Следващият мениджър на Ливърпул трябва да следва сценария, не да го пренаписва
След време ще гледаме на управлението на Брендън Роджърс в Ливърпул като пример за отстъпление от собствените виждания.
Той пристигна с евангелистки ентусиазъм, проповядвайки госпъла на футбола на пас и движение и обещавайки доброжелателен деспотизъм от скамейката. Накрая стигна до там да е треньор, който прегръща компромиса, който се приспособява към постоянно плаващи пясъци и който накрая бе съборен от сбъркан прагматизъм и от подход с трансферен комитет, какъвто първоначално отрече при назначението си на „Анфийлд”.
Роджърс дойде слънчев, разцъфна и после увехна. Напуска клуб, който трябва да си зададе въпроса дали смяната на мениджъра наистина решава проблемите или просто ги прехвърля към някого другиго.
Трябва да се върнем назад към юни 2012 г. и първия ден на работа на Роджърс, за да открием знаците защо „идеалното съвпадение” никога не бе онова, което изглеждаше.
Той седеше в кабинета с трофеи на „Анфийлд” и с обичайната си самоувереност информира света, че не би дошъл в Ливърпул без пълен контрол в трансферната политика: „По-добър съм, когато имам контрол. Трябва да усещам, че мога да менажирам тима и да имам пряка линия със собствениците. Веднъж щом това се затлачи за мен има проблем.”
Докато Роджърс говореше, един отдавна уволнен член на ПР-щаба на клуба се мотаеше нервно в края на стаята, ровеше се в контактите си в смартфона и казваше на всекиго, когото смяташе за достатъчно важен, че тези коментари не бива да бъдат вземани твърде на сериозно, че щяло да има „континентален” подход в набирането на играчи. Дори измисли дума за описание на модела – „комитет”.
Ливърпул бе преследван от това оттогава насетне. Намрази думата и начина, по който тя биваше изплювана обратно към клуба. Всеки голям европейски клуб има шефове на скаутите, директори по селекцията, изпълнителни директори и треньори, работещи в екип, ала никъде другаде не му дават подобно грандоманско и глупаво название. Така само се създаде объркване при опита да се установи къде наистина лежи отговорността в клуба, най-вече в трансферната политика.
Вярата на ръководството към Роджърс не бе срината обаче само заради селекционни въпроси. Темата за преоценка е жива още откакто северноирландецът представи досие от 180 страници пред собствениците на клуба – предимно за покупко-продажби на играчи, но и за тактика, менажиране на кадрите и дори работа с медиите. Всичко обаче подлежеше на промяна.
Играчите, които първоначално не харесваше, после вземаха, че се утвърждаваха и дори получаваха нови договори. Играчи, които първоначално обожаваше, после биваха низвергвани. Напусналите звезди говореха хубави думи за него на изпроводяк, ала шест месеца по-късно ставаше ясно, че слабата комуникация е допринесла за напускането им, което повдигаше съмненията, че Роджърс е предпочитал идеята за съблекалня без силни характери.
Той никога не получи кадрите за игра в любимото си 4-3-3, а всеки опит да наложи своята „философия” накрая биваше захвърлен, най-последно четири мача след началото на настоящия сезон. Към края дори играта на пас бе изгубена всред цялото теоретизиране. Понякога Роджърс признаваше, че не е верен на себе си, търсейки победите преди стила. Един ден може да си признае, че е изгубил пътя си – частично заради обстоятелствата, но и защото когато назначиш 39-годишен човек за мениджър на Ливърпул, няма как той да избегне грешките на растежа.
При цялото съчувствие не можем да избегнем реалността, че Роджърс има също толкова вина за провалите в последните 16 месеца, колкото и всички останали. В крайна сметка ролята му се промени от способен да подобрява играчи треньор до треньор, комуто за успехи са нужни „точните инструменти” – неговия евфемизъм за играчи от топ класа. В досието му такова нещо не се споменаваше: там той бе описан като човека, създаващ, а не купуващ звездите от световно ниво.
Когато обаче Роджърс по-натам заговори за преживяното на „Анфийлд”, ще вземе под внимание как параметрите на работа постоянно се променяха. Как трябваше да се справя със загубата на толкова много топ играчи (Карагър, Джерард, Луис Суарес и Рахим Стърлинг) и получи неадекватни заместници, чиито скаутски доклади сякаш са били преправяни по няколко пъти и минали през извъртане на статистически данни, преди да се озоват на бюрото му.
Онези, които никога не са харесвали Роджърс – а такива имаше дори и при доближаването до едно болезнено подхлъзване от първа титла от 24 години, винаги отричат структурните проблеми при спор. Да, той си навлече сам доста от проблемите с лоши решения: ако първите му две покупки Джо Алън (толкова се бори за него, че щеше да напусне моментално, ако не му го бяха довели тогава) и Фабио Борини наистина струваха 25 млн. паунда, би получил повече одобрение при поискване на Ашли Уилямс и Раян Бъртранд пред Мамаду Сако и Алберто Морено. С право се сочи и че щеше да има Даниел Стъридж шест месеца по-рано, ако не бе губил време в опит да разменя Джордан Хендерсън за Клинт Демпси. Роджърс напуска с ясното съзнание, че резултатите нямаше да имат такъв срив, ако Стъридж бе останал здрав, ала критиците посочват как навремето не го е искал. Това наистина е вярно, но предвид броя изиграни мачове от нападателя тези опасения също не са съвсем неоправдани.При всичко това не бива да забравяме колко близо дойде Роджърс до правенето на история. Когато тактическата му промяна в средата на сезон 2013/14 сработи, бе радост за окото: Стъридж и Суарес комбинираха в най-вълнуващия футбол от шампионите на Кени Далглиш от 1987/88. Недостатъците в защита накрая им струваха титлата в равностоен противовес на блясъка на Суарес, но пак бе истинска тръпка.
