Без избор: Моуриньо не може да си позволи провал в Юнайтед

Когато Жозе Моуриньо реши да напусне Порто през 2004 г., на опашката за неговия подпис бяха Ливърпул, Челси и Интер. Когато напусна Челси през 2007 г., Интер направи всичко, за да го вземе най-накрая. Когато напусна Интер през 2010 г., го стори заради зова на Реал Мадрид. Когато напусна Мадрид, през 2013 г., бе за завръщане в Челси заради дадена дума, въпреки че според някои информации имало интерес от Манчестър Юнайтед. Когато напусна Челси през 2015 г., отиде именно в Юнайтед.

Това иде да рече, че Моуриньо винаги досега е бил търсен треньор. Какво обаче би се случило, ако сега изгуби работата си в Юнайтед? Къде може да отиде той оттам насетне? Макар че е още само на 55 години, е трудно да видим кой друг голям клуб би го назначил, поради което би сторил добре да отстъпи крачка назад от десетките си битки и да се замисли добре за случващото се в действителност на „Олд Трафърд”. Няма къде другаде да иде.

Фактът е, че по-добре за него няма как да стане. Не що се отнася до последните събития в Юнайтед (клуб в трус, отбор в криза), а до това да е на пейката на един от най-големите, най-богатите и с най-много привърженици клубове в световния футбол. И също така, което е съществено, клуб, в който няма вътрешните политически битки и разделения, срещани във всяка друга досегашна негова спирка в кариерата. Ръководството на „червените дяволи” отчаяно иска той да успее. Собствениците може и да не са най-добрите възможни, ала поне не му се месят в работата. Феновете не са враждебно настроени към него. Да, има значителни проблеми в състава, но кой е причинителят им?

Крайно трудно е да си представим Моуриньо, ако напусне, да получи работа в друг гранд от Премиър Лийг, от Испания или Германия, където ръководителите на Байерн (Мюнхен) винаги са отклонявали възможността да прибягнат до услугите му. Пари Сен Жермен? Навремето да, ала вече със сигурност този кораб е отплавал. Завръщане в Италия е вариант на пръв поглед с притока на свежи пари в Серия А, но къде по-точно? Престоят му в Интер може и да донесе големи успехи, ала и не мина без типичните скандали, а това още се помни на Ботуша.

Моуриньо винаги е използвал статута си на аутсайдер като коз, затова и показа най-доброто си лице в Порто и Челси – клубове не от свръхелита в Европа, но все пак амбициозни и агресивни натрапници на трапезата на най-най-най-големите. Тях можеше да води на гребена на вълната на интензитета и на постоянното изискване на уважение. Те бяха новите момчета на сцената.

В Юнайтед обаче е различно. Това е клуб от свръхелита, богат клуб с богато минало, който не се опитва да създава своята история, а просто да пише нови страници. Стилистично португалецът никога не е бил подходящ за ролята на негов мениджър, само че след като я прие, изведнъж вече е в опасност да се избута сам извън футболния елит.

Някога Моуриньо беше най-решителният треньор на планетата – правеше смени още през първото полувреме при най-малкия намек за невървеж на плана му или пък направо тройни смени на почивката. След една тежка загуба промени философията на Челси посред сезона, за да спечели третата си титла в Премиър Лийг. Не всеки хазартен залог се отплащаше, не всеки прагматичен ход му печелеше поклонници, но той пак беше смятан повсеместно и единодушно за истински човек на действието.

А днес изглежда изолирана фигура в Юнайтед, особено след напускането на дългогодишния му помощник Руи Фариа, и тази изолираност бе още по-очевидна на скамейката на „Лондон Стейдиъм” по време на мрачното поражение от Уест Хам в събота. След него, и след три сменени системи и 19 промени в титулярните си единайсеторки за само седем кръга в първенството, мениджърът отново избухна срещу своите футболисти. Този път бе ред на Антони Марсиал да получи критики, но потокът от мишени е неспирен. Алексис Санчес си тръгна гневен след отпадането си от групата за мача в Лондон, въпреки че пътува с отбора, а Пол Погба, комуто Моуриньо отне дадения му от самия него статут на вицекапитан посред разнопосочните сигнали за бъдещето му при интереса на Барселона, отвърна с въпрос на въпроса на репортерите, какво му минава през главата: „Да не ме искате мъртъв?”.

Това е ключова седмица за „червените дяволи” с две домакинства преди паузата за международните мачове – срещу Валенсия в Шампионската лига (отново неубедително представяне, но поне отборът остава без загуба в групата си) и срещу водения от стария враг Рафаел Бенитес Нюкасъл в Премиър Лийг. Някои в клуба дори смятат, че вече няма връщане назад, още преди двете да са се изиграли, и е трудно да се спори с това предвид случващото се сега и прецедентите. Моуриньо подписа по-рано тази година нов договор до юни 2020-а и може да се смята, че величината на неустойката за прекратяване – около 15 млн. паунда, го застрахова срещу уволнение. Не и обаче, ако резултатите продължат линията на падението.

В целия спор около свеждането на Юнайтед като неработещ клуб се пренебрегва очевидното. Нещата там не са чак толкова зле. Или поне, което е съществено, условията в клуба не са чак толкова зле, колкото Моуриньо сякаш ги представя.

Да, има структурни и организационни проблеми (ако някога някой клуб си е плачел за кадърен футболен директор, това е този), но Юнайтед все още не е сборът от своите скъпи части. Финансовите аргументи могат, като статистиките, да бъдат извъртани в коя и да е посока, ала „червените дяволи” имат най-голямото перо „заплати” в бюджета от всички свои конкуренти в Премиър Лийг (и то с разлика), платиха се някои огромни трансферни суми, а Моуриньо наистина срещна подкрепа на пазара във времето си на „Олд Трафърд”, макар че не получи каквото искаше през изминалото лято.

Той има най-добрия вратар в лигата, а може би и в света, в лицето на Давид де Хеа; има двама скъпи централни защитници – Ерик Байи и Виктор Линдельоф, които сам доведе; има поискания опорен полузащитник – Неманя Матич; има най-скъпия играч в лигата – световния шампион Пол Погба; има Алексис Санчес, докаран след надцакване на не кого да е, а на Манчестър Сити; има и Ромелу Лукаку – доказан в Премиър Лийг нападател и голмайстор №1 на националния отбор на Белгия за всички времена. Това лято бяха похарчени и 52 млн. паунда за халфа Фред, за когото бе спечелена битка отново със Сити.

Да, Юнайтед може и да не е достатъчно добър отбор, но определено е по-добър от показваното днес – купчина от изцедени холограми на самите себе си играчи. И не е оправдано да губи така стремглаво нито идентичността си на терена – налагащ се и неукротимо агресивен отбор, нито страховития за съперниците ореол на „Олд Трафърд”.

Чертата бе теглена през лятото с отказа да бъде купен друг централен защитник и макар че това определено беше голям момент, не е нещо, което не се случва във всеки един клуб, без значение от властта на мениджъра му или величината на финансовите му ресурси. Твърди се например, че Джосеп Гуардиола купува когото си поиска в Сити и после просто го изхвърля, ако не му върши работа, ала това не е истина: купуването на Клаудио Браво е очевидна грешка, а той още е в отбора като резерва на Едерсон; Данило не играе редовно и пак остава; само Нолито дойде и си тръгна, но дотам. А и шефовете на „гражданите” не водят всеки пожелан от Гуардиола: Алексис и Фред са в градския съперник, Жоржиньо отиде в Челси, а Вирджил ван Дайк избра Ливърпул.

Никой мениджър, а вероятно и въобще никой във футбола, не поляризира мненията колкото Моуриньо. При него винаги е „всичко или нищо”, а това изцежда и изхабява бързо. Този подход отново разяжда спираловидно неговия клуб, ала някой трябва да успокои ситуацията рязко, ако мениджърът смята да остане на поста си и занапред.

И този някой в края на краищата трябва да бъде именно Моуриньо. Той наистина няма кого другиго да обвини и, най-вероятно, няма къде другаде да отиде.

Джейсън Бърт, „Дейли Телеграф”

Следвай ни: