Ман Сити и Пеп разбиват дигите на английския футбол

Преди няколко дни се разхождах по плажа, наслаждавайки се на мира, хармонията и тишината, породена от липсата на хорски брътвеж, който да пронизва звука на разбиващите се о брега вълни на вечерния прилив. Е, имаше няколко хлапета, които постоянно се втурваха във водата, за да обяздят вълните обратно към брега. Ще да е забавно да можеш да оставиш жизнелюбието и инерцията да те водят, а не собствените ти два крака.

В ерата на интернет, социалните медии и всичките им екстри често носи огромна опасност това да следващ популярна религия или култ: заобиколен си от толкова много мнения и гледни точки, че ти е трудно да си намериш място в главата, където да изградиш свое. Онези, които са се накачили на коня заради социалния аспект, просто обяздват вълната. Те вероятно ходят на протести с етикети „Аз съм с ето този човек (стрелка)”. Убеждението днес е толкова ретро, колкото печатаните вестници и написаните на ръка писма.

Роден в страна на миньори, майстори, корабостроители и докери, английският футбол е изграден върху убеждението за честен и ударен труд. Последният век и половина видя еволюция на всичко около играта, като изключим Англия и нейната заплененост от онова, което там смятат за мъжки футбол.

Днес Манчестър Сити и Тотнъм са два от най-напредничавите клубове в страната. Със собственици, осъзнали рано силата на континенталния талант, сега те играят и възпитават един по някакъв начин чужд по нашите брегове футбол, така че сблъсъкът им предпоставяше спектакъл, заради който си струва да си спестите съботното излизане. „Шпорите” са пълни с млади английски таланти и затова са имунизирани от критиките на медии и публика, ала Сити се налага да отбива атаки от всички страни през целия си път към невероятните си успехи в последната петилетка. Анализатори с часовници „Ролекс” и костюми „Армани” сипват с големия черпак по катарското кралско семейство заради харченето на големи пари – подобна ирония и комичност би намерила място в доста от шоупрограмите на „Нетфликс”. Е, Манчестър Сити досега изпусна точки само срещу Евертън във 2-рия кръг и дори отсъствието на метронома Давид Силва в събота не му попречи да запише 16-а поредна победа в лигата.

Джосеп Гуардиола има специална връзка с Англия. Като 21-годишен младок той бе титуляр на стария „Уембли” при спечелването от Дриймтима на Йохан Крайф на първата Европейска купа в историята на Барселона. Английският футбол се промени завинаги същата 1992 година, завършвайки трансформацията си от Първа дивизия в Премиър Лийг.

През лятото на 2001-ва, вече 30-годишен и в пика за един централен полузащитник, Гуардиола бе готов да смени отбора. Случи се това да е и годината, в която Алекс Фъргюсън направи първия си хеттрик от поредни титли. Винаги гладен за еволюция и нови успехи, той се спря на Пеп като идеалния пивот във вече разполагащата с Пол Скоулс и Рой Кийн халфова линия. Трансферът така и не се осъществи…

Осем години по-късно Гуардиола най-накрая се завърна на английска земя, пак с Барса. Той отново беше кукловодът, само че този път не от центъра на терена, а на пейката като оживен млад треньор в полуфиналния реванш на Шампионската лига още в първата си година в елита в професията. След последния съдийски сигнал на „Стамфорд Бридж” Пеп спринтира (дори по-яростно отколкото за пресичане на пас на противника навремето) и скочи на върха на купа от играчите си, празнуващи късния гол на Андрес Иниеста за успеха срещу Челси. Англичаните бяха отвратени и, по изключение, срещнаха подкрепа по целия свят.

В следващите 24 месеца Гуардиола щеше да спечели два финала в ШЛ срещу Юнайтед, втория от тях на новия „Уембли”, и да направи на пух и прах английската футболна гордост чрез стил на игра, който на Острова смятаха за граничещ с женствен и под достойнството им да практикуват. Докато Фернандо Торес тичаше с топката към вратата за късния гол на „Камп Ноу” през 2012 г., цяла Англия се озари в „синьо” и от милион мили можеше да се чуе колективният зов „Долу испанските слабаци!”. Гари Невил със сигурност не беше единственият изпитал оргазъм англичанин онази вечер.

Половин десетилетие след онези луди дни ето ни тук където Джосеп Гуардиола принизи една пословична с яростната си конкуренция лига до фасулска работа. Англичаните са изпълнени с душевен конфликт: хем не могат да намерят достатъчно суперлативи за видяното, хем тайно се надяваха друг мениджър от латинската школа да съкруши звяра, още повече че бе заложил на шестима англичани в титулярния си състав срещу трима при Пеп.

Този отбор на Сити обаче започва да функционира като батальон от артилеристи: дайте му само сантиметър и ще ви прегази. Най-мощното му оръдие е Кевин Де Брайне, който е за Гуардиола в Сити онова, което беше сам Гуардиола за Крайф. Белгиецът бе превърнат от Пеп от един от най-добрите атакуващи халфове в един от най-добрите централни полузащитници в ПЛ.

Сезонът още не се е и преполовил, ала  последните четири месеца Гуардиола и момчетата му дадоха достатъчно отговори на англичаните, за да им помогнат да решат душевния си конфликт. Да, бюджетът за трансфери и заплати плюс богатството на талант в състава са важен фактор, но не е тяхна заслуга това да пратиш 50-метров пас на върха на обувката на Лерой Сане, нито пък да осъществиш идеален синхрон в движенията на Рахим Стърлинг и Серхио Агуеро при получаването на пас по земята от Сане в наказателното поле.

Английският футбол страда от един странен парадокс в момента: докато хора като Дейвид Мойс, Алан Пардю и Сам Алардайс продължават да си сменят постове в средните и слабите отбори в ПЛ, върховото ниво е красено от някои от елитните треньори в света. Сякаш от нищото целият футболен свят се е наговорил да нагласи едновременно Жозе Моуриньо, Юрген Клоп, Арсен Венгер, Антонио Конте, Маурисио Почетино и Пеп в клубовете от Топ 6, за да изнесат треньорски семинар, който може да повлияе на бъдещето по безпрецедентен начин.

Британският футбол се радва на симбиоза между културата и политиката. Победата на Тони Блеър и лейбъристите през 1997 г. дойде в момент, в който страната се променяше във всяко отношение. Оейзис точно бяха пуснали албума „(What’s The Story) Morning Glory”, а един млад отбор на Манчестър Юнайтед гръмко превземаше Албиона, въпреки че уж лигата нямаше как да бъде спечелена от „група хлапаци”.

Ако се случи втори референдум, Великобритания би си дала нов шанс да върви към просперитет с останалата част от континента. Въпросът остава обаче дали това отношение ще се прехвърли и към футбола? Приемането на Пеп и неговия отбор на Ман Сити би било фантастичен старт в пътя към изкуплението.

Сартхак Дев, „Football Paradise”

Следвай ни: