Това е краят за Ван Гаал… но какво от това
Приятели, това е Манчестър Юнайтед. Или поне нещо, което прилича донякъде на Юнайтед. В хладния следобед на „Уайт Харт Лейн” контрастът между сбора объркани играчи в червено, представляващи в момента хегемона в английския футбол за последните 25 години, и отбора, способен да оглозга до кости всеки свой съперник само при помръдването на пръста на Алекс Фъргюсън, бе толкова видим, колкото и до известна степен напълно без значение.
Това бе някакъв алтернативен червено-бял свят, в който Юнайтед можеше да бъде зърнат през психеделична призма. Свят странен, забавен, разбъркан. Скъпоструващ, надарен с млад талант, зареден със скорост тим, някак изгубен в своите безтегловни моменти като сбор умиращи насекоми, опитващи се да си пробият път извън флуоресцентна лампа.
Имаше не един подобен на този ден в последните години за Юнайтед и е трудно да им се направи точна класация. Но този следобед трябва да е някъде около върха й; следобед, който те караше да се замислиш не просто дали Луис ван Гаал трябва да продължи да е мениджър на клуба, а и дали въобще може да има някаква полза раздялата с него. Екзистенциална криза след поражение с 3:0 на един толкова лишен от характер и битка тим, предизвикващ като емоция сякаш само някакъв вид перверзно запленение от странното си състояние.
„Червените дяволи” започнаха мача с Тотнъм добре, преди бавно, но неизбежно да потънат в ентропия. Няма съмнение, че в тези начални 20 минути „шпорите” бяха леко стреснати от закъснението на съперника си, което им даде още време да преглъщат тежката за тях победа на Лестър в Съндърланд – резултат, отнел огромна част от интригата в мача в Северен Лондон. Дори с победата Тотнъм остана със 7 точки зад лидера. Лестър не е бил начело само в четири кръга от 21 ноември насам, така че можем забравим тезата за една по-отворена Премиър Лийг.
Всъщност имаше повече за печелене в този мач от страна на Юнайтед, който дойде с добри шансове да измести Манчестър Сити от 4-тото място. Към края обаче и резултатът, и представянето създадоха впечатлението за последни издихания на сезона на „червените дяволи”; сезон със своите искри, които обаче така и никога не запалиха истински пожар.
А сега накъде за Ван Гаал, когото след мачове като този всеки гледа с интерес главно заради извратеното очакване на това какво ще каже пък този път. Дори за най-големите му почитатели е почти невъзможно да защитят тезата, че той трябва да остане в последната година от договора си. Не защото кой и да е отбор има рожденото право да печели трофеи, нито защото е бедствие да си 5-и в една толкова конкурентна лига.
Позитивите от режима на Ван Гаал бяха видими в неделя, когато в тима имаше трима футболисти на 20 и по-малко години. Антони Марсиал можеше да е дал преднина на гостите през второто полувреме и изглежда великолепен млад талант, одарен със скорост, мощ и интелигентност. Тимъти Фосу-Менса е изключително впечатляващ тийнейджър жребец и бе най-добрият сред своите, докато не излезе принудително.
Работата обаче просто е там, че Юнайтед продължава да играе с много малко устрем и настроение. Няма го усещането за зараждащ се отбор, за система и ясна цел, а само за колекция от чаркове, стърчащи в различни посоки и даващи от време на време по някоя искрица надежда, преди отново да се сринат в лоното на объркването.
В първите 20 минути Тотнъм игра на забавен каданс. В рамките на 10 през второто полувреме започна да пробива и разрязва в типичния си стил. Точно тогава Юнайтед се срина, допускайки три гола след доста простички центрирания от левия фланг на домакините. И внезапно играчите в червено започнаха да изглеждат изпразнени от съдържание, натежали, със свален гард, непоказващи желание да продължат да са на терена.
Поне в началото на второто полувреме имаше възможност да се спекулира точно защо, как и с какъв акъл (сатира, скука, неясен абсурдистки автопротест срещу строгата политика на тактическа идентичност) Ван Гаал е решил да изпрати Ашли Йънг не „фалшива деветка” или втори нападател, а направо като водещ атаката централен нападател. Към края Йънг вече се бе преместил като десен бек, Джеси Лингард бе сменил почти всички позиции в средата на терена, а Хуан Мата бе прекарал странен период като дясно крило.
След последния съдийски сигнал Ван Гаал нареди на играчите да отидат да аплодират пътувалите свои привърженици. Футболистите изглеждаха нещо повече от просто изненадани от това, но отидоха да помахат половинчато към трибуната при смесен отклик. Подобаващ завършек на един следобед, в който най-сбърканият и разклатен отбор на Юнайтед в нашето съвремие достигна крайната точка на своя сезон в лигата.
Барни Роней, „Гардиън”