Тактическо ревю на 2017 година

Годината завършва с възход на Джосеп Гуардиола и неговата juego de posición (б.пр. – позиционна игра), развила се във времето и леко модифицирана за Англия. Игра, която донесе свеж полъх в Премиър Лийг по същия начин по който изуми всички в Ла Лига и Бундеслигата. Да, няма как да се мине без обичайните оплаквания от това колко (и още повече с какъв произход) пари е похарчил Пеп, ала е безспорно едно: английският футбол досега не бе виждал подобен футбол по своите земи.

Когато Гуардиола печелеше дваж Шампионската лига в рамките на три сезона с Барселона, стилът му на игра завладя света. Имаше и опълчващи му се, например Жозе Моуриньо, но огромното мнозинство от елитните клубове искаше да следва тази философия. За кратко се появи глобална вманиаченост по статистиката за владеенето на топката, която приключи вероятно в онази седмица, когато Борусия (Дортмунд) и Байерн (Мюнхен) разбиха съответно Реал Мадрид и Барселона в първите полуфинални сблъсъци в ШЛ на базата на светкавичен контраатакуващ футбол.

Това даде началото на нова ера. Гуардиола, макар останал верен на крайфистките си принципи, приспособи своя стил към Бундеслигата и стана по-гъвкав. Неговите постижения останаха може би подценени заради вечните отпадания на полуфиналите в Шампионската лига и се настаниха съмненията относно това дали неговите методи биха сработили в първенство, в което няма съперник, доближаващ се дори на 50% от годишния оборот на неговия клуб.

Другаде обаче елитните треньори практикуваха широк спектър от стилове през годината. Видяхме германското възраждане с пионери като Ралф Рангник и Юрген Клоп, като дълго опълчващата се преди на системата с четирима в отбрана, яростен пресинг и зоново покритие Бундеслига почти в един глас „смени вярата” си.

Има го и Диего Симеоне със стил с корени в традиционния аржентински антифутбол, изучен от младите му години във Велес Сарсфийлд от Виторио Спинето. Последният даде началото на този вид футбол, когато още светът не го хулеше, като просто начин на игра на базата на организация и колективно усилие за сметка на индивидуалния блясък.

Има ги също Антонио Конте с неговия здрав пресинг, повлиян от Карло Мацоне (който за кратко тренираше и Гуардиола в Бреша), Масимилиано Алегри, развил завещаното му от Конте в Ювентус, както и куп други посткрайфисти, попили стила на Аякс и приспособили го към своето виждане: Луис ван Хаал, Луис Енрике, Франк де Бур, Роналд Куман, Филип Коку, Юлен Лопетеги, Петер Бос…

Успехът на Реал Мадрид изглежда в тон с времето: това е клуб, където по традиция приоритет е финансовият ресурс над тактическата теория, затова при липсата на един доминиращ стил на игра „белите” разцъфтяха с т.нар. паунски подход – събираш накуп най-пъстро блестящите звезди и оформяш от тях какъвто можеш оптимален отбор.

Във футболния елит има широк набор от подходи, които ако не е задължително да са крайфистки в своя корен, са поне оформени от доказаното като възможно от последовател на тази идеология като Гуардиола. Дори онези отбори, които не пресират високо по игрището, трябваше да намерят начин да надвиват съперници, които пресират по този начин срещу тях, а точно така обичайно се случват културните революции: взрив на нов стил, последван от разпръскване заради търсещите начини за контрирането му съществуващи преди него модели.

Все още, разбира се, е твърде рано за крайни оценки. Сезонът в Премиър Лийг е едва в средата си и елиминационните етапи в ШЛ още не са започнали, ала този сезон изглежда близо до това да преутвърди Пеп-версията на посткрайфистката идеология. Миналия сезон ПЛ бе доминирана от системата 1-3-4-2-1 и неспособността на останалите да контрират свободата на придвижване на двамата вътрешни нападатели (най-често Еден Азар и Педро) отстрани на централния. Въпросът как да се случи това отстъпи пред далеч по-актуалния: как може да бъде спрян настоящият тим на Манчестър Сити.

Челси беше първият шампион със система с трима в отбрана след 53-годишно чакане и това оказа своето влияние. Цели 17 от 20-те отбора в английския елит започнаха мач този сезон с подобна схема, макар че остава усещането за използване единствено с цел нулиране на съперника: най-добрият начин за контриране на 1-3-4-2-1 е, както показа Тотнъм с победата си над Челси преди година, е… използването от теб на 1-3-4-2-1. Манчестър Юнайтед например този сезон е ползвал системата с трима в отбрана в четири случая – неизменно срещу отбори с подобна подредба.

Самият Конте също се приспособи и затова при срещата си през август с Тотнъм – единствения надиграл го миналия сезон противник с минаването към 1-3-4-2-1, заложи на 1-3-5-1-1. Целта бе задушаването на заплахата от двамата вътрешни нападатели отстрани на централния чрез поставянето срещу тях на допълнителен опорен халф. Тази мярка изглеждаше проста промяна, която може да бъде задълбочена с преместването на бековете крила още по-високо по терена за система 1-3-3-3-1, но дори и поставянето на шестима играчи в дефанзивни роли в центъра не можа да спре Сити да победи с чудесна игра на „Стамфорд Бридж” през септември (0:1).

Ходът на годината се промени драстично в последните четири месеца. Каквито и съмнения да имаше около Гуардиола и ефикасността за английските ширини на неговата juego de posición, вече са се изпарили. Може и да му отне повече време в сравнение с Испания или Германия, може и да му отне повече харчове, ала крайният резултат е футбол, който е не просто красив, а и доминиращ. Всичко, което му остава, за да бъде всепризнат, е да прехвърли успеха си на домашната сцена и в Европа.

Джонатан Уилсън, „Гардиън”

Следвай ни: