Как го правят нападателите: Чичарито

Винаги се възхищаваме, когато играчите направят нещо изключително, но често го имаме за даденост. Рядко ни се удава възможността да получим в детайли отговори на най-големия въпрос: как го правят? Списание „Спортс Илюстрейтид” опитва да ни ги осигури, като интервюира за целта един вратар (Мануел Нойер), един защитник (Венсан Компани), един халф (Чаби Алонсо) и един нападател (Хавиер Ернандес – Чичарито). Днес е ред на нападателя.

Английският не е първият език на Хавиер Ернандес – златното момче на мексиканския футбол, и все пак неговото владеене – до голяма степен от четирите му години в Манчестър Юнайтед – му позволява да превежда ярки изрази от испански. Пускайки усмивка, която може да освети и дъждовен ден в Северен Рейн-Вестфалия, най-големият в момента северноамерикански стрелец обяснява навика си да е на точното място в точното време в наказателното поле: „Ако си в пеналта и иде центриране, понякога трябва, както казваме на испански, да помиришеш интуицията, да подушиш къде ще дойде топката.”

Чичарито – Грахчето на испански език, е на 28 години. Израснал, попивайки културата на играта от баща си Хавиер и дядо си Томас Балкасар – и двамата играли за Мексико на световни финали. Той пък е играл в Шампионската лига за Юнайтед, Реал Мадрид и Байер (Леверкузен). Неспирно снове по тренировъчното поле, изучава съперниците, съотборниците, себе си. Като майстор сомелиер, разчитащ на години обучение да подуши вино, за да го познае – южноавстралийско, Клеър Вали, Ризлинг 2009, дребничкият Чичарито използва сбора от своя опит, за да подуши идещото центриране и да реши за миг накъде да насочи бега си.

Как мирише интуицията? „Натисни play”, отвръща.

На екрана пред него се вижда как срещу вечния съперник Кьолн той бяга по лявото крило при контра четирима на четирима. Кевин Кампъл напредва с топката отдясно и я подава още по-надясно на Адмир Мехмеди. Влизащ в наказателното поле на скорост по левия канал, Ернандес поглежда надясно, вижда всички седем замесени полеви играчи (трима свои) и процесира онова, което нарича „панорамата”. Съотборникът му Карим Белараби бяга към близката греда, дърпайки център халфа Доминик Маро със себе си, и отваря пространство пред вратата. Чичарито знае, че иде центриране поради незатварянето на Мехмеди на фланга, и сега трябва да реши: дали да продължи бега си към далечната греда, или да се обърне и да отсече здраво към отвореното просранство в средата? При всяко положение трябва да преодолее пазача си – десния бек Марсел Рисе.

„Играеш този спорт и в ума, не само на терена. Ако съперникът ти е по-умен от теб, можеш да отговориш с повече бързина и сила, ала вероятно няма да го преодолееш. Той е една стъпка пред теб в съзнанието си. При центрирания понякога правя хода си една-две секунди преди момента на паса в опита да предугадя накъде ще отиде топката. Това е интуиция. Затова се затичвам. Понякога топката идва… понякога не. Но интуицията работи.”

Чичарито отсича остро към свое дясно в пеналта в още по-отвореното пространство пред гола, още преди Мехмеди да центрира с едно докосване. Тук Рисе е лесна плячка, защото се заглежда в топката. Всъщност човек очаква донякъде Чичарито да се пресегне и да тупне Рисе по далечното рамо, докато излита зад гърба му – нещо като бъзик от началното училище. Този моментален скок дава на Ернандес нужното предимство и останалото е просто завършек: ударът му с глава тупва в земята и преодолява вратаря Тимо Хорн.

Интуиция. Предугаждане. Нюхът на голаджията. Всичко в занаята на Чичарито е готино, с изключение може би единствено на мариачи музиката, надувана по уредбата на стадиона след всеки негов гол.

И четиримата играчи на Леверкузен в тази контраатака имат своя принос, отбелязва стрелецът, чиито 26 гола за клуба миналия сезон до един имат своята история във всеки малък детайл. При този бързата преценка и рязката смяна на посоката осъждат Рисе, който е допуснал смъртния грях, наричан „замръзване” от мексиканеца – загуба на концентрация и оставане на място. „Виждаш ли как бягам? Само две или три стъпки и после го преодолявам, защото замръзва. Той си няма и представа. Твърде късно.”

Някои хора в света – мнозина от тях елитни спортисти, притежават лазерна концентрация, протоестествена способност да останат спокойни при всяко обстоятелство. Чичарито сам признава, че не е един от тях. Когато темата е футбол, той е въодушевен като във филм на Пиксар. Станал от мястото си, наведен надолу, с поглед право в очите ти и с две размахвани енергично ръце, той скача от мисъл на мисъл, идващи и изчезващи в препускащия му ум. Накарайте го да обясни своето виждане за модерния нападател и отговорът му ще отнеме почти 80 минути. „Обичам да дишам, ям и говоря футбол”, казва той. Да се компилира 40-минутно интервю, без да скача от мястото си като Том Круз при Опра Уинфри, е една малка победа.

Точно това нонстоп движение служи най-добре на Ернандес на терена. „Аз съм човек, който не може да не прави нищо. В Мексико наричаме това хиперактивност. Не мога да стоя мирен. Нужно ми е да вървя напосоки с телефона си и да говоря. Не мога да съм спокоен. На терена вероятно това се вижда. Постоянно се движа ли, движа. И съм хитър – опитвам се да бъда едновременно на няколко места и ако замръзнеш за миг, ще те накарам да си помислиш, че тръгвам в тази посока, а после поемам в обратната.”

И все пак има моменти, когато Чичарито е суперостър, движението му създава положение след положение, а головете просто не идват. Друг път дори положенията ги няма. Вкарването на голове все пак си остава най-трудното нещо във футбола. Защо? За начало този спорт днес е по-дефанзивно настроен в сравнение с преди като резултат от вековната еволюция в тактиката. Ако гледате мач от кое да е световно първенство от 1970-те и 1980-те години например, ще ви се стори, че гледате различен спорт: има повече атакуващи играчи на терена, играта е по-отворена, с по-малко яростни влизания. Днес бранителите са повече, а и са по-мощни физически, често безпощадни и използват похвати извън закона, за да спрат опасен нападател. „Защитниците те ритат без топка. Опитват се да се извадят от фокус – било физически, било вербално.”

Измеримите бариери на вкарването на голове са достатъчно сурови и без това, а се увеличават и от прищевките на футболните богове. „Имаш периоди, когато се разписваш и с вързани очи, а после идват други, когато и на празна врата целиш напречната греда. Защо ли? Не зная. Мистерия.”

Ключът след пропускане на положение според него е да следваш завета на бившия треньор на Камерун, Мексико и САЩ Бора Милутинович. Той винаги питал играчите си кое е най-важното отиграване и сам им отговарял: следващото. „Ние сме хора. Като пропуснеш чисто положение, естествено, това те удря. Аз искам да съм фокусиран за следващото. Не можеш да обърнеш пропуснатото, но можеш промени следващото.”

Кое е най-обезсърчителното в работата на Чичарито? Да се пропускат шансове е тежко, ала още по-лошо е въобще да не ти се откриват. „Ако имам шест положения и ги пропусна и шестте, разбира се, няма да съм щастлив, но ще съм спокоен, защото съм ги имал. Ако въобще нямаш шанс, тогава вече е трудното.”

Предвид неговата хиперактивност това се случва рядко на мексиканеца, който завзема лаптопа и пуска друга сцена. Съперникът Хановер по-рано миналия сезон игра с висока защитна линия, за да е по-компактен. Но футболът е игра на пространствата. Ако теренът е легло с кралски размер, един отбор може да бъде само детско одеяло като мащаб на разположение върху му. Вдигнете одеялото нагоре и създавате празнина отзад. Ернандес умее да използва високата защитна линия със своето движение, особено в началните моменти на защитен дисбаланс при контраатака.

„Точно това обичам най-много: да избягам в канала (б.р. – пространството между бека и най-близкия му централен защитник) и да се координирам със съиграчите си. Някои нападатели са високи и мощни, наричаме ги „мишени”, защото можеш да им пращаш дълги подавания и те да задържат топката до включването на останалите в атаката. Аз не съм най-високият, нито най-мощният, нито най-бързият. Но съм достатъчно бърз и достатъчно силен. И предпочитам повече движението пред стоенето на място – да бягам в пространство и да получавам топката на крак там.”

В спорт, в който головете са по-ценни от перли, последвалото ги усещане може да граничи с метафизичното. „Когато видя топката да опъва мрежата, в началото не мисля нищо, после благодаря на Бог и посвещавам гола – казва разписалият се 130 пъти за клуба и страната си стрелец. – Но понякога не помня момента на гола. Не можете обясни с точност тези мигове. Трябва да ги изживеете.”

За Чичарито, модерният нападател трябва да е завършен играч и на, и извън терена. „Предпочитам да имам по нещо от всичко. Мога да се движа с топка и без нея. Мога да скачам. Мога да пазя топката. Мога да завършвам и с десния, и с левия си крак. Мога да центрирам. Мога да дам асистенция. Мога да защитавам. И винаги има неща, които искам да подобря. В най-добрите лиги в света се играят три или четири турнира годишно, тъй че тренирането, възстановяването, оставането здрав е днес дори още по-важно отпреди. Европа не е Мексико или Мейджър Лийг Сокър. Тук спирка няма.”

В течение на годините хората лепнаха етикета „голаджия” на Ернандес, подсказвайки за негови недостатъци в останалата част от играта. Но не могат да бъдат по-грешащи. Да си на точното място в точното време за гол, и то почти винаги, определено е талант. Нещо повече, етикетът „голаджия” игнорира неговото умение да си създава пространство в пеналта. Като доминиращ под коша баскетболист, Чичарито разви контраходове за прилагане на уменията му и с двата крака. А тези дни усъвършенства и друг недостатък – недостатъчното голове от извън наказателното поле. „Ако ме спрат вътре, ми трябва План Б.”

Чичарито има онова нещо, което е описано в едноименната книга на Джон МакФий като „усещане къде си”. „Не виждам вратата, но я усещам. Когато бях дете, ме учеха понякога да не гледам към вратата, защото тя няма да се премести. Ти обаче ще се преместиш, затова трябва да се научиш да четеш къде се намираш.”

„Трябва да риташ по 300 топки на ден, за да усъвършенстваш нещо. Говорим за обучение всеки един ден. Винаги можеш научи нещо ново във футбола. Ако даден играч започне да си мисли, че вече няма какво да учи, е мъртвец.”

Грант Уол, CNN Sports Illustrated

Следвай ни: