Ливърпул проби през хаоса, но го чака същинският изпит

Ливърпул проби през хаоса, но го чака същинският изпит

В тази жежка, безвъздушна вечер тътенът бе библейски. От Курва Суд долетя такъв хищен зов, сякаш сам Господ на своя собствена територия бе позволил на Рим да удари по Ливърпул, както той навремето стори с Египет, за да покаже нагледно своето могъщество. Този път обаче отборът на Ливърпул, съдържащ в себе си свой собствен фараон, избегна върховното наказание.

Ако сте от вярващите в намесите свише и си мислите, че тук може да сме станали свидетели на една от тях, бихте заключили, че в часа на страшния съд благодатта се е разляла върху Ливърпул. Рома се бе върнал в невъзможна позиция и търсеше цели три гола, когато ударът на Стефан Ел Шаарауи бе спрян от спасяване, каквото като умение и класа вероятно никой от тримата вратари на „червените” не бе правил този сезон. Имаше само един проблем: то бе направено от десния бек Трент Александър-Арнолд.

Словенският съдия Скомина и допълнителният му помощник стояха само на метри от случката, а пак не я видяха. Дузпа, вероятно и червен картон, вероятно щеше да постави гостите под огромно напрежение половин час преди края на мача посред това мечо леговище. Александър-Арнолд и Ливърпул обаче бяха пощадени. С какво Ел Шаарауи, най-добрият от „вълците”, заслужи тази съдба? Е, баща му по народност е египтянин…

Няма да сбъркаме, ако кажем, че Ливърпул стигна до финала на Шампионската лига в Киев по типичния за своята същност неповторим начин. Това е отбор, който може да победи с 5:2 у дома си и да те накара да почувстваш отчаянието на поражението. Това е и отбор, който може да загуби с 4:2 като гост и да те накара да го усетиш като докосната от чудото победа. Вижте последните четири мача: в първите 75 минути общият резултат е 9:2, в последните 15 е… 0:6. Луда работа! Имало ли е някога преди в историята на футбола тим, който да е едновременно толкова безпощаден и толкова уязвим? Имало ли е някога преди в историята на футбола тим, който да е толкова твърде човешки, толкова несравним с нищо друго, толкова объркващ?

В крайна сметка Ливърпул все пак намери начин да удържи. Раджа Наинголан от дузпа в края на добавеното време докара Рома само на гол от продължения. Страх. Христе, това не може да се случи, нали? Не, не можеше. Секунди по-късно последният съдийски сигнал дойде като разхлаждащ бриз и облекчението отми напрежението у играчите на гостите. Сигнал, който бе достатъчен да повали на колене от изтощение гиганта Вирджил ван Дайк и да го накара да размаха ръце във въздуха и да се вгледа в небесата, вероятно благодарейки някому.

Всред целия хаос отне доста време, докато бъде осъзната величината на извоюваното постижение. Половин час след като футболистите на „червените” се върнаха в съблекалнята, мениджърът Юрген Клоп излезе отново от тунела и се втурна към поддръжниците на неговия отбор в североизточния ъгъл на стадиона. Те щяха да стоят там още 90 минути поради страховете около безопасността им извън съоръжението. Поне пет от тези минути бяха прекарани заедно с Клоп, който изцяло потъна в изживяването. Това бе чуден момент на единение, воден от човека, който направи всичко това възможно.

Да, седмицата за него бе изключително тежка, като доста от критиците и враговете на Ливърпул гръмогласно заключаваха и тръбяха, че напускането на помощника му Желько Бувач е доказателство, че мениджърът не е онази вечно обрисувана от медиите в искрящи цветове и блясък брошура. Клоп винаги е подчертавал, че не е идеален, и именно заради кривините си сякаш е по-дълбоко свързан със своите играчи, които създават впечатлението, че ако той ги накара, мигом биха поели към Киев пешком с чанти през рамо.

Оттук насетне вече излизат наяве някои естествени, част от тях напълно разбираеми, поводи за тревога. Полузащитата изглежда изцедена, пък и като единици не може да ви накара да се влюбите в нея така или иначе. В нея няма централна фигура с „уау” фактор – няма Стивън Джерард, няма също Шаби Алонсо или Дитмар Хаман, тези величествени жалони от миналото. Вместо това има работяги: само мускули и трудоспособност. Ако обаче се позамислите, ще стигнете до извода, че именно това звено на отбора олицетворява всъщност Клоповия Ливърпул, защото е винаги готово на саможертва. То не иска, то дава; то е трио от черноработници в името на общото благо. Ще има ли обаче достатъчно гориво в резервоара му в края на май?

Може да има и, освен вечните грешки на Деян Ловрен, друг проблем – на десния бек, където Джо Гомес пак е контузен, Натаниъл Клайн е още много далеч от топ форма, а Александър-Арнолд е набелязван като мишена от съперниковите треньори – не защото е слаб, а защото е млад и няма опит. Мачът в Рим бе най-трудният му досега в първия тим на Ливърпул, а в Киев ще трябва да се представи далеч по-добре срещу изумителния Марсело, който завзема целия ляв фланг на Реал Мадрид.

Присъствието на Александър-Арнолд обаче придава на този отбор душевност. Той е юношата от клубната академия, който израсна в района на базата Мелууд – Уест Дарби. Той е талантлив и умен. Майка му Даян има огромно влияние върху него. На матурите изкара няколко оценки Среден (3), а Даян пословично му казала, че това е само за средняци. Този тийнейджър знае що е то стандарт: помагайки на любимия си тим да стигне финал в ШЛ още в първия си пълен сезон при мъжете, той поставя тези стандарти на най-високо ниво.

Говореше се, че пътят на Ливърпул до сблъсъка за Европейската купа е бил лек и винаги късметлийски. Каква нелепица! Малко отбори биха Манчестър Сити този сезон, камо ли три пъти, два от тях във върховната континентална надпревара. Нито Челси, нито Атлетико Мадрид, нито Шахтьор (Донецк), нито Барселона пък успяха да вкарат и един гол в Рим, а ако „червените” не бяха забили два тук, накрая щяха да са отпаднали.

Истина е обаче, че най-тежкият, същинският изпит ще дойде срещу Реал Мадрид – клуб, който се е прицелил в безпрецедентната във формата на ШЛ трета поредна Европейска купа. „Белите”, помнете, спечелиха и шестте си последни финала – серия, разпростряла се от онова непоносимо лято на 1981 година. Техният съперник тогава дойде от един град под обсада, град изпълнен със съмнения относно бъдещето си.

Този град бе Ливърпул. А този текст започна със знаци…

Саймън Хюз, „Индипендънт”

Още от Футбол свят

Виж всички