Атлетико Насионал: Зелената революция

В Меделин да видиш как една мечта се превръща в реалност струваше 600 долара, че и отгоре. Нищожна цена за фанатика, който би свалил и последната си риза от гърба, за да види как неговият отбор – Атлетико Насионал, става носител на Копа Либертадорес за втори път в своята история. Толкова струваше на черния пазар билет за финалния реванш срещу Индепендиенте дел Вайе, и то за добър сектор от трибуните на кокетния стадион „Атанасио Хирардот”.

Вложението бе напълно оправдано и по друга важна причина – възможността да видиш как любимият ти тим прави за първи път пред собствена публика почетната обиколка с най-големия клубен трофей в Латинска Америка. При първия триумф през 1989 година финалното домакинство срещу парагуайския Олимпия Асунсион бе в колумбийската столица Богота, тъй като стадионът не отговаряше на изискванията на КОНМЕБОЛ.

„Ел Кампин” тогава бе избран от боговете за арена на сблъсъка, предложил легендарната безкрайна поредица от дузпи – 17 на брой. Тя донесе първата Копа Либертадорес дотогава за колумбийските клубове. Преди Рене Игита да спаси четири удара от бялата точка и най-накрая Леонел Алварес да сложи точка на трилъра, стигналите финали в турнира отбори от страната бяха Кали през 1978 г. и Америка в три поредни издания (1985, 1986 и 1987), без да съумеят да направят последната и решаваща крачка.

Затова и през тази гореспомената 1989 г., в която всекидневната картина включваше смъртта на стотици посред войната между наркотрафикантите и правителството, се заговори за революция в колумбийския футбол. Треньорът Франсиско Матурана бе натоварен със задачата да оглави промяната и ядрото от състава, спечелил Либертадорес, бе и в сърцето на селекцията на Колумбия, класирала се на световното първенство през 1990-а след 28-годишно отсъствие.

Онзи първи триумф в Либертадорес имаше своите въпросителни: аржентинският съдия Хуан Бава разкри по-късно, че той и неговите колеги Карлос Еспосито и Абел Ньеко са били притискани в хотелската си стая от мъже с оръжия и купища долари, за да свирят в полза на Насионал в полуфинала срещу уругуайския Данубио. Бава, в очевидно добро настроение, щеше да каже още години по-късно, че ако мачът е вървял 0:0 в 90-ата минута, той самият е щял да вземе топката и да вкара гол, за да може да излезе жив от тази одисея.

Не му се наложи. Насионал смаза с 6:0 съперника, ала неговите изявления и съмнителното съдийство на чилиеца Ернан Силва в ключови моменти на четвъртфинала с Мийонариос (вечния съперник след онзи мач), лепна несправедливо петно върху един отбор, който бе претъпкан с талант.

Този Насионал, модел 2016, също направи своята революция: от първата фаза бе най-постоянният отбор в турнира и преодоля противници, които в никой момент не можаха да му отнемат мечтата за купата – Пенярол, Спортинг Кристал, Уракан на два пъти, Росарио Сентрал, Сао Пауло и Индепендиенте дел Вайе паднаха без причини да оспорват резултатите.

Насионал имаше своите мигове на добра игра, винаги въз основа на солидното ядро начело с аржентинския вратар Армани, подкрепян от двойката централни защитници Енрикес – Санчес, подсилено в центъра от Мехиа и Перес и носещо взрив в атака чрез бижуто Марлос Морено и Мигел Борха, който бе картотекиран за полуфиналите и там изплати напълно вложените в него пари, вкарвайки четири гола срещу Сао Пауло.

Начело им е Рейналдо Руеда – възпитан в германската школа треньор, който никога не сметна за крачка назад връщането към работата в клубния футбол след години с национални отбори като Хондурас и Екуадор (при това ги класира на световни финали), а и, на пожар, с този на родината си по пътя към Мондиал 2006 в Германия. Точно обратното: верен на футболната си идея, Руеда дори направи крачка напред в развитието си като треньор с приемане на нови методи и днес е обект на интерес от страна на федерацията на Парагуай, откъдето се чудят дали той ще може да сътвори чудо и с тях.

Индепендиенте дел Вайе обаче не успя да направи последната крачка. Просто нямаше как да се случи пред публиката, която бе склонна да продаде единия си бъбрек, за да плати входната такса от 600 долара и да види за първи път своите да въртят почетната обиколка с трофея.

Николас Сампер, „Ел Паис”