Как го правят халфовете: Чаби Алонсо

Винаги се възхищаваме, когато играчите направят нещо изключително, но често го имаме за даденост. Рядко ни се удава възможността да получим в детайли отговори на най-големия въпрос: как го правят? Списание „Спортс Илюстрейтид” опитва да ни ги осигури, като интервюира за целта един вратар (Мануел Нойер), един защитник (Венсан Компани), един халф (Чаби Алонсо) и един нападател (Хавиер Ернандес – Чичарито). Днес е ред на полузащитника.

Той е футболната версия на Джордж Клуни – един толкова самоуверен готин пич, когото можете си представи как играе мач в смокинг, държащ чаша джин с тоник в ръка. „Отчаяние” е дума, която отсъства от речника на Чаби Алонсо, затова и той смята шпагата със засилка – този бастион на английската футболна жертвоготовност – за нещо силно надценено. Та какво е шпагатът със засилка, мъдрува Алонсо, ако не самопризнание, че е трябвало да избереш по-добра първоначална позиция на терена?

„Особено във Великобритания някои хора разбират това, други – не. Ако прекарваш твърде много време в хлъзгане по тревата, нещо не е наред. Обичам хубавите шпагати, но предпочитам играча, комуто не се налага да ги прави”, казва световният и еврошампион с Испания, играл в топ клубове като Ливърпул, Реал Мадрид и сега Байерн (Мюнхен).

На 34 години, с почти несравнимо разбиране за играта, Алонсо е един от определящите двупосочни халфове на своето поколение. Той работи с повечето от водещите треньори – Карло Анчелоти, Висенте дел Боске, Жозе Моуриньо и Рафаел Бенитес, ала през 2014 г. дойде в Байерн с намерение да се подготви за своята собствена кариера на пейката, попивайки от методите на Джосеп Гуардиола. „Научих много в тези две години. Бе ми много полезно да разбера повече за футбола и за това как искам да правя нещата”, споделя испанецът, който ще остане и този сезон в Мюнхен под ръководството на Анчелоти за втори път в кариерата си.

Носещ черна стилна жилетка над изцяло сива тениска, Алонсо сяда в залата за срещи в базата на Байерн и прекарва почти час, разкоствайки задълженията на централния полузащитник в днешния футбол. „Не можеш да се отпускаш, винаги трябва да си на тръни. Не е като при нападателите, които могат да си позволят 30 секунди отдих, когато не са в играта. Халфовете трябва да са напълно съсредоточени през 90-те минути, за да са винаги на точното място.”

Алонсо е вманиачен по позиционирането, движението и пространството. Изненадващо споделя, че не е научил нищо ново за това как се подава топката, откакто бил на 19 години в Реал Сосиедад. Роден разпределител, той винаги е умеел да даде всякакъв вид пас – от къс тики-така през прорязващ извеждащ при контраатака до 50-метров холивудски диагонал. „Това никога не е било трудната част за мен, но може би не съумявах да се позиционирам добре както сега.” Образованието по тази част продължава дори днес, ускорена от двете години изучаване на постоянно менящите се тактически подходи на Гуардиола.

Играе ли много Алонсо с топката? По-добре го повярвайте. В сезон 2015/16 на Бундеслигата той има по 108,4 точни подавания за 90 минути при забележителна успеваемост от 91% според Опта. Гигантското му влияние върху играта обаче не е толкова в смъртоносните пасове, колкото в налагането на контрол чрез критична маса от малки избори – хиляди на брой, във всичките 90 минути. Те са есенцията на двупосочния халф. „Всичко се свежда до баланс, до вземането на множество правилни решения.Това може и да изглежда незначително в индивидуален план, ала при събирането на всичко накуп се разбира смисълът. Работата ми не е да правя блестящи отигравания. Е, може и това да се случва от време на време, но не това ми е работата.”

А каква тогава е работата на Алонсо? Е, тя зависи от това дали отборът му е с топката, или не е. Разнообразието от атакуващи методи на неговите тимове през годините е забележително. Неговият Ливърпул спечели ШЛ 2005 с динамично използване на светкавични удари по съперниците, при което Стивън Джерард бе на върха на силите си. Неговата Испания взе Мондиал 2010, задушавайки опонентите си като питон чрез къси пасове и максимално владение на топката. Неговият Мадрид вдигна трофея в ШЛ 2014 до голяма степен чрез опростеното доставяне на топката до върховния аватар на футболния атлетизм Кристиано Роналдо. А ако вземе за трети път тази купа с трети различен тим, изравнявайки рекорда на Кларънс Сеедорф, това би станало в един Байерн, комбиниращ контрола върху топката с умението да убива на контраатака.

Всеки подход бе различен, а все пак базисната роля на Алонсо при владението на топката от отбора му си остана една и съща. „Когато топката е у нас, работата ми е да я закарам от защитата до нападателите по най-добрия възможен начин, за да излязат те един на един със защитник или да попаднат в добра позиция да направят завършващия пас. Няма да ме видите да дриблирам през куп хора като Лука Модрич – това ми е трудно. Пасът – това е по-естествено заложеното при мен.”

Преди да може да достави пас обаче, той трябва да получи топката. А преди да я получи, трябва да е наясно какво го заобикаля от 360-градусова перспектива. Единственият начин да успее е чрез постоянно въртене на главата и прилагане на периферното зрение за регистриране на играчите (съотборници и съперници) и отвореното пространство. „Никога не съм гледал видео на 90-те минути само с моята игра, но би било любопитно да видя дали винаги…”, тук прибягва до пантомимата, като хвърля поглед динамично в различни посоки по подобие на куотърбек, сканиращ вторичното защитно разположение на противниците.

В модерния футбол защитниците затварят за миг пространството по целия терен, затова трябва да си разчертаеш околния терен в съзнанието, преди да са те връхлетели. „Преди да получа пас, опитвам да си създам представа какво ще е следващото ми решение. Когато получиш топката, вероятно вече ще е твърде късно за това, защото ще имаш противник на гърба си.”

Правенето на точно подаване обаче не се свежда просто да избиране на мишена и пращането на топката при нея. Алонсо казва, че взема предвид тежестта и разстоянието на паса, разположението на бранителите, предпочитанията на адресата – дали иска топката на крак или в празно пространство, по земя или във въздуха. „Целта ми е подаването да отиде по най-добрия възможен начин при съотборника ми – на левия или на десния му крак, за да му осигури предимство. Разбира се, той трябва да е на точната позиция. Това му е работата. Ако например обаче подам на левия му крак, може да има повече проблеми да се обърне, затова я подавам на десния му. Това ми е идеята: да създам пас за предимство, а не да създавам проблем.”

Тъй като играе толкова често с топката при всяко нейно владение от отбора му, Алонсо може да влияе на темпото, настройвайки метронома на по-висока честота, за да постави под напрежение съперника, или на по-ниска, за да успокои играта. През цялото време риск мениджмънтът е на ума му. Когато си по-близо до противниковата врата, казва, трябва да поемаш рискове с паса, защото един добър пас може да се превърне в гол. В своето поле обаче рискът е глупост и може да доведе до попадение в собствената ти врата.

Дори при владение на топката от неговия тим, Алонсо мисли за колективната форма на своите съиграчи, ако се получи грешка. „Когато нападателите атакуват, трябва да мисля къде да застана, за да върна топката при нас възможно най-бързо, ако я загубят. Понякога, в зависимост от позицията ти, трябва да пресираш високо, но ако си по-изложен на опасност, трябва да направиш стъпка назад и да опиташ да защитиш пространството, а не човека. Трябва да различаваш моментите.”

Тази сила в анализирането на моментите е част от онова, което Алонсо изучава толкова изкъсо при Гуардиола. По време на мач обаче то не може да дойде от треньора – трябва да излезе отвътре. Испанецът пуска на лаптоп домакинството от групите на ШЛ с Арсенал миналия ноември. Две седмици по-рано Байерн е паднал от съперника с 2:0 и според Чаби подготовката за двубоя в Мюнхен – основно чрез видео – е била по-интензивна от всякога при Гуардиола. Клиповете били за Арсенал като колектив, но Алонсо се интересувал специално от това как играят играчите около неговата позиция. Така забелязал сам например, че Месут Йозил (когото познавал от Мадрид, но не и при „артилеристите”) подава на Тио Уолкът само в празно пространство, а при пресиране Алексис Санчес влиза навътре и оставя пространството между централната полузащита и крилото, защото е с манталитета на нападател. И Чаби използва това.

Първите два гола на Байерн падат от центрирания, при които лондончани, не само Санчес, не успяват да пресират подавача от фланга. До почивката има нокаут с 3:0, домакините доминират топката, а Алонсо разпределя безукорно с купища къси пасове – футболна версия на китайско водно мъчение – с по някоя и друга стрела далеч напред. Защо къси пасове? Модерният футбол в голяма степен се определя от бързината на преходите, решаващите моменти, в които топката се губи и съперникът използва твоето излизане от равновесие и организация. В повечето случаи Алонсо предпочита тимът му да направи два-три къси паса вместо един дълъг. Така по-добре се запазва компактната форма и готовността да се защитава в екип при евентуална загуба на топката. „Като правиш дълги пасове, съиграчите ти са на много по-голямо разстояние един от друг, а ако загубят топката, е по-трудно да си я върнат, тъй като не могат да пресират толкова добре заедно, колкото биха го сторили, ако са събрани.”

Грант Уол, CNN Sports Illustrated