Защитни тройки и диаманти: тактически преглед на 2014 година (част I)

В първата част на традиционния преглед на тенденциите във футболната тактика за изтичащата 2014 година, готвен от анализатора Джонатан Уилсън за вестник “Гардиън”, се обръща внимание на ренесанса на схемите с трима централни бранители и на завръщането на сцената на диамантената формация в полузащитата.

ВЪЗХОДЪТ, ПАДЕНИЕТО И ПАК ВЪЗХОДЪТ НА ТРОЙКАТА ЦЕНТРАЛНИ ЗАЩИТНИЦИ

Реакцията спрямо тройката централни бранители показа колко слаба е тактическата култура на футболните привърженици по света. На Мондиала в Бразилия този защитен подход, използван по най-хващащ окото начин от Холандия и Чили, но също и от Мексико и Коста Рика, бе представян като нещо ново и вълнуващо. Това обаче беше завръщането на мода на една изоставена на международно ниво формация: защитната тройка, в своята възродена форма, никога не е била самостоен тактически ход, а по-скоро е резултатът от други тактически решения.

Чили на Хорхе Сампаоли я използва, защото наличието на допълнителен полузащитник позволяваше на тима да пресира по-активно високо по терена. В известен смисъл бранителите бяха там само за в краен случай: в идеалния топката щеше да е спечелена дълго преди да им се наложи да се намесят. Коста Рика използва тройката с цел допълнително покритие в отбрана: защитаваше се дълбоко при нужда, използваше добре отработени изкуствени засади и контраатакуваше.

Луис ван Гаал премина към защитна тройка отчасти заради контузията на Кевин Строотман, но също защото при загубата в контролата с Франция се показа, че бранителите му са уязвими в ситуации един на един. Ван Гаал видя как Фейеноорд на Роналд Куман с успех използва защитната тройка срещу ПСВ Айндховен и реши да последва примера му при наличието на мнозина от тези играчи в състава за световното първенство. Това му донесе ползи по същия начин както и на Чили (особено срещу Испания): допълнителният полузащитник помогна за високия пресинг.

Защитната тройка отново излезе на мода, което трябва да е било голяма изненада в Италия, където Ювентус вече три години доминира с този подход. Там той просперира заради относителното богатство от надарени крила: 3-5-2 дава на даден отбор широчина високо по терена, като същевременно му позволява да използва трима централни полузащитници.

В началото на сезона три тима от Премиър Лийг заложиха на защитната тройка: Хъл (използва я често още миналия сезон като дефанзивен инструмент), Куинс Парк Рейнджърс (по обясненията на Хари Реднап заради нуждата на Лоик Реми от партньор в атака, а 3-5-2 така позволява да не се жертва човек в центъра на полузащитата) и Манчестър Юнайтед (до голяма степен просто защото така Ван Гаал си бе наумил).

Нито един от трите не започна сезона добре и защитната тройка бе заклеймена. Сега обаче тя е отново на дневен ред в Юнайтед, а в последните седмици и в Ливърпул. Причините на Ван Гаал не се различават много от тези на Реднап: в лицето на Робин ван Перси, Уейн Рууни, Радамел Фалкао, Хуан Мата, Анхел ди Мария, Джеймс Уилсън и Аднан Янузай, мениджърът разполага с куп талантливи офанзивни играчи и схемата 3-4-1-2 му позволява да вмъкне сред титулярите цели четирима от тях наведнъж, без отборът му да се открива твърде много в полузащитата.

Схемата на Ливърпул – 3-4-2-1 или 3-4-3, е малко по-различна. Тя отнема част от натиска върху отбраната зад гърба на полузащитата, което бе проблем през целия сезон, и позволява на Адам Лалана и Филипе Коутиньо да действат в необичайни позиции, затруднявайки съперниците да им противодействат. Никой от бековете-крила не е особен специалист в защитаването и, тъй като противниковите отбори не са имали времето да приготвят контрасистема, засега този начин на игра позволява хем да се държи под контрол владението на топката, хем да се покаже нещо подобно на атакуващия динамизъм от миналия сезон. “Червените” обаче още не могат да се отбраняват.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДИАМАНТА

Има един друг начин да заложиш на атакуващ тандем и пак да си останеш с трима централни полузащитници – диамантената формация.

Рисковете от системата са двупосочни: офанзивата се съсредоточава към играча на върха на ромба и това прави отбора по-предвидим, а сбитостта на халфовата линия позволява на съперниковите бекове да атакуват без съпротива (спомнете си например как Ханс Сарпей и Ацуто Учида безчинстваха по фланговете за Шалке 04 срещу диаманта на Интер в четвъртфиналите на ШЛ през 2011 г.). Брендън Роджърс се оплака леко необяснимо за липсата на похвали към своята особа за пускането на схемата 3-4-2-1 в Ливърпул, ала със сигурност си ги е заслужил за връщането към живот на ромба.

Когато двама бързи и подвижни модерни нападатели се съберат в тандем, както бе при Луис Суарес и Даниел Стъридж миналия сезон, могат да се изтеглят настрани и да не позволяват волности на бековете да атакуват. Това освобождава пространство за играча на върха на ромба, в този случай Рахим Стърлинг, което пък на свой ред създава дилеми пред централните бранители: дали да следват централните нападатели и да рискуват да оставят дупка за Стърлинг? Дали да задържат позициите си и да рискуват Стърлинг да ги атакува лице в лице на скорост? Или някой от тях да излезе напред да пресрещне Стърлинг, освобождавайки пространство за диагонален набег навътре за някого от централните нападатели? Играчът на върха на ромба така приема доста от характеристиките на “фалшивата деветка”.

Това сработи изключително добре за Ливърпул миналия сезон, като Ван Гаал го приложи в Юнайтед, когато му привършиха здравите защитници, а Англия го стори със Стърлинг зад Рууни и Дани Уелбек. Вероятно най-успешната употреба на диаманта този сезон обаче бе от страна на Уест Хам: първо със Стюърт Даунинг зад Диафра Сако и Енер Валенсия, а после и с включването на по-малко подвижния от Валенсия, но далеч по-голяма сила във въздуха Анди Каръл.

Джонатан Уилсън, “Гардиън”

Следвай ни: