Въпросителните около Джерард остават
Докато празнуваше гола си срещу Евертън в съботния следобед, Стивън Джерард направи жест с ръка на ухото си, очевидно защото смяташе удара си за идеалния отговор на критиките към него напоследък. Никой обаче не се съмнява в уменията му да изпълнява статични положения, тревогата си остава около приноса му като цяло към играта.
Страдащ като единствен плеймейкър от дълбочина при загубите от Астън Вила и Уест Хам, Джерард имаше различна задача срещу градския съперник. Брендън Роджърс смени формацията си от 4-4-2 с ромб в 4-2-3-1, позволяваща на капитана да играе до по-подвижния Джордан Хендерсън, което е ключово в играещо се на голяма скорост дерби.
Нещо важно: това значеше, че Джерард играе малко по-високо по терена. Там където Габриел Агбонлахор и Стюърт Даунинг го бяха нулирали с лекота, за Стивън Нейсмит бе доста по-трудно, при все че е много дисциплиниран, интелигентен футболист. Джерард имаше повече свобода да си разменя позицията с Хендерсън и намираше пространства за получаване на къси пасове от централните бранители, преди да започва атаките с добри подавания.
“Съгласявам се с конструктивната критика – каза капитанът след мача. – Бях задушаван в няколко мача, когато хора ме следваха навсякъде и не успявах да се отскубна от тях.”
Роджърс изготви специални тренировъчни упражнения, за да накара Джерард да свикне да си печели пространство от своя опекун – нещо, което не е в природата на атакуващи полузащитници, преместени в по-дълбока роля.
“Онова, което му казах, е да приеме персоналното пазене като огромна похвала – обясни мениджърът. – Казах му: “При всичките неща, които си сторил в живота и кариерата си, не съм сигурен дали някога преди си бил пазен персонално. А сега ставаш на 34 години и си в различна позиция, пък хората смятат играта ти за толкова влиятелна, че ти отделят персонален пазач.” Затова свършихме малко работа през седмицата, за да му помогнем да открива пространства, в които да влиза и да намира топката. И той свърши това много добре срещу Евертън.”
Статистиката обаче сочи, че влиянието на Джерард при владеенето на топката е минимално. Макар 91% точни подавания да потвърждават стабилното му боравене с топката, цели шестима негови съотборници имат повече пасове. От изкаралите 90-те минути полеви играчи на Ливърпул само десният бек Хавиер Манкийо е пипал по-малко топката.
Джерард имаше и късмет, че на Евертън липсваше обичайната сила в контраатаките. Отборът на Роберто Мартинес обичайно е крайно ефикасен в плавните преходи от защита в атака, но тук я нямаше обичайната класа заради отсъствието на Рос Баркли и Стивън Пиенаар. Вместо това Мартинес пусна трима предпазливи халфа и това обуслови огромна пропаст между полузащита и атака – проблем, който халфовете на “карамелите” опитаха да решат не с целенасочено дриблиране, а с дълги диагонални пасове към изнесения отдясно Ромелу Лукаку.
По тази причина Джерард не се принуждаваше да спира опасни контраатаки с ключови шпагати, което умение си остава най-голямата въпросителна около съвместимостта му с ролята на опорен халф. Вкарването на фаулове е полезно, но не скрива факта, че капитанът е по природа атакуващ играч, ненавикнал на пост в отбрана. Едно заставане срещу Лукаку обобщи неудобството му в тази роля: отвори на белгиеца пространство навътре към терена за отиграване с по-силния му ляв крак.
“Той все още има големи мачове у себе си, трябва само да менажираме мачовете му – каза Роджърс. – Има качество, голям апетит, което е важно, и затова ще продължава да играе. Въпросът е колко дълго се вижда да играе, защото все още може да изкара няколко години.”
Джерард си остава важен футболист за Ливърпул, особено като имаме предвид това, че Роджърс не е благословен с богат избор в центъра на полузащитата. Докато обаче миналия сезон тактическите решения на мениджъра бяха въз основа на Даниел Стъридж и Луис Суарес с поставянето им там където могат да причинят най-голям хаос, сега Роджърс мисли повече за това къде Джерард няма да бъде нулиран. За първи път, откак проби в първия тим на “червените”, капитанът няма гарантирано титулярно място.
Майкъл Кокс, “Гардиън”