Интервюто с Пулишич: Аз съм трън в задника на съперниците
„Осени ме чак късно вечерта, точно след мача – стоиш там, на този стадион и си мислиш: „Уау, аз наистина току-що направих това!”. Кристиан Пулишич говори за вечерта рано през декември м.г., когато започна титуляр в мач от Шампионската лига на „Сантиаго Бернабеу”. Той вече бе показал, че може да се справя с Реал Мадрид: няколко седмици по-рано бе заменил късно Усман Дембеле в домакинството с „белите” и бе създал изравнителния гол на Андре Шюрле. Да играеш в дома на европейския първенец и погледът ти да потъне в тези обширни трибуни, изсмукващи нощното небе, бе ново различно изживяване по пътя му. То трая около час, ала обобщи всичко постигнато от Пулишич през целия му досегашен кратък живот.
След това времето за дълбоки размишления вече го нямаше. Младежът идва на „Сигнал Идуна Парк” за това интервю в почивния си ден, вторник, а този лукс не е често срещан в първия му пълен сезон като професионален футболист. „Трудно беше с тези „английски седмици”, признава той, използвайки германския термин за мачове в цикъл уикенд-среда на седмицата-уикенд. Неговото удобство в ползването на местни футболни идиоми се отразява и на терена: играл е в 42 от 50-те мача на Борусия (Дортмунд) този сезон. Само трима негови съотборници са над момъка по този показател и не е случайно, че треньорът Томас Тухел гласува такова доверие на играч, който няма да навърши 19 години до септември.
„Не можех да си представя в началото на сезона, че ще играя толкова много. Имах късмет и просто съм благодарен, че останах здрав и че треньорите усетиха, че могат да ми се доверят да играя – било като резерва, било като титуляр.”
Разделението между мачовете му като смяна и стартиращ е горе-долу равномерно и е от полза добрата, за толкова млад играч, тактическа грамотност на Пулишич. Няма много причини човек да се съмнява в неговия атакуващ потенциал (ускорението на скоростта, бързите крака, яснотата при вземане на точните решения в конкретни ситуации), ала Тухел бе особено поразен от интелигентността, бързината в преходите атака-към-защита и готовността за заемане на защитна позиция на своя възпитаник. Пулишич си спомня влизането в последния етап на победния полуфинален двубой за Купата на Германия с Байерн (Мюнхен) – 3:2 и място в съботния финал с Айнтрахт (Франкфурт) – и „само защитаване в най-дългите 10 минути от моя живот… но беше много вълнуващо”. Това е основа, която го отличава от много други младоци и която изигра огромна роля за неговия възход.
„Това е нещо, което определено придобих като умение като по-малък и което баща ми помогна да науча – да се ангажирам в защитната фаза, да бъда винаги готов и да играя здраво. Естествено, аз имам някои таланти в офанзивен план и мога да помогна на отбора по този начин, ала играта има две страни. В тежка лига като нашата и с добър, взискателен треньор аз наистина се налага да се трудя здраво. Имах щастието да съм одарен с генерално добри атлетически умения: бързина, сила, умение да оттласквам от себе си съперници, стабилност в шпагатите. В голяма степен съм трън в задника ти, ако играеш срещу мен.”
Това са уверени думи, ала изречени скромно. Кристиан е наследил изключителни спортни гени от своите родители Марк и Кели – и двамата бивши футболисти, но е и също толкова здраво стъпил на земята като тях. По собствени признания обича да остава „мил и тих”. Само неговият характер и подкрепата на Тухел му помогнаха да се изрази шумно на терена. „От първия ден ми каза: „Ако си достатъчно добър, ще играеш. Без значение колко си голям или колко опит имаш.” Това ми помогна да се чувствам като всички останали играчи в тима, а не като някакво момченце, което търси начин да пробие. Мога просто да съм себе си.”
Тези атакуващи таланти получиха в резултат възможност да разцъфтят. И най-ключовият момент от този цъфтеж бе голът, с който Пулишич изведе Дортмунд напред общо с 2:1 срещу Бенфика в Шампионската лига. Копването на топката над Едерсон Мораеш е, според него, решаващият момент в неговия сезон. „Бе много специален, вероятно най-специалният. Прехвърлянето на вратаря, вкарването на такъв голям гол, празнуването на стадиона – всичко бе просто невероятно! Но отборно имаше още толкова много вълнуващи мигове. Тази година просто се забавлявах.”
Пулишич чувства, че е част от надигаща се вълна, а това се насажда от покупките на таланти като Дембеле, Емре Мор и Александер Исак. Стратегията е да бъдат доведени едновременно доста от най-добрите младоци в света. Подобен подход може и да има своите рискове в краткосрочен план, ала на тренировъчните терени изкова съюз между млади мъже, които знаят точно колко добри могат да бъдат. „Усещам, че всички ние имаме много добра химия помежду си и искаме да сме най-добрите един за друг. Състезаваме се помежду си всеки ден, ала същевременно се и забавляваме по пътя. Този сезон бяхме нови един за друг, но ще ставаме дори и по-силни тепърва.”
Всички те споделят времево етапа на превръщане от момчета в мъже, макар че понякога поднесените от живота ситуации не са добре дошли. Споменът от трите взрива преди мача от ШЛ с Монако няма да се изпари бързо. Пулишич бе достатъчно близо в автобуса, за да види как при единия се чупи ръката на Марк Бартра. Двубоят бе отложен с 24 часа, ала никой чул играчите на Дортмунд след това не може да е останал с усещането, че този срок е бил достатъчен. Тонът конкретно на Кристиан се снижава, това не е тема, върху която той би желал да остава твърде задълго.
„Всичко се свежда до отварянето на нова страница и затварянето на старата. Всеки се справя с това по свой собствен начин, иначе, естествено, седмицата бе много тежка. Страшна работа беше и човек няма как да мисли за футбол същата вечер или дори на следващия ден. Само си благодарен, че си жив, и дотам. Не искаш това да се случва никому, не искаш никой никога да преживява същото. Мисля, че Нури Шахин го изрази много добре: че докато не е стъпил на терена, въобще не е и мислил за футбол. Ние живеем и умираме в тази игра и тя е от огромна важност за нас, ала в такива моменти всичко е малко по-различно и придобива нова перспектива.” Е, трябваше ли мачът да се изиграе тогава? Следва пауза. „Не, не трябваше, но точно това се случи.”
В този момент те удря по-ясно от всякога мисълта, че Пулишич е само на 18 години. Неговата зрялост е изключителна. В онези обстоятелства голяма утеха дойде от майка му Кели, която точно тогава бе на гости от своя роден град Хърши, Пенсилвания. До февруари тази година момчето живееше с баща си Марк, който бе треньор в академията на Дортмунд, но той после замина да стане помощник-треньор на Рочестър Райнос и остави сина си без всекидневно родителско влияние.
„Обадих се на мама при първата възможност. Не исках тя да чува тази история и да не знае дали съм добре. Тя после звънна на татко и бе хубаво да мога да се прибера право вкъщи след всичко случило се и да съм при мама. Трудно е да си тук сам, ала имах късмета тя да е тук точно тогава.”
Кристиан сега има нов апартамент и го споделя с друг член на семейството си – своя братовчед Уил Пулишич, 19-годишен обещаващ вратар, пристигнал в Дортмунд миналата година. Следващия сезон вероятно ще се присъедини приятел от отбора за юноши до-19. Приспособяването невинаги е било лесно, но Кристиан е тук вече от три години и половина, говори отличен немски и се чувства установил се. Той прави такос за своите съотборници – готвенето у дома бе спешен курс на обучение след напускането на Марк – и обсъжда бейзбол с Юлиан Вайгъл. Когато двамата с Уил са вкъщи, си подават топка за американски футбол наляво-надясно „само заради чувството да си американец”, а има и други удобства от отвъд Атлантика. Кристиан гледа изкъсо тамошните спортове при възможност, почти религиозно чака репортажите от Мейджър Лийг Сокър, следейки изявите на най-добрите си приятели от националния тим на САЩ, и дори получава известия на телефона си от ФК Далас, където играе Келин Акоста. Дали е твърде фантастична идеята, предвид настоящата му траектория, един ден да си помисли сериозно да играе за клуб от МЛС?
„Никога не бих отрекъл тази възможност. Да играеш в родната си страна би било специално. Разбира се, нямам никакви планове към момента за такава стъпка, ала тя винаги е вариант. Видимо е, че днес все повече хора ходят на мачовете и това е вълнуващо. Имаме много силна сокър лига, която можем да надграждаме.”
Засега той има достатъчно други начини да влияе на играта в Америка. Срина рекорди в 13-те си мача след своя дебют за САЩ през март м.г. и с това събуди големи очаквания. Пулишич е един от множеството бляскави таланти в Дортмунд, докато в родината си нему гледат като на голямата надежда на своя футбол, като на играча, който може да води по пътя и своето поколение, и следващите. В краткосрочен план това се превежда в изкачване на отбора на Брюс Арина нагоре от 4-тото място в квалификационната група в зона КОНКАКАФ, когато дойдат сблъсъците с Мексико и после Тринидад и Тобаго идния месец.
„Искаме да завършим в Топ 3 и да се класираме автоматично за Мондиала. Не стартирахме добре, тъй че се нуждаем от трите точки срещу Тринидад и Тобаго, а и определено трябва да вземем поне някакъв реванш от Мексико (б.и. – загуба с 1:2 в Кълъмбъс през ноември м.г.). Три точки там биха били от огромно значение. Аз не поставям себе си под допълнително напрежение за мачовете на националния отбор. Треньорът ми казва същото: че не е нужно аз да печеля сам мачовете. Стига само да давам каквото мога в помощ на тима, ще се раздадем заедно и можем да вземем добър резултат. Не се товаря с повече тежест само заради това в кой клуб играя. Имаме и други големи футболисти.”
Квалификациите в КОНКАКАФ, особено гостуванията, бяха образователен процес за Пулишич. Да се пробиват компактните дълбоки линии на Инголщат и други ниско класирани тимове от Бундеслигата е едно, оцеляването след физически тормоз като онзи срещу Панама през март е съвсем друго. Кристиан асистира за гола на Клинт Демпси след типичния си целеустремен солов пробив, ала излезе от терена целият в рани и синини. „Това е нещо, което европейските играчи може би никога не са изпитвали. Никога преди не бях играл такива мачове, където отгоре на това съдиите не те защитават. В Панама бе особено разочароващо, но бе просто стъпка по пътя на обучението ми и в КОНКАКАФ ще играя в още доста подобни мачове.”
Националният отбор е в преходен период, но Пулишич усеща вълна на промяна във футбола в САЩ. Този спорт вече не се основава върху здравото тичане, сега има повече място за мисъл и техника. „Бе голям недостатък в нашия футбол, че доста от най-добрите ни спортисти се насочваха към други спортове. Младите играчи обаче видяха как аз и други отиваме в Европа и играем в някои от най-добрите лиги, пък и МЛС също се подобрява. Има огромен потенциал и според мен се задава промяна за добро. Преди имахме по-скоро атлети, докато сега вече имаме и футболисти. Ще продължим да вървим напред, да развиваме тези млади футболисти и имаме добри перспективи в следващите години.”
За всичко това обаче тепърва има време. Първо предстои сблъсъкът с Айнтрахт за купата в Берлин. Съперникът от Франкфурт завърши 11-и в Бундеслигата (Дортмунд финишира 3-ти) и със сигурност не е Реал Мадрид, ала спечелването на първи голям трофей в кариерата на Пулишич би било също толкова определящо изживяване, колкото и онова в онази вечер на „Бернабеу”. „Много искам този трофей. Искам го зверски и мисля, че същото е и при целия отбор.”
Това би бил идеалният начин за короноване на един сезон, който надскочи всички очаквания. Би бил нещо реално измеримо насреща след всички тези „английски седмици” и допълнителни работни дни на тренировъчното поле. „Всичко тук се случи много бързо”, замисля се Пулишич. Точно каквото мислеше и докато споделяше едно игрище с играчите на Реал Мадрид, които преди обичаше да гледа по телевизията. На тази сцена, на това ниво и сред звездния млад състав на Дортмунд той изглежда напълно у дома си.
Ник Еймс, „Гардиън”