Шаби Прието се усмихна. “Всички знаехме какво предстои да направи”, каза капитанът на Реал Сосиедад. Ако са знаели, са били единствените. За всички останали бе изненада, особено за Диего Алвеш, а при все това, когато настъпи мигът, имаше нещо почти детински радостно в цялата работа, нещо, което се усещаше редно. Мачът бе Реал Сосиедад срещу Валенсия, 4-тия срещу 5-ия, директна битка за последното място в Шампионската лига, а халфът на баските Маркел Бергара го описа като най-важния мач за годината. Може дори да се спори дали да не се нарече “най-важният за десетилетието”. Победа на практика би осигурила завръщане в европейския елит след почти 10-годишно чакане за отбор, който след това бе изпаднал във Втора дивизия и бе на ръба от изчезването.
Валенсия точно бе върнала един гол и натискаше за нов, натискаше и натискаше. За “лос че”, превзети от финансова криза, класирането в Топ 4 бе задължително. Четири гола за малко повече от две минути предишния кръг бяха запазили живи надеждите им срещу друг претендент в тази борба – Малага.
Тук Валенсия изоставаше, ала изравняване би оставило разликата само две точки при пет агонизиращи кръга занапред, та надеждата я имаше. От 0:1 до 1:1, 2:1 и после 3:1, сега бе 3:2 с гола на Жонас с глава в 88-мата минута, а “Аноета” освиркваше в молитви за последния съдийски сигнал. Валенсия имаше ъглов удар и изпрати куп хора в атака. Минутата бе 90-а и всеки бе крайно изнервен. Всеки, освен нападателят на Реал Иманол Агирече.
Топката бе изритана напред, а той избяга в празното пространство. Игрището се отвори цяло пред него, Дани Парехо го следваше по петите. Някои му крещяха да се запъти към корнера; най-лошото нещо, което можеше да се случи сега, бе да загуби топката и да даде на Валенсия нов шанс.
Той продължи да бяга и да бяга. Докато не се изправи лице в лице с Алвеш, вратаря на Валенсия... замахна лъжливо и чукна топката нежно нагоре над главата на бразилеца и после надолу към мрежата. Толкова бавно, толкова плавно, толкова меко – сякаш играеше по чехли. Имаше достатъчно време да гледаш как топката пада нежно към мрежата, че дори и да прочетеш текста отстрани й.
Агирече застана с вдигнати нагоре ръце и усмивка. Е, какво ще кажете? На трибуните полудяха. По Канал Плюс коментаторът почти започна да се смее. “Поздравления, хлапе. Трябва да си много луд, за да опиташ подобно нещо – отбеляза един репортер край тъчлинията. – Много луд или много добър.”
Значи, много добър.
Това бе идеалният завършек на идеалното представяне; класа и хладнокръвие в еднакви размери. Прилягаше точно, бе олицетворението на Реал Сосиедад: един поставян под въпросителни и съмнения играч, неочаквано копващ топката. Играч от Субиета – академията на клуба, който едва се справяше в Сегунда, а сега на практика спечели мястото за Шампионската лига с гол, който превърна този сезон в неговия най-добър в първия ешалон. Пък и го стори със стил, с щипка забавление.
Когато топката се загнезди в мрежата, Реал се изкачи на 5 точки пред Валенсия, ала те на практика са 6 заради предимството от головата разлика 9:4 в преките двубои. Преднината пред Малага е също 5 точки плюс предимство в головата разлика в преките мачове (6:3). “Добре е да имаме такъв аванс, но знаем, че той все още не е решаващ”, каза треньорът на “чури урдин” Филип Монтание.
Вероятно обаче е. Пък и си е голямо постижение. Като се върнем назад към август, едно превю на сезона обобщи с две думи целите на Реал Сосиедад: “No sufrir”. Без страдания. Нищо повече, нищо по-малко. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе това, че нещата всъщност не бяха докрай безнадеждни; висините на тяхната амбиция за сезон 2012/13 бе той да не е твърде болезнен. “Не може – отбеляза превюто, - да има друга цел отвъд подплашването на призраците, които ги преследват, откак се завърнаха от Сегунда, и които все още продължават да кръжат около “Аноета”.
В началото на ноември тази прогноза не можеше да изглежда по-сбъркана, ала през април вече беше съвсем сбъркана. Сезонът започна с крушение на гости на Барселона (5:1) и Реал Сосиедад посрещна 10-ия кръг на 17-о място със само 3 победи. Изглеждаше, че наистина ще страдат.
Оттогава обаче имат само една загуба в 25 мача, а при това тя дойде на “Сантиаго Бернабеу” срещу Реал Мадрид (4:3), пък и там заслужаваха повече. Те бяха първият тим, нанесъл поражение на Барселона в лигата, първият, взел изобщо точки от Атлетико в Мадрид, и последният на Реал Сосиедад в историята с победа в дербито на “Сан Мамес” в Билбао. Забравете за страданията, какво ще кажете за наслаждение?
Сториха го с бюджет, наречен от техния президент “среден към нисък”. Когато Реал Сосиедад изпадна, фен базата им се запази в цифрово отношение: в третия им сезон в Сегунда все още имаха 19 000 притежатели на сезонни карти. Прилягащото им място си остава Примера по отношение на величина, история и социално значение. И все пак годишният им бюджет си остава по-малко от 40 млн. евро срещу над 500 милиона на Реал Мадрид. От тези 40 млн. почти 5 млн. отиват в академията Субиета и клубната централа, където дори готвачът е доста специален: той е шампионът на Испания по коктейли.
Изпадането се оказа отрезвяващо, не само защото донесе със себе си и финансова криза. Реал се обърна решително към младостта – отчасти заради финансови нужди, отчасти заради убеждения. Клубът заряза трансферната си политика да привлича само баски, когато купи Джон Олдридж, а после и тази да привлича само баски и чужденци, но без испанци, когато взе Борис от Овиедо през 2001 г.
Казват, че не биха били конкурентоспособни, без да го правят – Атлетик има повече финансови възможности, а при все това от настоящия първи състав 17 са продукт на школата и само за Чори Кастро, Клаудио Браво и Карлос Вела са платени някакви пари. Те са щипката от онова допълнително нещо, от което все още се нуждаят.
“Нашата философия беше: връщане към корените ни, ново начало, следване на идеалите ни, задълбаването в тях, да бъдем онези, които сме”, споделя президентът Жокин Аперибай. На сцената излизаше едно великолепно поколение играчи. Техническият секретар Лорен Хуаррос се пошегува: “Гледах Асиер Илараменди и с тази грива ми напомни на Шустер... без нея пак ми напомня на него.” За испанците малко могат да бъдат по-силните комплименти: Бернд Шустер не пада по-долу от никой централен полузащитник, виждан някога в Примера.
А и не е само Илараменди; там са също Рубен Пардо и Иниго Мартинес. И тримата ще бъдат испански национали до една-две години. Антоан Гризман, и той продукт на академията, при все че идва отвъд границата, също ще има главна роля в бъдещето на националния тим на Франция.
Имаше съмнения около треньора Монтание, ала той намери точната формула: преместването на Шаби Прието към центъра и подновената увереност в техническото качество на играчите бяха решаващите фактори, но той държа на ключовите си принципи дори когато някои искаха главата му. “Успехът – казва той – трябва да бъде следствие на онова, което правиш, а не единствената цел на онова, което правиш.” Това също съвпада с манталитета на Гипускоа, баската провинция, чиято столица е Сан Себастиан. Спокойна, разумна, подценявана.
Точно сега можете да спорите, че Реал Сосиедад е най-добрият отбор в Испания. Със сигурност е най-добрият за гледане. Те притежават смесица от Барса и Мадрид: могат да задържат топката и да я движат бързо и точно, забързвайки и забавяйки играта в опит да наложат контрол върху нея и да лишат съперника от топката; когато обаче контраатакуват, са смъртоносни, хлъзгави, вертикални и неуловими като Мадрид, а Вела, Кастро и Гризман са крайно бързи.
Има нещо у Реал Сосиедад, което събужда детето у зрителя: казано простичко, да ги гледаш е забава. Поглед към последните им резултати казва много: имат 4:2, 2:2, 4:1, 3:3 и 3:1 само в последните 8 мача. Победата над Барселона бе с 3:2. А предния път, когато срещнаха Валенсия, биха с 5:2.
Неделната победа над същия съперник, втора от два опита през сезона, бе поредният пример. Не само защото биха с 4:2, а и заради начина, по който го постигнаха. В един кръг, белязан от ужасяващо мадридско дерби и победа на Селта с 0:1 на гости на Леванте, обобщили какво до голяма степен е лошото в последните седмици на сезона; след седмица, в която вицепрезидентът на лигата призна, че се купуват мачове в Испания и че е чувал за конкретни случаи, ала нищо не е направено и не е имало отзвук, късният неделен мач бе по-добър начин за приключване на кръга. Блестящ мач, просто наистина голяма, голяма забава. Каквато дават така често двубоите на Реал.
“Не зная дали това е най-специалната ни вечер – каза Монтание. – Имаше доста такива.”
Това бе мач с положения и пред двете врати и със супер голове. Роберто Солдадо и Мартинес вкараха красиво за 1:1. Реал Сосиедад имаше късмет Браво да не бъде изгонен за игра с ръка извън наказателното поле, ала представянето бе великолепно и заслужаваше победата. “Дали футболът бе нечестен към Валенсия днес? – бе запитан Солдадо след последния сигнал. – Не.”
Вторият гол бе идеалният пример за уменията на баските на контра, като Кастро и Агирече комбинираха на скорост, но четвъртият бе черешката на тортата. Когато Агирече избяга сам зад защитата, играчите на Реал Сосиедад може и да са знаели какво предстои да направи, ала всички останали останаха със зейнала уста, докато нападателят сътворяваше неочаквано подобаващия на случая завършващ удар.
Сид Лоу, “Гардиън”