„Той е късметлия да има Суарес”, казваха циниците. Разбира се, но такъв бе и Далглиш, а Ливърпул завърши 8-ми и после 7-ми в първата година на Роджърс. Имаше нещо повече в случая, като „червените” залагаха на това да вкарват поне по гол повече от съперника в серия от 10 победи до съдбоносния следобед срещу Челси. Проблемът е, че не победиха, а „почти” не се брои в историята на Ливърпул, без значение от контекст и обстоятелства.
Изумителният Суарес замаскира заметените под килима проблеми в трансферната стратегия, схемата на игра и защитната некомпетентност. Представянето на уругуаеца в Барселона привлече повече привърженици на хората с тезата, че той е бил главният архитект на похода към титлата. Покупките оттогава са чиста проба фирмен провал. Роджърс настоя за покупката на Деян Ловрен и Адам Лалана за около 45 млн. паунда, а те не струват и четвърт от дадените суми. Други членове на трансферния комитет му показаха скаутски доклади за Емре Джан с думите, че са открили заместник на Джерард. Капитанът бе после постепенно и недодялано изтикан извън клуба, лишавайки го от своята мъдрост.
Не е за вярване, че хора като него и Карагър, олицетворяващи всичко, което съвременният Ливърпул трябва да е, не са на работа на „Анфийлд”. Има толкова много невпечатляващи образи, които в днешно време работят зад сцените в големите клубове. Не си напълно сигурен дали те съзнават, че тези велики институции навремето са има душа, камо ли да съумяват да се „заразят” от нея. „С голямата власт идва ограничена отговорност”, може да стане клубно мото навсякъде в Премиър Лийг.
Нищо не обобщава по-добре хаоса на „Анфийлд” повече от Марио Балотели. Ливърпул се провали в опита за купуване на Алексис Санчес и се озова с италианеца – един от съдбовните компромиси за Роджърс. Две седмици по-рано мениджърът бе дръпнал настрана репортерите в предсезонното турне в САЩ и им бе казал най-твърдо, че италианецът е „единственият играч на света, за когото гарантирам, че няма да приближа”. Когато стана ясно, че изборът е Марио или никого, той убеди сам себе си, че може да успее там където Жозе Моуриньо или Роберто Манчини са се провалили. Надцени способностите си и краят бе бавен и мъчителен в течение на 16 месеца.
Завръщането на Ливърпул в Шампионската лига бе отвратително зрелище и вътрешното недоверие стана по-очевидно. Онези, които убедиха собствениците на клуба да влагат мощно в потенциал, се оплакваха, че младите не получават шансове. Роджърс усещаше, че те не са на нужното ниво. Приспособи някои от тях със смяна на схемата и за известно време имаше подобрение, ала липсата на голмайстор не можеше да се покрива.
Роджърс оцеля един бедствен сезон 2014/15, защото Джон Хенри (с 40% е все още най-силният човек в консорциума Фенуей Спортс Груп, въпреки управленската структура под него) прие виждането на своя президент Майк Гордън, че лошите обстоятелства са се стоварили тежко върху мениджъра. Роджърс поиска повече от „своите” трансферни мишени и по-малко от онези, които му налагаха да вземе, и миналото лято отразява това: най-вече покупката на Кристиан Бентеке, дошла въпреки недоволството на ФСГ заради наличието и на огромна трансферна сума, и на висока заплата. Роджърс пак направи недодялан компромис, като се раздели с помощник-треньорите си, ала очевидни изключителни и налични кандидати за щаба му бяха игнорирани.
След 11 мача, при все поредния огромен харч, подпомогнат и от продажбата на Стърлинг, Ливърпул така и си остава изцяло зависим от Стъридж. Блудкавото представяне на гости на Манчестър Юнайтед даде власт на хората във ФСГ от крилото срещу Роджърс. Наличието на треньори от световна класа на пазара им предостави възможност, която те трябваше да изследват. Вместо да назначат наставник от типа на Юрген Клоп, сега можеха да вземат истинската версия.
И тъй, Роджърс си отива. Игнорирайте всякакви конспиративни теории и истерия толкова рано през сезона. Няма първосигнални реакции на „Анфийлд”. Това е решение, обмислено първо след слабото представяне в ШЛ, после след загубите у дома от Юнайтед през март и от ужасяващо слаб Астън Вила в полуфинал за Купата на Англия, а накрая и след унижението срещу Стоук Сити (6:1). Предишни мениджъри на „червените” щяха да са уволнени още тогава, тъй че Роджърс се възползва от търпението и благоволението на своите директори. Слаб старт на сезона при всяко положение щеше да го довърши.Скоро ни предстои представяне на новия мениджър, но той ще открие подобни проблеми. Наследникът на Роджърс ще постъпи по-мъдро, ако остане на една и съща страница със своите шефове, вместо постоянно да пренаписва 180 от своите собствени.
Крис Баскъм, „Дейли Телеграф”