Всеобщият упадък заплашва да направи Челси шампион още зимата

“Регрес” е най-добре описващата дума за повечето големи клубове от Премиър Лийг тази есен, когато крайните форми на богатства замъглиха преценките на трансферния пазар, а религията на “забавляващия” футбол клони към промиване на мозъци.

Фенове от едно определено поколение ще погледнат класирането днес и ще видят 1970-те години, когато Дарби Каунти, Ипсуич и Нотингам Форест бяха претенденти за титлата. Сред правещите стъпка след стъпка назад след 11 мача са отбори, които сме свикнали да виждаме като автоматични граждани на територията на Топ 6: Арсенал, Тотнъм, Ливърпул, Манчестър Сити (6 победи от 11 кръга) и Манчестър Юнайтед, който хвърли 150 млн. паунда, за да спре алармиращия упадък от миналия сезон.

Тази тенденция едва ли ще се запази до май, докогато по-голямата широчина на пейката и спешното прегрупиране на бойните единици ще изтласкат богатите нагоре към върха. Естественият ред обаче поема удари с могъща сила.

Срещу Суонзи в неделя бедният Калъм Чембърс бе разкъсан на парчета от Джеферсън Монтеро и нищо не бе сторено, за да му се помогне – нито от Арсен Венгер, нито от полузащитниците на Арсенал, прекарали голямата част от времето връщайки танцувално топката на съперниците.

Всеки страдащ клуб си има своята особена история. Неуспехите на Сити в Европа разядоха самочувствието на отбора и лекият подход на Мануел Пелегрини сега изглежда неуместен за група играчи, които се отпуснаха след предната си титла в ПЛ през 2012 година.

Появяват се обаче по-дълбоки тенденции. В ШЛ четирите английски представители спечелиха само 5 от 16-те си мача досега в груповата фаза – разстройващ показател за най-богатата лига на света. Примесването на футбола със стилове на игра като от ПлейСтейшън покачи напрежението върху скаутите за привличането на шоупопълнения.

В Испания Реал Мадрид и Барселона се целят към доказани имена от световна класа за надграждане към и без това силните основи. В Англия Тотнъм се опитва да замести Гарет Бейл със седем имена от средна класа, а Ливърпул запълва оставената от Луис Суарес дупка с хазартно залагане на количество вместо на качество (за своите 20 млн. паунда цена Лазар Маркович е по-малко лазерен от догаряща свещ). Панически, Юнайтед взе Радамел Фалкао и Анхел ди Мария, добавяйки само Дейли Блинд и Маркос Рохо (след Люк Шоу) към отбранителната ос след края на блестящата ера на Рио Фърдинанд и Неманя Видич.

Големите клубове правят големи харчове, и то безразборно, просто защото могат. Залагат в нивата между 10-30 млн. паунда, най-вече за нападатели и офанзивни халфове, малцина от които се виждат като части от организъм от 11 души, атакуващ и защитаващ като едно.

Изключението очевидно е Челси, където Жозе Моуриньо спечели битката си да накара Еден Азар, Оскар и Вилиан да играят с око постоянно в огледалото за обратно виждане, добавяйки и повече работоспособност при Сеск Фабрегас и Неманя Матич.

Никой динозавър в ПЛ не може да каже, че е купил голяма защитна мощ или че е добавил индивидуалност от световна класа към отбраната си. Сити взе Елиаким Мангала, който обаче след блестящ старт разви културен шок. По-малко бляскавите клубове вече виждат, че на Ливърпул, Тотнъм, Арсенал и Юнайтед не е трудно да се вкарват голове. Суонзи, 5-и в таблицата, т.нар. мини-Арсенал, взе стратегическо решение да е по-стегнат в собствената си третина на терена, защото видя колко може да спечели с по-добър баланс между защита и нападение.

Така че декадентството подкопава някои от грандовете. Стресът да се ръсят по 100 млн. паунда всяко лято не води до добри резултати, напротив – води до проблеми в баланса и приспособяването на купа нови играчи; нажежава почвата под краката на мениджърите при неубедителни първи 10 резултата; подсилва самоизмамата, в чийто плен все повече става плячка английският футбол: параноята, че ако мачовете не са емоционално изцеждащи и естетически поглъщащи, фенове и експерти ще хвърлят гнили домати към терена.

Пол Хейуърд, “Дейли Телеграф”