Ендшпила на Пеп в Сити ли виждаме в момента

Това е краят, красиви приятелю. Или пък може да е просто видение за края. Да гледаш как Джосеп Гуардиола размахва бясно слабичките си крака и ръце край тъчлинията на „Анфийлд“ в неделя като хвърчаща напосоки гумена топка послужи за потвърждение на поне едно нещо. Мениджърът на Манчестър Сити си остава изключително ловък и вманиачен по футбола човек на своите 48 години.

Отвъд това е трудно да тълкуваме тази му реакция на третата загуба на отбора му този сезон в Премиър Лийг му като знак за добро здраве, стабилност и нареждащи се по ноти планове за бъдещето. Вместо това той изглеждаше странно изолиран, докато подскачаше като отвързан, и може би навлязъл в следващата фаза на една добре позната кариерна парабола. Изглеждаше до такава степен, че е изкушаващо да се запитаме друго: дали всъщност ще го видим отново начело на Сити в следващия шампионатен мач на „Анфийлд“?

Би било лесно да загърбим това като чиста форма спекулация. Най-вече защото е именно такава. Плюс това подобен род поведение просто е типичен за Гуардиола. На стената в своя кабинет той има цитат от Марсело Биелса: „Радостта, която идва с победата, трае около пет минути и после остава една огромна празнина и самота, трудна за описване.“ Окей, значи това е то да побеждаваш. Какво остава тогава при загубата с 3:1 от прекия ти съперник за титлата в един бясно обезсърчителен следобед? Обяснете ни това.

До момента, в който Гуардиола се появи в медийния си бокс на стадиона, беше успял, и браво на него, да си върне хладнокръвието. На този етап той беше просто много, ама много гневен, ала и ледено сдържан. И все пак усещането си остана. Крайната форма на физическата комедия, изиграна от Гуардиола в неделя на сцената на „Анфийлд“, сякаш преминаваше нормалните граници на поведението и носеше ехото на старите времена. Напомняше на разкъсването на панталоните при 6:1 срещу Порто година преди напускането на Байерн (Мюнхен). Или на дивите скокове в полуфинала на Шампионската лига срещу Реал Мадрид година преди напускането на Барселона триумфиращ, но изцеден.

Днес Гуардиола кара своя четвърти сезон в Манчестър Сити. Той имаше точно четири години в Барса. В Мюнхен изкара до три. Сега има новопостроена къща в Манчестър, обича клуба и своята група от играчи. Има разговори да остане до края на договора си през юни 2021 г., ала при Гуардиола е важно да си спомним, че обичайно има три фази на ангажиране – нека ги наречем по библейски Битие, Откровение и Изход.

Първата е фазата на градеж, когато прилага своята методология с новите системи и преодолява неравностите по пътя. (За доста време от първия му сезон в Англия специалистът от Сантпедор буквално рисуваше бяла точка на тренировъчното поле, където искаше Рахим Стърлинг да застава.) Втората е апогеят – онези златни мигове, когато отборът функционира на идеалната си честота. Третата и последна е периодът на напускане – цял процес, който включва у себе си изразходване на огромно количество емоционална енергия от всички замесени страни.

Изкушаващо е да заключим, че сега се намираме в третата фаза – началото на Изхода на Пеп. И не го правим само заради повтарящи се с миналото тенденции в поведението му. В най-славния и приятен за окото смисъл той обичайно изцежда не само самия себе си, а и всички около си. Към края на периода му в Байерн клубните ръководители нескрито подхвърляха на гостуващите им журналисти, че чашата е преляла и че следващият старши треньор на отбора може да е малко по-малко взискателен.

Пък и след време може да започнат да се появяват грешки, както се случи срещу Ливърпул. Няма съмнение, че шампионите имаха и известен малшанс. Няма отбор на тази земя, който да изгуби трима ключови играчи от защитната си петорка и да пристигне със самочувствие на „Анфийлд“, и все пак гостите имаха 18 удара към вратата с няколко опасни положения и можеше да получат дузпа точно преди първия гол в сблъсъка.

Можеше обаче и да се вземат по-различни решения. Защо Гуардиола използва само една смяна, въпреки че изоставаше в резултата от самото начало? Защо не използва въобще Рияд Марез? Защо не промени системата си и не даде тактически отговор на ранния двоен удар на съперника? Защо видимо изтощеният Серхио Агуеро изигра за 15 дни пет мача преди този? Защо 36-годишният Клаудио Браво е все още резервният вратар? Защо бяха похарчени 230 млн. паунда за бекове в ерата „Гуардиола“, без да се намерят адекватни хора да спрат господството на Трент Александър-Арнолд и Анди Робъртсън, струващи общо само 8 млн. паунда? Защо след всичките похарчени огромни суми за отбраната няма доминиращ и кадърен централен защитник, който при нужда да замести доминиращия и кадърен Емерик Лапорт?

Да се критикува който и да било треньор по този начин е нечестна игра. Само те виждат отблизо играчите си, знаят точното им физическо и психическо състояние и пълните детайли на стратегията си за даден мач. Тези хора са експерти, а ние останалите само спекулираме. Част от запленяващото у Гуардиола обаче е точно това как неговите грешки често изпъкват като тези на полудяващ под напора на егото и принципите си цезар.

Има го и безпокойството тук. Пеп е като артист в този смисъл, че сякаш постоянно поставя под въпрос ограниченията на своята среда. Защо централни защитници? Защо да предаваме топката? Какво са шпагатите? Има един творчески страх дори и в начина, по който се мести от място на място в клубния футбол. Създай блестящ отбор… и после какво?

Оттук вероятно и тенденцията да прегаря. Пък и в случая със Сити, нека не забравяме, той отметна най-много елементи от списъка си за изпълнение в кариерата. „Спечели лигата и купите!“ Сторено. „Подобри играчите си!“ Сторено. „Създай безподобен в съвременния английски футбол играещ на пас отбор!“ Сторено. „Повлияй на начина на игра в крайно упоритата родина на футбола!“ Сторено. Всичко е отметнато.

Е, разбира се, остава едно нещо. Неговата обсебеност може и да не се споделя от всички привърженици на „гражданите“, но Гуардиола би желал най-страстно от всичко да спечели Шампионската лига. Ливърпул ще е дори по-труден за настигане в първенството този сезон и може би точно натам ще тръгне пътят сега за Сити: насочване на мислите и силите към онзи момент от пролетта, когато ще дойдат елиминациите в Европа с драма, която те кара буквално да си сцепиш панталона. Елиминации, които толкова тормозиха Гуардиола в близкото минало.

Сега той има време да се прегрупира и да гради формата на отбора си за този миг. „Анфийлд“ не беше нито краят, нито дори началото на края. Може обаче да се окаже първата стъпка към същински момент на драматична криза.

Барни Роней, „Гардиън“

Следвай ни: