Кройф за критиките към своите играчи и загубата с 0:4 от Милан на финала в ШЛ

 

- Да, много пъти се е случвало. Разбира се, по време на тренировките им говорех по различен начин. Но съм отправял публични критики, защото знаем, че пресата, особено спортната, на практика живее от Барселона. Тоест, журналистите понякога спестяват някои неща на футболистите, не ги критикуват, защото знаят, че имат нужда от тях. Че те трябва да им дават интервюта, да правят изявления. Така, че се налагаше аз да използвам същата тази преса, за да мога да поставя нещата по местата им, така, както аз исках. Да могат всички хора да си дадат сметка за какво става дума всъщност, да обърнат внимание на това, което аз казвам и посочвам като грешки на футболистите. И по този начин да постигна ефекта самите футболисти да коригират грешките си.

- По онова време Милан имаше страхотен отбор. Ние също, макар че повече като игра, отколкото като постигнати резултати. Каква беше обстановката преди този финал? Ние имахме шанса или малшанса, зависи от коя гледна точка го погледнем, да спечелим по драматичен начин титлата в първенството само няколко дни по-рано. И изведнъж трябва да подготвиш и този финал. Същевременно, Милан може и да не върви добре в първенството, но в Шампионската лига всичко му се получава, просто има качествата да се представя силно в турнира. Те имаха нужния манталитет. А ние, този мач срещу Милан не можехме да го спечелим, дори да играем в продължение на 24 часа. Защо мисля така? Заради цялата тази емоция около драматично спечелената титла, заради фиестата, която последва, заради умората след нея. Нормално е след всичко това да дойде известно отпускане, а същевременно имаш срещу себе си голям отбор. Трябва да умееш да правиш промените в състава си. Аз, например, никога не съм бил привърженик на това да оставям на резервната скамейка играчите, които имат големи постижения зад себе си. Всеки футболист, който е дал много за съответния клуб, постигнал е големи успехи, но в един момент вече не е на такава висота и не може да даде същото от себе си за благото на отбора. Той има същевременно своите права. Като заслужил за успехите на клуба, той има правото да потърси щастието си на друго място, в друг клуб, но ти като треньор не бива да разрушаваш неговата харизма, като го оставяш на резервната скамейка. Например, Субисарета, който още във Валенсия беше станал много добър вратар, национал. Но идва моментът, в който виждаш, че започва да тръгва надолу. Същото или подобно се случи с Чики, Стоичков, Бакеро, Лаудруп, с всички на практика. Но ти трябва да ги оставиш да живеят спокойно. Трябва да ги оставиш просто да си тръгнат от клуба. Не да ги покриваш, аз това не бих направил за никого, но просто да не ги излагаш и да ги оставиш да си тръгнат, за да потърсят щастието другаде, без да ги унижаваш. Винаги съм казвал, че едно от най-важните качества във футбола е характерът. А той се формира още в детско-юношеския футбол. Каталунците, не бих казал, че нямат характер, но той се проявява повече вътрешно, отколкото външно. Интровертни са, а не екстровертни. Така, че клуб като Барса се нуждаеше именно от такива екстровертни характери, които да донесат това липсващо качество на отбора, на каталунците. И дойдоха едни играчи като Просинечки, като Хаджи, които са великолепни футболисти, чудесни като личности, но самите те не притежаваха този характер. И се получи така, че чисто футболно имахме страхотен отбор, но липсваше именно това биткаджийско качество - характер, авторитет, тези черти. Разбира се, грешката е моя, защото трябваше да купя други отлични футболисти, само че с друг тип характер.Трябваше да потърся футболисти като Зидан, които притежават именно това качество. Когато си бил футболист в Аякс в най-добрата му епоха, после си бил в Барселона и също си бил на голяма висота, после и в двата клуба си постигнал големи успехи като треньор - какво повече може да искаш? Не само си постигал успехи и си печелил трофеи, което само по себе си е много добре, но си играл най-красивият футбол в света. Когато си постигнал всичко това, къде другаде да отида да работя, какво по-точно още да постигна? Нямам желание. Знае се, че моите отношения с ръководството никога не са били особено блестящи. Знаеш, че някой, който е изминал целия футболен път като теб мисли по един определен начин. А членовете на ръководството сякаш идват от един друг свят. Това, което на мен ми харесва особено у спортистите е манталитетът им. Социалният манталитет, ако мога така да го нарека. Във фондациите за подпомагане на децата в неравностойно положение те винаги са готови да се отзоват. А мисля, че в нашия свят това е нещо много важно. Спортистите имат манталитета да пробват различни неща и да не се отказват лесно.

Ние бяхме добър отбор, но бяхме същевременно и добър колектив. Това се усещаше най-вече в моментите, когато нещата не се получаваха по най-добрия начин на терена. Когато съществува колектив, тогава си готов да изтичаш допълнителни 15-20 метра заради съотборниците ти. Но когато колективът отсъства, винаги лошите моменти се преживяват много тежко. След края на кариерата ми многократно са ме питали кои са треньорите, които са оказали най-голямо влияние върху мен. И винаги съм отговарял: Кройф, Трапатони и Пионтек. Трапатони - в Юве и Пионтек в националния отбор. Но ако трябва да избера само един от тях, то това е Кройф. Заради неговия стил, заради начина на игра, за това, което ни е научил. Невинаги съм бил съгласен с начина, по който третираше играчите. Казваше, че когато играем добре - това е нормално. Но когато някой не играе добре - вината е негова. Не съм съгласен с това, защото на терена сме 11. И когато понякога играта не ми се получаваше, той ме пресираше много. Обвиняваше един или двама футболисти за несполуките. Затова пък признавам, че е емило ефект от този му подход. Моят най-добър спомен от Барселона е когато спечелихме титлата в последния кръг. Играехме срещу Севиля на “Камп Ноу”, а конкурентът ни Депортиво (Ла Коруня) приемаше Валенсия. Ние губехме в началото на мача, но накрая спечелихме с 5:2. Но кулминацията беше в 90-ата минута на другия мач, когато отсъдиха дузпа в полза на Ла Коруня. Настана нечовешка тишина и тогава Джукич пропусна от бялата точка и ние станахме шампиони.Това бяха пет феноменални сезона. Спечелихме четири пъти титлата, купата на европейските шампиони, една купя на краля. И тези, които го постигнаха, бяха запомнени, както в Испания, така и в Дания, така и по целия свят. Но не смятам, че тогава дойде краят на цикъла след онзи загубен финал срещу Милан. С малко промени в състава, можеше да се запази. Просто последва световното първенство, а в него взеха участие твърде много играчи на Барса - 13-14. А след Мондиал винаги има спад във формата.

Много пъти ме е критикувал. Наказвал ме е по време на тренировки, наказвал ме е като ме сменя по време на мач. Но мисля, че това е било добре за мен. Защото на следващия ден и в следващия мач излизах мотивиран да му докажа, че той е направил грешка. Това беше много важна крачка в моя футболен път. С привличането на Ромарио в отбора разполагахме с четирима от най-добрите футболисти в света по онова време. Куман беше най-добрият в защита, Лаудруп - най-добрият халф, а аз и Ромарио бяхме най-добрите нападатели. Спомням си онази година, в която спечелихме титлата в последния кръг. Тогава изиграхме много добри мачове, но имаше и някои нетолкова добри. И ето, че стигнахме до онзи финал в Шампионската лига срещу Милан. Четири титли, два европейски финала, една Междуконтинентална купа. Това беше отбор, който можеше да спечели абсолютно всичко. Но излязохме срещу един отбор, който можеше в продължение на 20 дни да подготви този мач, да обмисли всяко едно движение на играчите. А ние, кой знае, бяхме малко по-отпуснати от очакваното. Затова загубихме с 0:4 и стегнахме куфарите за вкъщи. На всеки може да се случи такова нещо. Много пъти сме грешали. Аз бях първият в това отношение - онзи сезон вкарах твърде малко голове за моята характеристика.

Ние никога не сме се възприемали като Дрийм тим, въпреки че след загубения финал от Минал вече говореха за края на Дрийм тима. Мисля, че през третия сезон отборът вече беше добил една солидност. Футболистите, които дойдохме в тима на 22-23-24 години, вече бяхме станали на по 26-27 години. Бяхме постигнали всеки един от нас онази необходима зрялост, а освен това и познавахме отлично Барса. Усетили натиска върху нас за спечелването на нови и нови трофеи, а това ти носи онзи опит, който ти помага да израснеш още. Медиите тогава бяха много агресивни. Обръщаха нерядко стрелите си и към ръководството, към самия президент Нунес. Кройф обаче успяваше много добре да се справи с тази ситуация и да помогне на футболистите също да се справят. И в крайна сметка започваш да свикваш с това, да живееш с напрежението, без то да ти пречи. Но външният натиск върху играчите беше много по-малък от този, който изпитвахме по време на дерби.