Кризата на идентичността на Барса при Луис Енрике

Кризата на идентичността на Барса при Луис Енрике

В момента, в който играчите на Барселона напуснаха “Камп Ноу” след мача с Кордоба, те вече бяха във ваканция. Някои от тях напуснаха стадиона и се запътиха право към летище “Ел Прат”. Резултатът този път ги устройваше, предходният обаче – 0:0 в Хетафе, не.

Европейците от състава се връщат на 30 декември, латиноамериканците – на 31-ви, а Лионел Меси и Неймар – на 2 януари, само два дни преди срещата с Реал Сосиедад. Причина за разрешението за повече почивка на двете суперзвезди е участието им в Копа Америка идното лято. (Все едно това не важи например за Клаудио Браво, Хавиер Масчерано или Даниел Алвеш.)

Когато играчите минаха през типичните преговори с клуба в опит за измъкване на ден или два отгоре ваканция, едно от предложенията бе да получат своето, ако завършат 2014 г. начело в таблицата. Хитро, но с един малък недостатък. Заради участието си на клубния Мондиал Реал Мадрид изигра мач по-малко от Барса, което значеше сигурно 1-во място според футболистите на “блаугранас”, или поне така си мислеха... до нулевото равенство с Хетафе. Сега те имат изигран мач повече от Мадрид и още изостават с точка.

Луис Енрике успокои топката с изказването, че липсата на водачество “не значи, че трябва да си отрежем ръцете или краката”. И, разбира се, имаше право. А битата тревога е донякъде, хм, тревожна. Говори се, че това е най-добрият Мадрид в историята, а Барса е, поне засега, само на точка отзад, което не звучи твърде зле. При все това песимизмът не се корени в точките, а по-дълбоко: в стила, идентичността, самобитността.

Резултатите обуславят всичко, но не са всичко, особено на “Камп Ноу”. Затова и няма много весела глъчка наоколо по празниците. След края на мача в Хетафе Луис Енрике заяви, че при победа “щяхме да говорим за отлично представяне”. Отговорът бе очевиден: не, нямаше. После добави, че Барса е използвала “същата система” като във всеки друг мач този сезон, което дойде като изненада – не защото бе използвана различна система, а защото никой не бе осъзнал, че има система.

Както го закова един коментатор: “Най-доброто, което можем да кажем за 2014 г., е, че свърши.” Проблемът е, че точно сега 2015-а не предвещава да бъде много по-добра. Миналият сезон приключи без трофеи, а битува страхът, че това ще се повтори и този. Дори по-зле: някои решиха, че Барселона просто не е Барселона.

Дълго време Дриймтимът на Йохан Кройф, с КЕШ и четири поредни титли, бе идеализираният образ на Барселона. Той осигури модел за следване, идентичност, която ставаше все по-идеална, колкото повече се отдалечаваше от настоящето. Недостатъците биваха забравяни, качествата – преувеличавани. Служеше обаче и като Дамоклев меч над всеки следващ тим.

Никой не можа да се сравнява с него до Пептим, който дори го подобри две десетилетия по-късно. Успехът при Джосеп Гуардиола и прилежащият стил в период, в който да се говори за “философия” просто бе нещо редно, помогна да се създаде идеята за наследственост, при все че тя бе преувеличена. Тази идея издигна Пептим до статута на Дриймтима: пътна карта и блестящо острие, бъдеще и минало.

Имаше, разбира се, и някои вковани в нея предразсъдъци: Херардо Мартино се оплакваше, че шансовете му са ограничени, защото не е нито холандец, нито “вътрешен човек”. Луис Енрике поне бе “от Барселона”: астурианец, който напусна родния си клуб Спортинг Хихон заради Реал Мадрид и оттам отиде в Барса, за да вземе накрая и капитанската лента. Преди дни го запитаха как е била за него 2014 година, а той отвърна: “Голямата работа! Оцелях без трудности със Селта, а после се прибрах у дома, в рая, в Дисниленд.”

Досега обаче това е нещо доста далеч от приказка, в рая има проблеми. Клубът изглежда като носещ се в несигурни води кораб, губещ от поглед земята; в резултат има и слабо усещане за идентичност на институционно ниво. Все повече хората се питат дали Барселона наистина все още е повече от клуб и най-настоятелно питащите се са сред собствените фенове. Знаят ли управниците какво представлява клубът? И представляват ли го?

Има липса на прозрачност и някои от взетите решения бяха странни. Отварят се обвинителни линии, нараства политическият натиск, разширява се разцеплението. Кройф го наричаше “entorno” – обкръжението с неговите стресове, политики и лични интереси. Анкета в “Ел Мундо Депортиво” наскоро показа, че мнозинството фенове искат завръщането на Жоан Лапорта за президент, но тъй като вестникът е твърдо зад настоящата управа, историята не се появи на челото.

