Добре дошъл обратно, Ливърпул на моята младост

Брендън Роджърс трябва да е почитател на телевизионното шоу на ВВС “Къщи под ударите на чука”. Знаете го – онова, в което водещите Мартин и Люси отиват в остарял разпаднал се имот и, след като подчертават чрез камерата всички разнебитени подове и пробити дупки по тавана, се връщат няколко месеца по-късно, за да видят как същото място изглежда като замък.

Днес Ливърпул е върховният ремонтен проект – до такава степен, че трябва да пратят Мартин и Люси на “Анфийлд”, за да хвърлят възхитени погледи, да посочат най-красивите нови детайли (например класирането в Премиър Лийг) и да извикат: “Вижте какво са направили тук!”.

Няма да успеете да спрете покачването на нивата на възбуда на “Анфийлд” още доста време след този сезон, без значение къде накрая ще завърши Ливърпул това връщащо го към живота първенство. Не става въпрос само за това, че бе постигната победа на “Олд Трафърд”, а за това по какъв начин дойде тя.

“Червените” са имали забележителни успехи тук и преди – най-вече онова 1:4 през 2009 година, ала той по нищо не приличаше на неделния по отношение на доминацията. Или лекотата. Въпреки звездните имена като Чаби Алонсо и Хавиер Масчерано, онзи Ливърпул не бе привлекателен за неутралния зрител. Когато хората около “Анфийлд” казват, че не са виждали нищо подобно от 20 години, не говорят само за предизвикателството към титлата, а и за отбор, играещ по пословичния Ливърпулски начин. Добре дошъл обратно, Ливърпул на моята младост! Твърде дълго те нямаше.

Отправната точка за сравнение в голяма част от този сезон бе отборът на Рой Еванс от сезон 1995/96, когато Роби Фаулър и Стан Колимор си партнираха в тандем, а Джон Барнс и Стийв МакМанаман създаваха красиви диагонални комбинации в полузащитата. Този тим бе подкопан от слабия си характер, нестабилната си защита и вратар, посочил играенето на Плейстейшън като причина за изпускането на центрирани топки. Роджърс ще трябва да спечели нещо, за да се отърси от тази асоциация, която, макар в огромна степен да е с цел похвала, намеква и за потенциална неспособност за успехи.

С всяка победа, подхранваща настоящите амбиции за титлата, една по-привлекателна точка за сравнение се промъква все по-забележимо. Отборът на Роджърс има огневата мощ на шампионите на Кени Далглиш от 1988 година. Това са силни думи, при положение че онзи тим се смята, заедно с този на Боб Пейзли от 1979 г., за най-великия в историята на клуба. Само спечелването на титлата ще оправдае подобно сравнение, ала онова, което звучеше абсурдно само преди месеци, днес не може да се отхвърля така леко.

Не само репутацията на Ливърпул обаче бива подсилвана от Роджърс. Сега той и изглежда класа, вместо само да звучи като класа. Мениджърът често бе подиграван, че говори твърде много при първото си преминаване през Портите Шанкли, когато умението му да ползва цветиста реторика не бе на момента подкрепено от резултати. Не бива твърде много да се вглеждаме в миналото, защото огромното мнозинство от поддръжниците на “червените” го харесаха от самото начало, но е справедливо да кажем, че на него се гледаше със скептицизъм.

Роджърс се нуждаеше от обещаващ старт, а не го получи. Онова, което му спести тъжната участ на, да кажем, Рой Ходжсън, бе наложеният стил на игра и много по-умела ПР кампания спрямо местните. Дори когато Ливърпул губеше в началото на миналия сезон се виждаше какво се цели, а ухажването от страна на мениджъра спрямо фенгрупи и фенсайтове, които удостояваше с частни брифинги през тези трудни времена, се оказаха шедьовър от позицията на времето.

Думата “философия”, често използвана с цел неговото осмиване, всъщност бе източник на сигурност. Разликата между него и Ходжсън (и Дейвид Мойс в Манчестър Юнайтед) е, че човек лесно може да определи какво са карани от него играчите да вършат на терена дори и ако не могат още от самото начало да изглеждат способни да го приложат.

Веднага след излъчването на лошия в ПР смисъл документален сериал “Да бъдеш: Ливърпул” (договорено доста преди назначението на Роджърс) най-първосигналните критики към мениджъра се съсредоточаваха върху суетността му. “Той има високо самомнение”, стана мантра за онези, които бъркат чара на естествения северноирландец с прекалено самочувствие.

Дали той цени високо себе си? Да. Дали го прави повече от всеки друг топ мениджър? Не, не и пак не. Ето ви малко горещи новини: няма да откриете и един мениджър в ПЛ, който да не се смята за най-добрия в своята работа и роден за своя кабинет. Някои от онези, които най-много говорят за скромност, притежават его с размера на Килиманджаро. Пък и, ако сте назначен за мениджър на ФК Ливърпул на 39 години, е приемливо да се смята, че самочувствието не ще да е един от проблемите Ви. А и не трябва да е.

Нека все пак не замитаме темата под килима. Скорошната загуба на килограми и посещение при ортодонта също често се споменават, но журналистите не сме особено в позиция да обсъждат суетността на мениджърите, при положение че именно най-шумните по въпроса сред нас най-често се появяват напудрени в телевизионни дискусии.

Посред растящата врява за прекъсването на очакването на титлата е добре да перифразираме една фраза на Чърчил. За Ливърпул това не е краят на преустройството. Това не е дори началото на края. Може би обаче е краят на началото.

Крис Баскъм, “Дейли Телеграф”

Следвай ни: