Защо вече ги няма добрите италианци в ПЛ?

Във вашите най-умислени мигове, в прекараните следобеди в гледане на ЮТюб клипове на Джанфранко Дзола, запитвали ли сте се някога защо италианците вече не успяват в английския футбол? Копнеете ли тайно за завръщане на дните, когато играчи на Ювентус, Интер и Милан на драго сърце идваха в Мидълзбро, Шефийлд Уенздей и Дарби Каунти? Ако отговорът на тези въпроси е “да”, запазете спокойствие. Вие не сте сами.

Докато Англия се готви да се изправи срещу Италия във вторник, е забележително доколко не наясно са днешните “адзури” с нашия клубен футбол – любопитно предвид ролята на италианските футболисти при започването на интернационализацията на Премиър Лийг през 1990-те.

Лигата ни стана дори по-космополитна оттогава (леко твърде космополитна, ако питате някои хора), ала при успеха на други чужденци в последно време италианците същевременно страдат. Най-популярният е Марио Балотели и, макар неговата асистенция да донесе титлата на Манчестър Сити през 2012 г., бъдещето му в Ливърпул е несигурно, докато Грациано Пеле е в спад след обещаващото си начало в Саутхамптън.

Поддръжниците на Нотингам Форест едва ли ще оценят споменаването на първия италианец в ПЛ. Никой списък на чуждестранни провали не е пълен без включването на Андреа Силенци – нападателят, записал общо два гола след трансфера си от Торино за 1,8 млн. паунда през 1995 г. Двайсет позорни появи и 14 месеца по-късно той се завърна в родината си.

И все пак това бе времето, когато натъпканите с телевизионни пари английски клубове започваха да се налагат на трансферния пазар и в чужбина. Ерик Кантона бе най-добрият в лигата, Петер Шмайхел – вероятно най-добрият вратар в света, Рууд Хулит бе взет с бляскав трансфер в Челси от Сампдория, Тони Йебоа показваше на “Еланд Роуд” от каква полза може да е това да замениш десния си крак с базука, Арсенал взе Денис Бергкамп от Интер за 7,5 млн. паунда от Интер през лятото на 1995 г., а няколко месеца по-късно настана всеобщо вълнение при идването на бразилския гений Жуниньо в Мидълзбро.

Това бе началото на засилването на поточната линия след Евро 96. Манчестър Юнайтед взе Жорди Кройф, Рони Йонсен, Карел Поборски и Уле Гунар Сулшер; Ливърпул купи Патрик Бергер от Борусия (Дортмунд); Арсенал, който скоро щеше да бъде трениран от един френски пич, прекарал няколко години в Япония, подписа с Патрик Виейра от Милан. Дори Уест Хам успя да вземе звезда от Мондиал 94 – румънеца Флорин Радучою от Еспаньол, и португалското крило Паулу Футре от Милан.

Мнозина от тези играчи обаче бяха пътешественици или сравнително непознати младоци, тъй че всеобщото внимание бе грабнато от пристигането на няколко италиански звезди от Серия А – най-силната лига в Европа.

И така се заредиха. Дзола дойде от Парма в Челси през ноември 1996 г. и им помогна да вземат Купата на Англия с удивителен гол при 3:0 срещу Уимбълдън на полуфинала – не последния му удивителен гол за сезона. Той скърши кръста на самия Джулиън Дикс при чудното си попадение срещу Уест Хам, потанцува покрай Денис Ъруин и посрамения Шмайхел на близката му греда в мач с Юнайтед и заби едно в горния ъгъл от границата на наказателното поле при обрата от 0:2 до 4:2 срещу Ливърпул за купата.

Горе-долу по същото време като Дзола, техничният и темпераментен Бенито Карбоне замени “Сан Сиро” за “Хилзбъроу”, Интер за Шефийлд Уенздей. Паоло Ди Канио напусна Милан заради Селтик и скоро се събра с Карбоне в Уенздей за един сезон, преди да отиде в Уест Хам. През лятото на 1997 г. Кристъл Палас взе Атилио Ломбардо от Ювентус, а Дарби – Стефано Еранио от Милан и Франческо Баяно от Фиорентина. Посред сезон 1997/98 Тотнъм купи Никола Берти от Интер. Футболисти напускаха водещи италиански отбори за средни английски.

Не всеки бе успешен. Марко Матераци имаше един забравим сезон в Евертън, Масимо Таиби не се обви със слава в Юнайтед, Блакбърн се провали с Корадо Граби през 2001 г., а времето на Пиерлуиджи Казираги в Челси бе жестоко отрязано заради принудително ранно оттегляне след кошмарна коленна контузия в мач с Уест Хам през ноември 1998 г. Кристиан Панучи също едва ли скоро ще натисне за влизане в Залата на славата на Челси.

Италианските играчи обаче иначе бяха популярни. Виали взе Купата на Англия, на лигата и КНК, пък и почти спечели лигата в престой от две години и половина като мениджър на Челси, а Ди Матео вкара след едва 42 изиграни секунди от финала за Купата на Англия през 1997 г., докато през 2012-а като временен мениджър ги изведе до единствения им трофей в Шампионската лига. Еранио изкара четири добри години в Дарби, а макар да не бе съвсем отборен играч, Карбоне бе радост за окото, когато бе в настроение. Раванели изпадна в единствения си сезон в Боро, ала вкарваше купища голове.

Откакто обаче Дзола напусна Челси през 2003 г., а Ди Канио го последва обратно към Италия през 2004-та, италианците в ПЛ бяха все разочароващи. Винченцо Монтела и Никола Вентола играха донякъде ок съответно за Фулъм и Палас, а феновете на Нюкасъл се радваха на добри игри от Давиде Сантон (днес в Интер), но Балотели, Давид де Микеле, Алберто Акуилани, Алесандро Диаманти, Роландо Бианки, Фабио Борини, Андреа Досена, Дани Освалдо, Масимо Макароне, Емануеле Джакерини, Марко Бориело и Антонио Ночерино дори не се доближиха до стандартите на своите предшественици. Бяха по-скоро замразена пица от супермаркет отколкото свежи продукти от италианската бакалия надолу по улицата.

Какво се случи? Защо по-добрите италианци спряха да идват в Англия? Водещите африкански, южноамерикански, германски, испански, френски, португалски и нидерландски играчи се вписаха добре, ала притокът от Апенините бе пресушен.

Едно възможно обяснение е, че ПЛ днес е по-тежка и интензивна от онази в края на миналия и началото на новия век. Това може да значи, че не е било трудно за водещи играчи от най-силната лига в Европа да дойдат тук и да си разиграват хорото покрай по-бавните английски съперници, които дотогава не са били изложени постоянно на подобно ниво на техника, движение и тактическа мисъл.

Друга теория гласи, че съвременните английски отбори, с ударението върху скоростта и мощта, не могат да приемат италиански плеймейкъри от типа успели тук в зората на ПЛ. Около Ди Канио, Дзола и Карбоне се градяха отбори и им се даваше свободата да действат индивидуално и през центъра, докато днес в Челси най-талантливият съзидател – Еден Азар, играе отляво за сметка на способния и в двете фази на играта Оскар, който е “десетката”. Хуан Мата наскоро си намери място в Юнайтед като “фалшиво дясно крило” на Луис ван Хаал, Давид Силва и Самир Насри са използвани в свободни роли по фланговете в Манчестър Сити, а Месут Йозил невинаги започва в средата за Арсенал.

Този тип играчи трябваше да се приспособяват и има голям шанс онзи Дзола да не се бе вписал в точно начертания през 2004 г. от Жозе Моуриньо шаблон. Това не иде да рече, че някой с таланта на Франческо Тоти не би успял да се наложи в Англия (или че би трябвало изобщо да напуска любимата си Рома), а да постави въпроса дали би могъл тук да играе естествената си игра.

Контрааргументът е, че играч с уменията на Дзола би открил начин да се справи, че вроденият му талант би изискал включването му в кой да е отбор, а си струва да се посочи също, че Ди Канио никога не е бил луксозен тип футболист. Да, той бе индивидуалист, ала соловите му голове бяха акомпанирани от добавки и удари с глава.

Може би работата е там, че ПЛ порасна. Вижте възрастта на първата вълна италианци при идването им тук: Дзола (30), Ди Канио (28), Раванели (27), Виали (32), Баяно (29), Еранио (30), Ди Матео (26), Казираги (29), Ломбардо (30), Берти (30), Карбоне (25). Раванели бе изненадващо млад, въпреки белите си коси, когато напусна Торино заради Тийсайд, а Ди Матео и Карбоне бяха в средата на 20-те. Повечето обаче бяха футболисти, насочили се към залеза на кариерите си, изпаднали в немилост в Италия и решени да се възползват от растящите богатства на ПЛ. Скоростта на лигата ни днес затруднява по-възрастните чужденци да се приспособят, а повечето клубове не са в позиция да извадят една голяма последна пачка за тях.

Ако преди 15 години Алесандро дел Пиеро наближаваше края на кариерата си, можеше да дойде в Англия. Когато обаче напусна Юве през 2012 г., отиде във ФК Сидни. Днес един от великите европейски нападатели на последните 20 години играе за Делхи Дайнамоус, а за по-малко утвърдили се лиги някой с престижа на Дел Пиеро поражда интерес.

Възприятието, че напускането на Серия А вреди на кариерата в Ла Национале, също не помогна. Андреа Пирло бе близо до подписване с Челси на Карло Анчелоти преди няколко години, ала Балотели изпъква като най-утвърдения италиански национал в Англия.

“Скуадра адзура” имаше широк набор играчи по онова време, но опитът на Дзола може да послужи за предупреждение. Макар Ди Матео да отиде на Мондиал 98, Дзола бе оставен извън състава за Евро 2000 от Чезаре Малдини, когато бе стигнат финал без ни един играч извън Серия А. Пропуснатата от него решаваща дузпа срещу Германия на Евро 96 явно играеше в негова вреда.

Постепенно това се променя и футболисти пак напускат родината си. Пари Сен Жермен има Марко Верати, Салваторе Сиригу и Тиаго Мота, а миналото лято Балотели, Чиро Имобиле и Алесио Черчи отидоха съответно в Ливърпул, Борусия (Дортмунд) и Атлетико Мадрид. Това обаче си остават малки стъпки: Балотели пак си е... Балотели, а Черчи отиде в Милан като част от сделката за Фернандо Торес през януари.

Джейкъб Стайнбърг, “Гардиън”

Следвай ни: