Това е. Животът си продължи. След това ние бяхме по-добри. Наистина, съжалявах, останахме на един гол разстояние от еврофиналите. Това е ...Такъв е футболът, съгласни сте, нали? Важното е да се вдигнеш отново на крака, да започнеш отначало. И на следващия ден да бъдеш по-добър.

- Беше адски тежка група. Ако си спомняте, Франция имаше силен отбор, който на следващите две големи първенства стана съответно световен и европейски шампион. Испания също респектираше с класен тим. Румъния и България, тогава също идвахме от финали на световно. Реално всеки мач беше непредсказуем, беше отворен. Ние изиграхме добри двубои на шампионата, но с... много слаби резултати. Нищо не спечелихме, дори една точка нямахме. Въпреки това, във всички мачове, се изявихме на ниво, защото бяхме силни. Но така е на големите първенства, има го в картите. Това европейско мина, ние продължихме да работим, квалифицирахме се за следващите европейски, световни. Когато стигнеш до високо ниво, нещата опират до детайлите, те правят разликата. А в онзи момент просто не стана. Добре играхме. Доминирахме в битката с Франция. Имахме добър мач и с България, и с Испания. Това е. Както ви казах, ако си голям, се изправяш и продължаваш напред! Това означава и че имаш здрава психика.

- На първо място това е футболният клуб, в който съм играл най-много години – пет. И по-важното – всички те са пълни с успехи. Имахме отбор, който в началото беше млад като в него с опит бяхме само чужденците. От доста ниска позиция се издигнахме и станахме фактор в Европа. Печелехме в евротурнирите и мисля, че турските фенове и въобще турската футболна общност е горда от това, което постигнахме. Онзи наш тим донесе престиж на Турция, защото е чест да спечелиш европейски трофей. Беше за пръв път. Ние направихме това, а аз като чужденецът там, съм горд с моя принос. Бразилският вратар Тафарел, Джика Попеску, аз и всички други, които бяхме легионери, успяхме да се интегрираме в колектива, който беше фантастичен. Тринайсет играчи от клубния отбор играеха и в националния на Турция. Тогава те спечелиха през 2002-ра трето място на Световното в Япония и Корея. Беше фантастичен период. И доказах на местните моята теза, че е възможно да се изгради отбор, който да печели и в Европа. "Защо не?" им казах, когато отидох. Послушаха ме, инвестираха правилно, привлякоха точните хора и спечелихме купата на УЕФА. 

- Не ми харесват прякорите. Аз съм Джика Хаджи! Футболист, който е играл смятам голям футбол. И ми харесва да ми казват името, а не какъвто и да е прякор. Това е уважението, нали? Така са ме нарекли моите родители и ми харесва хората, приятелите и който и да е, да се обръщат към мен по име. Да, на терена съм направил кариера. Работил съм, жертвал съм се. Но иначе съм нормален човек и хората трябва да ме познават и да се обръщат към мен по име.

- Беше на вододела между третата и четвъртата ми година в Галатасарай. Идеален като време период  да се формира конкурентен отбор. Резултатите ни до тогава в Европа бяха долу-горе добри, но онази година ние се чувствахме силни. След три години беше всичко автоматично, отношенията в играта се знаеха. Тогава почувствахме, че можем да спечелим, след като елиминирахме Борусия (Дортмунд) на техния славен стадион. Мисля, че беше четвъртфинал. Тогава всички си казахме – защо да не можем да спечелим? А Арсенал бе фантастичен отбор, със страхотни играчи. Не бяха губили мач в шампионата, бяха много силни, но не вярвахме в нашата класа. Въпреки че аз бях изгонен и отборът остана с 10 човека. Но въпреки това Галатасарай устоя – психически, тактически, физически. Бяхме и отлично позиционирани и дисциплинирани. Мисля че точно заради това спечелихме.

- Да, случи се онзи нелеп инцидент в полуфиналите с Лийдс. Как да кажа... това е жалко, но е част от футбола. Тези неща се случват и извън стадионите. Това не е феърплей, трагично е.... И все пак турските фенове са топли, страстни, подкрепят те. И това си беше нещастен инцидент, с който те не се гордеят. Но мисля, че като цяло те идват, поддържат играчите си до смърт, плачат, ликуват с отбора. Фантастични са.