Антони Иванов: В България не се опитваме да развиваме децата си, в Румъния резултатът е налице

Антони Иванов е български играч, който се подвизава в Румъния от няколко години. Последният му тим е Волунтари, в който беше изпратен под наем от Университатя (Крайова). Освен в тези два отбора, Антони играе и в Газ Метан. Преди трансфера си в северната ни съседка е част от Септември, Монтана, Созопол и др. Юношеската си кариера прекарва в ЦСКА и Лудогорец. 

Бих се описал като съвсем нормален човек като всеки друг. Обичам да играя футбол и да излизам с приятели, да виждам моята фамилия. От много малък се запалих по футбола, гледайки мачове с баща ми и останалите. Тогава започнах да се интересувам повече и повече от футбол и впоследствие баща ми реши, че имам някакъв малък талант да се пробвам в ЦСКА да тренирам, да се развивам и да видим какво ще се получи с футбола. Започнах много рано, на 6-годишна възраст. Изкарах 10 години в школата на ЦСКА и после се преместих в школата на Лудогорец за една година. В ЦСКА научих най-важното – че трябва да си отдаден на това, което искаш да правиш в живота си. Научих се на дисциплина, на отдаденост, на много работи се научих там и да се раздавам за екипа ми. В Лудогорец се радвах на тази една година, която изкарах там. Натрупах ценен опит, но имаше и неща, които не зависят от мен, тъй като от ЦСКА не ми дадоха бележката, за да мога да подпиша професионален договор и съответно нямаше как да остана в Лудогорец. Трябваше вече да търся отбори, в които не се налагаше да имам професионален договор и това е една от причините да се махна и от Лудогорец, но за тази една година, в която бях там, научих доста работи.

Аз от 3 години съм в Румъния. До трансфера се стигна малко с късмет, тъй като в Септември (в последния ми отбор в България, в който играх) имах трима съотборници, които не са българи. И тримата бяха от Франция, като имаха един общ агент също французин. И тъй като той ги наблюдаваше му направих впечатление и аз явно. Съответно се свързахме впоследствие и той ми намери този отбор в Румъния – Газ Метан. Откакто съм там ми направиха впечатление доста неща. Вижда се, че са малко по-напред от нас. Не кой знае колко, но разликата е очевидна. И икономически, и във всеки аспект са доста напреднали. И нивото в Румъния е малко по-добро от българското.

Работите са комплексни. Много се набляга на младите футболисти. Опитват се да ги интегрират в отборите си от ранна възраст, там в момента трябва задължително да играят двама до 21 години. Те много добре се представиха и на Европейското за юноши и плодовете си ги подбират сега. Лесно в Румъния нямаше, но съм свикнал да се справям сам, така че единственото, което трябваше да свърша от моя страна, е да се раздавам и да съм сериозен. Позитиви бих изтъкнал най-вече от треньорите, които ми бяха, тъй като те работят по по-различен начин, отколкото българските треньори. Това веднага ми направи впечатление и от тях научих доста за футбола, за играта в офанзивен план най-вече, тъй като моите отбори практикуват най-вече офанзивен футбол.

Университатя Крайова, на фона на останалите отбори, в които съм бил, изисква много от футболистите, тъй като имаме цели, искат да печелим титли. Най-важната е тази за първенството, тъй като те от 30 години не са я печелили и има и напрежение, но това е нормално. Трябва да се справяме с напрежението. Това е като цяло разликата между Крайова и другите отбори, в които съм бил. В Университатя изкарах година и половина, след това се контузих – имах фрактура на петата метатарзална кост и отсъствах 3 месеца. След това ми беше трудно да се върна във форма и и така стигнахме до споразумение двете страни – аз и клубът да ме отдадат под наем.

Важното във Волунтари за мен беше, че играх, върнах си формата, но за съжаление пак не изкарах целия сезон, защото отново се контузих и затова ме е яд малко, но се случва във футбола, има ги тези работи. Последният мач, който изиграх, беше преди около 3-4 седмици и реално сам се контузих, защото имах едно единоборство с противник и при приземяването не стъпих много добре, коляното ми влезе навътре и после се разбра, че имам фрактура и менискус увреден и ще трябва да отсъствам малко от терените. Позитивното от това е, че успях да се прибера и да се видя с моите близки. Гледам да не се концентрирам върху негативното, опитвам се да остана позитивен. Терапията не съм я започнал още, трябва да стоя обездвижен като цяло и чакам отзиви от доктора.

Реално не съм се чувал с никой, дори и с представители от Крайова. Чакам да ми завърши наемът и след това ще започнат преговори накъде ще отида аз. Нямам търпение в момента да се възстановя и да се върна в Крайова, за да започна да си връщам формата. Надявам се да заиграя отново и след това да дойде някоя по-добра оферта. За мен няма значение дали ще продължа в Крайова или ще дойде нещо по-добро. Целта е да се развивам. Не съм се чувал с клубове и ръководители от България. Нямам особено желание на този етап да се връщам в България, защото знаете какво е положението тук. Предпочитам да стоя зад граница. Дали бих се върнал някога – зависи. Ако е добра офертата или предложението, бих се замислил. Специално в отборите, в които съм бил, дори и в юношеските ми години, видях неща, които не трябва да виждам. Имах проблеми с треньори и родители, които се опитват да налагат децата си. Имал съм периоди, в които не съм играл и в юношеските ми години титуляр. В мъжкия отбор също го има това нещо, но не е толкова очевидно. Затова съм разочарован най-вече от българския футбол – защото не се опитваме да развиваме нашите си деца. Затова им казвам „браво“ на румънците. Защото се опитват да си развиват децата и да инвестират в бъдещето си. След време ще си покаже, че наистина е било добър ход от тяхна страна да ги развиват от детската юношеска школа.

Не следя много какво се случва в родния футбол и в Българския футболен съюз. Виждам от време на време пише се за промени, но не очаквам нищо. Откакто съм в Румъния, с изключение на периода, когато бях контузен, бях титуляр и играех почти всички мачове и в трите отбора. Играх и в Лига Европа, но щом и в този период не ме извикаха за националния отбор, нямам очаквания вече. Със сигурност това е най-голямото стъпало за всеки един футболист – да играе за страната си. Бих се радвал да ме извикат за националния отбор. Не го мисля, за да няма разочарование после. Но ще се зарадвам доста и ще се раздам със сигурност.