Разклатеният Челси не отпадна случайно

Погледнете ли към Джон Тери и Гари Кейхил, че и към Курт Зума в тази връзка, виждате големи, силни мъже, добри във въздуха. Погледнете ли към Тибо Куртоа, виждате самоуверен вратар, командващ полето си. Добавите ли Бранислав Иванович и Неманя Матич, започвате да се чудите как въобще Челси би могъл да допусне гол с глава.

При все това не само срещу Пари Сен Жермен бе проявена уязвимостта на “сините” при центрирания. Този проблем си стои вече доста време. Лесно да си избереш примери, но изпъкват изравнителните голове на Франк Лампард срещу Манчестър Сити на “Етихад” през септември (единственото, което още държи някаква интрига в битката за титлата в Премиър Лийг) и на Робин ван Перси срещу Манчестър Юнайтед късно в срещата на “Олд Трафърд” през октомври.

Уязвимостта на Челси към нападащи ги директно в центъра на защитата играчи е добре позната, ала преди това стои странният проблем с центрираните топки: осем от първите 11 получени гола от отбора този сезон дойдоха след центрирания.

Това не е непременно по вина на централните защитници или вратаря. В лигата Тери все още печели по 2.7 въздушни двубоя на мач (и губи по 1.1), а Кейхил – 2.9 (срещу 1.1). Това са си солидни показатели. А Куртоа си остава един от най-впечатляващите вратари на планетата.

Поне отчасти проблемът в началото на сезона бе в наставленията на Жозе Моуриньо към бековете да се включват свободно в атака, което често освобождаваше пространства за фланговите играчи на противника да центрират в наказателното поле (а центриранията винаги са били донякъде лотария, което отбеляза още през 1920-те години великият треньор на Арсенал Хърбърт Чапман: без значение колко добро е центрирането, фаворит в единоборството винаги е бранителят, и все пак винаги има такива топки, които ще кацнат идеално на главата на нападателя, без значение колко добри са защитниците.)

Също така имаше случаи, когато бековете бяха оставени разкрити заради неспособността на фланговите халфове да се връщат в отбрана. Така бе на “Етихад”, когато Моуриньо обвини Андре Шюрле за изравнителния гол на Сити.

Никой от тези проблеми обаче не бе видян в сряда вечерта. Корнерите се предполага да са силата на португалеца. Той е изпипващ детайлите организатор, а никъде изпипаната в детайли организация не е по-важна от защитаването на статичните положения. Имаше малък спад в този план през ноември и декември миналия сезон, като кулминацията бе допускането на единствения гол на Джоузи Алтидор въобще за Съндърланд при поражението на “Стейдиъм ъф Лайт” (4:3), ала Моуриньо скоро поправи нещата.

“Когато даден отбор не може да защити два ъглови удара и допусне два гола, този отбор не заслужава да продължи”, заяви португалецът на пресконференцията след мача и е невъзможно човек да не се съгласи с това (трябва да се отбележи също, че само блестящо спасяване от Куртоа попречи на Тиаго Силва да вкара пак от корнер моменти преди втория изравнителен гол). Предвид височината на играчите на ПСЖ, заплахата им от статични положения не може да е дошла като изненада.

Тъй че какво се обърка? Единственото разумно заключение вероятно е изказаното от Моуриньо: че неговият отбор някак си се е провалил в понасянето на “напрежението”. И все пак се предполага, че именно в това отборите на Моуриньо са добри: обичайно те се втренчват в съперника и го карат да мигне първи, както стори в най-фамозния пример за това Интер в полуфинала на ШЛ срещу Барселона през 2010 година.

Това не бе единичен случай: в шест от осемте най-големи мача на Челси този сезон бе взето водачеството в резултата, а накрая се стигна до равенство – напълно в противовес с очакванията към тимовете на Моуриньо, смятани за майстори в “убиването” на мачове.

Това е невъзможна за доказване теория, ала сигурното е едно: този Челси не е така безпощаден, както се предполага.

Джонатан Уилсън, Bleacher Report