Всичко това се захранва от и захранва футбола. Нямаше как сезонът да не е преходен за Барса и най-вероятно по-труден. Бяха направени шест входящи трансфера лятото и промяната на стила изглеждаше неизбежна, отделно от другите проблеми (Томас Вермален бе купен контузен и още е, въпреки че спортният директор го обяви за готов за игра; Луис Суарес и Иван Ракитич нямаше как да играят като Педро и Андрес Иниеста).

Настъпи и краят за Чави Ернандес, или поне така бе наглед; той бе идеологът и архитектът, защитникът преди всички други на клубната футболна идентичност. И дори когато накрая реши да не ходи в САЩ (“щеше да е адска грешка”, призна тези дни сам), отговорът на Луис Енрике бе: “Супер, но не ми късай топките, ако не играеш.” Така бе обявена присъдата.

Оказа се, че Чави игра повече от очакваното, но все пак започна само 8 от 16-те шампионатни мача, а това е различна Барселона. Идващите тук треньори знаят, че има идея, идеал, с които вървят задължения. Всичко, което не следва Пътя на Барселона (макар че самата теза за Път на Барселона не издържа), вероятно ще предизвиква отхвърляне. Луис Енрике със сигурност може да свидетелства за това. Все повече той вижда себе си на огневата линия.

Отчасти е прав. При все това проблемът не е задължително в различния стил на Барса, макар че постоянното и почти маниакално сравняване с Пептим далеч не помага. Пък и всичко друго, освен прераждане на успешната формула от близкото минало, бе орисано да доведе до дебати и критики. Проблемът е, че Барса въобще няма стил.

Не е там работата, че играят по определен начин... и защо например да не се развият в друга посока, за да прилегнат на Луис Суарес? Не е и там, че играят малко по-директно. Нито, че залагат на двама опорни халфове, колкото и светотатствено да е това. Не. Работата е там, че независимо дали печелят, или не, твърде често играят зле или въобще не играят. Работата е там, че въпросът “какво играете?!” може да бъде отправен към тях съвсем буквално.

“Не виждам никаква причина за тревога”, каза Луис Енрике след победата над Кордоба и това бе най-тревожното от всичко. Всеки път щом той отговори войнствено (сякаш е навлязъл в спирала), вместо да е убедителен, оставя усещането, че не вижда проблемите. Или че не иска да ги види, че може би наистина мисли, че играят добре. Трудно е да се избегне изводът, че ако си няма представа, не е успял да прикрие това – нито от играчите, нито от публиката. Преди всичко това си личи на игрището.

Понякога всичко е леко странно. Чави си тръгваше, ерата му приключи – сега пак играе. Мартин Монтоя получи нареждане да си ходи – започна последните два мача. И макар откритостта и честността на треньора да е за хвалене (винаги е казвал, че е готов да остави играчите му да му покажат, че бърка за тях), е тревожно усещането, че планът, ако въобще го е имало, се разпада на парчета. А и, както написа един каталански вестник, “какъв е смисълът да пресираш, за да си върнеш топката, ако не знаеш какво да я правиш?”.

В голяма част от сезона се говореше за нов подход, а накрая с идването на Ел Класико се върна старото: Бускетс-Чави-Иниеста. Същия ден Жереми Матийо игра ляв бек и призна, че е останал “изненадан”. “Ако е бил изненадан, да гасим лампите и да си ходим”, отвърна Луис Енрике. И тъй те продължиха да се лутат в мрака в очакване Меси да им освети пътя. Късметът им е, че често успява.

В началото на сезона треньорът каза, че иска тимът му да е непредвидим. Поне в това успя. Барса изигра 22 мача с 22 различни титулярни единайсеторки. Защитата се променя мач след мач. Също и полузащитата. И макар нападателното трио да е вече повече или по-малко ясно, не така стоят нещата с начина на функционирането му.

Меси започна сезона зад нападателите като “десетка”. Това изглеждаше напълно редно с оглед на улесняването на включването на Суарес в отбора, ала след завръщането на уругуаеца от наказание Меси се върна в офанзивната линия – понякога отдясно, понякога в средата. Тъй че в крайна сметка не е имало план, а?

Преди около седмица Жерард Пике разкри тима си за онлайн играта “Златен мениджър”. Предполагаше се да е нещо леко и забавно, ала имаше нещо показателно в последвалите словесни размени. Пике бе заложил на Робин ван Перси, Кристиано Роналдо и Меси в атака, а жена му Шакира не можеше да повярва на очите си. “Любов, какво правиш с Меси отдясно? Той е централен нападател. Събуди се!”, написа певицата, а Пике отвърна: “Зная какво правя, бебе! Имам си стратегия, ти само стой и гледай!”.

Луис Енрике сигурно също има стратегия. Само дето очакването продължава ли, продължава, а още никой не може да види каква е тя.

Сид Лоу, ESPN

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти