Неочакваният герой на Англия, който я върна към корените ѝ
Дълги години расте недоволството от отдалечаването и дори скъсването на връзката между футболните фенове и играчите мултимилионери със статут на поп звезди. Решението на този наболял проблем може да бъде обобщено само с две думи: Хари Магуайър.
Английският футбол принципно е блясък, но този национален отбор е отбор на не-блясък, дори на анти-блясък, макар че доста от членовете му ще бъдат всмукани обратно в балона на Премиър Лийг при завръщането си от Русия. Някои ще имат нужда от приземяване след отличното си представяне на Мондиала с речи като например: „Вече не си на световното първенство, синко. Имаме мач за Купата на лигата и ще играеш в него.”
Този поход към полуфиналите обаче дойде в точния момент за английския футбол, в който феновете биват изстисквани за последната си стотинка, играчите са цели търговски марки, а разни т.нар. суперагенти движат големите имена по шахматната дъска на клубовете участници в Шампионската лига. Това усещане за футбола като продължение на международната финансова картина, в която мнозинството от благата се пада на огромно малцинство от населението, прави опит да изтръгне душата на играта. Феновете бяха превърнати в клиенти, в консуматори, а бясната надпревара по трансферни харчове вече е война не между клубове и градове, а между цели държави.
А посред всичко това Хари Магуайър хваща окото, изнасяйки топката от защитната линия за Хъл в Премиър Лийг и изниквайки в наказателното поле като изненадващ централен нападател. Грабва вниманието с доброто си защитаване с мощната си фигура като извадена от архивните кадри от 1950-те години. Същински йоркширски момък. Завършен спортист със стремежа да изрази себе си с топката в своите крака. Подаващ спокойно през линиите. Може да отиде по-нависоко от Хъл, но след като Тотнъм се споразумява за цената му, той предпочита да иде в Лестър Сити срещу 17 млн. паунда – може би междинна спирка по пътя към самия връх.
Добрата новина за Англия е, че световното признание дойде за Магуайър не с екипа на отбор от Премиър Лийг, а на националния. Майкъл Оуен беше последният футболист, разписал се за страната на четвъртфинал на световно първенство (през 2002 година), и той също се превърна в сензация на международно ниво от самото начало. Само дето Оуен още от юноша си вярваше много, докато преди дебюта си в квалификационен мач с Литва централният защитник се нуждаеше от уверения от мениджъра Гарет Саутейт, че принадлежи на това ниво на футбола.
След победата с 2:0 над Швеция бранителят каза за нашия вестник: „Гарет говори индивидуално с всеки играч след всеки мач. Това е невероятно и много гради самочувствието ни. След моя дебют си поговорихме малко и той помогна да се успокоя, след като естествено чувстваш стрес в подобни ситуации.”
Не се чувства обаче стрес в конструктивните му подавания от защитната линия напред – нещо, по което си приличат с Джон Стоунс. Умението да започваш атаки от собствената третина на терена под напрежение и силата му при статичните положения бързо утвърдиха Магуайър като жизненоважен компонент в стратегията на Саутгейт. Мощните му набези в противниковото наказателно поле и яростните удари с глава нямаше как да не спечелят обичта на привържениците на Англия, още повече че бранителят произхожда от сърцевината на футбола в страната, а не от заобиколените с високи огради луксозни академии.
Седем години след дебюта си за Шефийлд Юнайтед (да, Шефийлд отново роди спортен герой) и две след пътуването за Евро 2016 като фен със свои другари, Магуайър звучи като комикс герой: „Както видяхте сами, всичко случило се в Русия значи толкова много за всички нас. Ние сме горди да носим националния екип и че стигнахме полуфинал. Но все още не сме приключили, имаме нов голям предстоящ мач.”
Първият му гол за Англия успокои отбора до такава степен, че Швеция неистово, но без успех се опитваше да промени любимия на Саутгейт тип игра. А силата на Магуайър в нахлуванията в съперниковото наказателно поле няма как да не носи тревоги в лагера на Хърватия преди сблъсъка в Москва в сряда вечерта. Както сам признава за статичните положения, „центриранията на това световно първенство са най-добрите, които са стигали до мен в цялата ми кариера, а Киърън Трипиър и Ашли Йънг винаги уцелват отработените на тренировките зони”.
Прякорът Панелоглавеца, прикачен му от Джейми Варди заради огромната му глава, вероятно задълго ще го преследва, тъй като англичаните обичат да прикриват комплиментите си с наглед обиден език. Саутгейт го сравнява с най-добрите централни защитници на този турнир, макар че хърватите на Лука Модрич ще го поставят на повече изпитания от шведите в Самара. Магуайър не крие задоволството си от думите на своя мениджър, защото „световното първенство е най-големият турнир от всички във футбола”.
Узряването на човек и на футболно, и на културно ниво е нещо облагородяващо, каквото е и възвърнатата връзка между отбор и привърженици. Бранителят си признава, че в настоящия състав играчите са изпълнени със страст, гордост и чест да носят емблемата с трите лъва, както и че всички знаят песните и скандиранията на феновете и ги изпълняват заедно с тях.
Хари Магуайър – човекът от народа. Англия – отборът на народа. Отново! Нещо, за което като се замислите, всъщност не изискваше особено голямо усилие.
Пол Хейуърд, „Дейли Телеграф”