Меденият месец на Зизу и Мадрид свърши в събота

Е, това определено сложи точка на медения месец на Зинедин Зидан в Мадрид веднъж и завинаги. И то с една историческа статистика: никога преди Барселона не беше печелила три поредни Класики на „Сантиаго Бернабеу”. Краят вероятно дойде и с най-ранното в спомените в Мадрид приключване на защитата на титлата на предишния шампион – още в календарната година преди действителното връчване.

Като човек, който обаче неспирно е замерял с конфети и е пожелавал безбрежно щастие на щастливата двойка след бракосъчетанието между Зизу и Реал Мадрид, нека бъда и достатъчно искрен в даването на брачен съвет. Да, Зизу, често е добра идея да направиш връзката малко по-пикантна, когато стигнеш до втората годишнина. Трябва да предложиш нещо ново, нещо неочаквано, нещо очарователно, но същевременно и дръзко. Нещо, което да спира дъха.

След ужасното съботно поражение Зидан каза: „Знам, че медиите ще ме разкъсат, задето пуснах титуляр Матео Ковачич вместо Иско, ала никога няма да се променя. Тук съм, за да вземам решения, и ако бяхме вкарали гол през първото полувреме, всичко щеше да е различно.”

Честно казано, мон шер, това не е достатъчно добро обяснение.

Идеята да направиш нещата малко по-пикантни, като поставиш на пейката най-техничния си талант и решаваща фигура в доста мачове този сезон (Иско) и другите два осигуряващи тръпка във връзката (Марко Асенсио и Гарет Бейл) е твърде странна и трудна за оправдаване. Но, което е важно, не и непременно грешна.

Зидан бе забелязал как Иван Ракитич играе напоследък в центъра, особено срещу Спортинг Лисабон и Депортиво Ла Коруня, и вече бе наясно, че днес Лионел Меси е джобен куотърбек. Същият Меси, който направи революция в европейския футбол през пролетта на 2009 г., приемайки поканата на Джосеп Гуардиола да реформира ролята на „фалшивата деветка”, като играе централен нападател, но в дупката между полузащитниците и крилата.

Чави първи посочи това, когато напусна клуба – че най-разумното нещо е да се позволи на Меси да възприеме неговата роля. Нещо като „Мави”, ако щете. Концепцията на Зидан за изграждането на победа в Ел Класико, задължителна за запазването на шансове за защита на титлата, включваше на първо място нулиране на силните страни на съперника – в някаква степен анти-Зизу и моуриньовско.

Жозе Моуриньо също опита нещо консервативно през 2011 г., когато заложи в центъра на защитата на Серхио Рамос и Раул Албиол, за да може да постави Пепе като разбивач в средната линия до Чаби Алонсо и Лас Диара. Целта бе на първо място Мадрид да не допусне гол, да удържи напора на противника и да го обезсърчи. План, който… отиде по дяволите.

Докато Зидан се чудеше дали да не даде първи старт на талантливия Ковачич за сезона в Ла Лига и първи изобщо за последните близо три седмици, трябваше да се сети за грешката на Моуриньо, да се разколебае и накрая да се спре на друго решение. Французинът обаче бе видял знаци за възцаряване на навика във връзката – отборът му изглеждаше самодоволен и „незаострен” в последните седмици. Зидан не губеше любовта си, ала непоклатимата му увереност беше поразклатена леко.

Неговата идея очевидно беше да извади жилото от съперника, може би дори и да стигне по някакъв начин до преднина през първото полувреме, но Кристиано Роналдо не му помогна и една йота с чудния си пропуск от чиста позиция и загубата на спора очи-в-очи с Марк-Андре тер Стеген. Там където Зидан даде „асистенция” на Барса – макар и вероятно не чак толкова опустошителна като тази на Сержи Роберто за Луис Суарес при първия гол – бе неосъзнаването още на почивката, че концепцията му не сработва. Точно това наля вода в мелницата и на онези, които го смятат на вдъхновяващ ментор за играчите си, но по никакъв начин не и достатъчно подготвен тактически и стратегически за такъв пост.

Имайки предвид, че неговата треньорска кариера все още е в самото си начало, подобна теза съвсем не е окончателна присъда, макар че не мисля, че и най-големите почитатели на Зизу очакват от него да посегне към постигнатото от Алекс Фъргюсън. Само за сравнение, когато Фърги караше втория си сезон на пейката (в Сейнт Мирън през 1976 г.), той все още беше на година от първия си трофей – титлата във Втора дивизия на Шотландия, и на около 20 от признаването си за топ класа. Тъй че ако Зидан ви се струва понякога нешлифован и ако от време на време показва недостиг на хитрина или тактическо умение, нека съдниците му са по-скоро предпазливи отколкото обвинителни.

Тази събота обаче обвинението получи да разработва съвсем лек казус, при това във важен момент. На почивката беше вече очевидно, че Барса навлиза в удобното си русло, играеше спокойно, правеше положения поне колкото и домакина си, не изглеждаше въобще под заплаха или напрежение, а също толкова очевидно бе и постепенното изморяване на Ковачич.

Точният ход, „моментът на Зидан”, който би ни дал поне много по-интригуващо второ полувреме (дори и винаги да има риск от подобен резултат), бе ваденето на хърватина за сметка на един, а защо не и двама, от Иско, Асенсио и Бейл. Карим Бензема, който продължи да заема традиционно добри позиции по терена и накрая да съсипва завършващия пас, беше другият кандидат за смяна. Да, ударът му в глава в гредата даде надежда, че може да нанесе решаващия удар в сблъсъка, ала като цяло играта минаваше покрай него, а и публиката му скочи, така че разумният залог би бил Бейл за Бензема на почивката.

Това не е просто ретроспективна идея, оформена след победа с 3:0 за водача в първенството (и вече почти сигурен нов шампион), а нещо, което бе крещящо очевидно на почивката, особено при изразходването на цялото налично гориво в резервоара на Ковачич. Едно от нещата, на които треньорите и играчите те учат, е това, че умората удря футболиста първо не в дробовете или краката, а в мозъка. Когато бива вкаран първият, и най-важен, гол, младият хърватски национал прави лош избор – върнете записа и вижте.

Първо Лука Модрич не си изпълнява задачата и това е най-същественият пропуск; Серхио Бускетс блестящо елиминира Тони Кроос, Ракитич разгадава предстоящото преодоляване на заложените около му капани и спринтира, а Бускетс му дава почти същия тънък пас, с който започна брилянтната атака за победния гол на Барса пак тук в Ел Класико през април т.г.; Модрич не реагира и внезапно Ковачич е изправен пред избор от огромна важност: главата му диктува да атакува топката и да затвори сънародника си, когото отлично познава, а и знае, че почти във всяка ситуация първият свободен защитник трябва да атакува водещия топката, но пък сърцето му казва, че изоставянето на „своя” човек може да го направи глупак в очите на всички. (По-глупаво обаче е това отборът ти да допусне гол. Преживей този опасен момент и твоят тим може и да спечели Ел Класико с гол на, познахте, Бейл, Иско или Асенсио. Може би да, може би не, но поне остава възможно.)

Вместо това Ковачич поглежда през рамо, вижда Меси и си спомня точно за какво е пуснат в игра: да затваря аса на съперника. Спомня си как аржентинецът без опека бяга към вратата в края на априлския сблъсък, за да вкара победния гол, и затова прави лошия избор: оставя Ракитич да напредва и не мърда от Меси. После иде пас към Сержи Роберто и той прави прецизно като онзи в предния кръг срещу Ла Коруня подаване към Луис Суарес за „гола, който спечели Ла Лига”. И край…

Та ето ни тук. Първоначалната идея на Зидан вероятно бе леко погрешна, но не и напълно. Тя противоречеше на неговия характер и траектория като футболист, както и на традицията на Мадрид. Зизу обаче имаше възможност – на почивката и след видяното през първото полувреме – да се поправи, да хвърли заровете и да заложи на един или на всички от триото, което в последните мачове толкова тормозеше Барса: Иско, Бейл и Асенсио. Само че не го стори.

До този момент лошата защита на титлата от страна на „белите” имаше много виновници, сред тях с най-малки „заслуги” бе техният треньор. Имаше контузии, наказания, подсъзнателно занижаване на интензитета, дълги успешни серии на големите конкуренти. Този път обаче, скъпи ми Зизу, отговорността е твоя.

Честита втора годишнина, Зизу и Мадрид! Бракът, който досега бе така романтичен, обаче трябва час по-скоро да се върне към онова, което в началото го направи идеалната двойка.

Греъм Хънтър, ESPN

Следвай ни: