В мъгла от нещо неизмеримо Сити бе подчинен

Те заприиждаха още в късния следобед, три часа преди първия съдийски сигнал. Запълниха всеки свободен сантиметър, който им попаднеше пред очите. Когато не остана повече място на земята, се изкатериха по стълбове на светофари и се накачуриха по стени.

Там където булевард „Аркълс” се прелива в „Анфийлд” и стадионът на Ливърпул изведнъж се показва в небето, те извадиха своите транспаранти, развяха своите знамена и запяха своите песни.

Два часа по-рано бяха вече запалили толкова много факли и димки, че миризмата на кордит се разстла по булевард „Лоуър Брек”, на почти километър от стадиона, а небето изглеждаше боядисано в червено, все едно нещо гори.

После, малко повече от час преди началото на мача, настъпи техният час. Първи иззад ъгъла се появи автобусът на отбора на Манчестър Сити и започна своята бавна, нервна процесия към „Анфийлд”, пазен от куп полицаи. Дебел слой червен дим изпълни въздуха. Гръмнаха бомбички. Пиротехника бе вкарана в действие и натриева светлина прониза мъглата. Полетяха бутилки и бирени кутийки, няколко от които се разбиха в стъклата на автобуса. А от върховете на стълбовете на светофарите и от стените придойде могъща звукова вълна, боен зов.

После дойдоха няколко минутки на мир, преди да се появи и автобусът на Ливърпул. Още дим, още пламъци, още глъчка, само че този път празнична, като химн на възхвала.

Това не продължи повече от няколко минути, докато автобусът с играчите и треньорите на домакините не изчезна в спокойствието на стадиона. Работата бе свършена. Знамената бяха свалени и пламъците потушени. Електрическият заряд обаче си остана непокътнат.

Още откак Ливърпул се падна срещу Манчестър Сити на четвъртфиналите на Шампионската лига, тези няколко минутки, доста преди началото на самия двубой, бяха фокус на напрегнати дебати, отвличащи удобно вниманието от голямото неизвестно в сблъсъка на два мача. Сити очевидно е технически над Ливърпул: позицията му на върха на Премиър Лийг, където може да бъде коронован като шампион още тази събота, е убедително доказателство за това.

Отборът на Джосеп Гуардиола обаче все още не е така емоционално обвързан с най-големия клубен турнир, както е Ливърпул. Няма на своя страна тежестта на историята в европейския футбол. Още не е придобил имунитет към свръхвръждебни обстановки, които това състезание може да ти предложи, поне на определени места. Това как щеше да се справи под светлините в мечата бърлога, каквато представлява „Анфийлд”, според теориите щеше да реши изхода на сблъсъка. А изпитанието на характера щеше да започне още на ъгъла на булевардите „Аркълс” и „Анфийлд”.

Не че Сити беше особено щастлив от това. Клубът изрази своята тревога пред местната полиция на Мърсисайд относно риска от безредици. Вместо да отменят „доброжелателното” посрещане обаче, органите на реда решиха да сменят маршрута на автобуса с надеждата да държат контрол над събитията.

Това не сработи. Хвърлените предмети причиниха достатъчно щети на превозното средство, за да поискат гостите ново за завръщането у дома си. Първият автобус, каза Гуардиола, бил „разрушен” и не в състояние да вземе разстоянието обратно до базата в Манчестър на около час. Мениджърът на Ливърпул Юрген Клоп тутакси се извини за поведението на шепа фенове на неговия отбор, а клубът домакин също се отчете с осъдително изявление. От полицията казаха, че ще прегледат видеозаписите, за да установят конкретните извършители.

В този контекст би било погрешно да се възхваляват като романтични тези няколко минути и да се приема потрошаването на няколко прозореца като нормална цена за създаването на шумна обстановка на футболен мач.

Също така би било неточно това да се описва като спонтанен, органичен израз на неизмеримо по-извисена фенкултура. Тези посрещания са добре известни в Европа: Реал Мадрид често събира по-големи тълпи при пристигането си за мачове в ШЛ. Там мнозинството събрали се хора снима с телефоните си, а не създава атмосфера – все пак живеем в 2018 г., където всичко, което е възможно да бъде споделено, по някакъв начин бива представено в социалните мрежи. Такова бе положението и в автобуса: играчите снимаха хората, които снимаха тях.

Това обаче не оправдава насмешката спрямо хората по улиците, особено в навечерието на мача. Футболът днес, бе едната логика, е твърде научен, твърде професионален, твърде воден от статистиката, за да имат действията на феновете каквото и да било значение. Играчите са глухи за виковете, имунизирани срещу заплахите.

Пък и, според друга логика, фамозната атмосфера на „Анфийлд” замря в последно време. Този отбор на Манчестър Сити бе играл на „Сан Паоло” срещу Наполи. Бе играл и на „Сантиаго Бернабеу”, „Камп Ноу” и „Алианц Арена”. Нямаше как да се уплаши от „Анфийлд”, колкото и много хора да се бяха събрали да ги чакат на булевард „Аркълс”.

Взаимовръзката не е причинно-следствена връзка, но би било глупаво да отделяме обстановката в сряда от развръзката на мача. Манчестър Сити – най-добрият отбор в Англия и може би в Европа, се срина в загуба с 3:0, пометен от спрял дъха на всички първото полувреме и удържал в нервно и напрегнато второ Ливърпул.

Гуардиола пренебрегна тезата, че тимът му е бил повлиян от атмосферата (било нещо „хубаво изживяването от мач от ШЛ на „Анфийлд”), но определено изглеждаше положението да е точно такова. Странни неща се случват на този стадион в този турнир. Каза го и Томас Тухел след невероятния обрат във вреда на неговия Борусия (Дортмунд) в четвъртфиналите на Лига Европа преди две години: „Сякаш публиката знаеше предварително какво предстои да се случи.”

Сити направи всичко по силите си да заглуши шума, избирайки домакините да нападат към трибуната Коп през първото вместо през второто полувреме, а после и със спокойно разиграване на топката в първите няколко минути с надежда да смълчи трибуните.

Нищо от това обаче не сработи. „Анфийлд” се тресеше през цялата вечер: стадионът изтласкваше с виковете си отново и отново отбора при атаките в онзи „15-20-минутен етап”, който според Гуардиола е струвал мача на неговите момчета, а през второто въздигна своите, когато бяха притиснати до стената и отчаяно се бореха да държат могъщия съперник далеч от вратата си.

Именно за това феновете ходят на мачове и пеят, викат и понякога крещят: заради вярата, че всичко това има някакъв неизмерим ефект върху техния любим отбор… и върху този на противника.

И това, че сработи (поне сега изглежда така), е донякъде сгряващо сърцето. Футболът наистина днес е по-повлиян от науката, по-хладнокръвно професионален, по-отхвърлящ онова, неизмеримото. „Анфийлд” обаче, поне за една вечер, напомни, че понякога хаосът превзема всичко, че нищо не е изгубено предварително и че не е задължително очакваното и логичното да се случват всеки път на терена.

Точно затова и те се събраха часове преди първия съдийски сигнал там където булевард „Аркълс” се прелива в „Анфийлд”: за да дадат всичко от себе си и да повлияят на онова, което е уж невъзможно за повлияване.

Рори Смит, „Ню Йорк Таймс”

Следвай ни: