Манчестър Сити и „диснификацията” на футбола

Дори и най-най-запалените футболни фенове биха се затруднили да отговорят кой е Янхел Ерера. При все това, ако милиардерите собственици на Манчестър Сити са прави, венесуелският халф би бил първото доказателство, че глобалният им бизнес модел се отплаща.

Още тийнейджър, момчето играе за братския клуб Ню Йорк Сити, основан преди четири години като част от Сити Футбол Груп (СФГ) – организация, под чийто чадър се простират клубове от Австралия до Япония, Испания, Уругуай, Великобритания и САЩ. Това е франчайз модел, посочен от някои като „диснификацията” на футбола и смятан от арабските му автори за бъдещето на най-популярния спорт в света.

Мястото на Ерера в този план все още не е утвърдено. Той може и да не игра в манчестърското дерби, приковало вниманието на стотици милиони телевизионни зрители по цялата планета, ала е един от около 1000 играчи в резервоара с талант от академии до първи отбори под шапката на СФГ.

Купен през юни т.г. от Атлетико Венесуела за непосочена сума след откриване в базата данни на групата за 300 000 футболисти, 19-годишният халф моментално бе даден под наем от Манчестър Сити на Ню Йорк Сити, където треньорът Патрик Виейра търсеше динамичен играч за своя тим от Мейджър Лийг Сокър. Ако нещата вървят по план, следващият отбор на Ерера може да е Ман Сити и да се превърне в голямата фигура на един грандиозен футболен проект, целящ да преобърне футболната индустрия.

„Футболистите се нуждаят от време да се развият – казва легендарният Виейра. – Ако Янхел успее да заиграе в Сити, това би било вълнуващ момент за нас.”

От СФГ твърдят, че амбицията им е да изградят „първата наистина глобална футболна организация”, а собствениците са в авангарда на един нарастващ тренд богати индивиди да контролират множество клубове. Намерението е всеки от отборите в мрежата да е доходоносен сам за себе си, но и да кооперира чрез откриване и трениране на най-добрите футболисти в света, докато осигурява маркетингови сделки, които да покриват заплатите на суперзвездите.

В сърцето на всичко това стои Манчестър Сити, закупен през 2008 г. от шейх Мансур бин Зайед ал-Нахян – бизнесмен милиардер, заместник министър-председател на ОАЕ и член на управляващата Абу Даби фамилия. Той обеща да трансформира тима, прекарал десетилетия в сянката на по-успешния си градски съперник Манчестър Юнайтед, в способен да спечели най-големите трофеи в Европа глобален суперклуб.

На първо време тази амбиция бе осмивана от тогавашния мениджър на „червените дяволи” Алекс Фъргюсън, описвал тези приказки като превъзбудено ляляне на „шумните съседи”. В онези дни Юнайтед сочеше пътя към успеха и на терена, и извън него, печелейки 13 титли в Премиър Лийг и две в Шампионската лига, което доведе и до бум в международните спонсорски и маркетингови сделки. Клубът и до днес си остава най-богатият по отношение на приходи: за финансовата 2015-16 година има 689 млн. евро срещу 525 милиона на Сити.

Всъщност личното състояние на шейх Мансур, възлизащо на 20 млрд. долара от залежите на петрол и природен газ на Абу Даби, дава на клуба му повече финансов ресурс в сравнение с всичките му съперници. То позволи на Сити да изпревари Юнайтед на терена, харчейки по 200 млн. паунда за трансфери и заплати и записвайки доста сезони с огромни  финансови загуби, въпреки че бяха спечелени титлите в ПЛ за 2012 и 2014 година. Това привлече и инвеститори, като през 2015 г. Чайна Медиа Кепитъл плати 400 млн. долара за 13% дял от СФГ, с което оцени стойността на над 3 млрд. долара.

В последните години принцът от емирството финансира нещо различно. През 2013 г. Манчестър Сити се сдружи с Ню Йорк Янкийз и плати 100 млн. долара за франчайз правата за футболен отбор в Ню Йорк. След това СФГ оформи по-маломащабни сделки за закупуването на австралийския Мелбърн Хийт (преименуван на Мелбърн Сити) и уругуайския Клуб Атлетико Торке, а и купи миноритарни дялове в японския Йокохама Маринос и испанския Жирона.

Сега други групи и индивидуалности опитват да последват модела на множествена собственост на клубове. Ред Бул притежава клубове в САЩ, Австрия, Германия и Бразилия, отчасти като начин да промоцира своите енергийни напитки. Малцина обаче могат да се сравняват с амбицията на СФГ, която я изведе на четири континента. Обмислят се и покупки в Китай, Индия и Югоизточна Азия.

Ръководни лица в СФГ казват, че целта на терена е всичките клубове да играят атакуващ футбол с владение на топката по стила, начертан от мениджъра на Ман Сити Джосеп Гуардиола. Стил, извел го до огромни успехи в Барселона и Байерн (Мюнхен). Друга цел е да бъде надминат Юнайтед по приходи чрез икономически модел, който убеждава спонсорите да си дават парите за маркетингови сделки, обхващащи всичките отбори от групата.

Критиците оспорват това с твърдението, че този засукан бизнес модел е просто димна завеса, за да задоволи УЕФА в нормативната уредба по т.нар. Финансов феърплей, изработен с цел никой клуб да не може да си купува успехи с харчене над действителните си приходи.

Водещ изпълнителен директор на клуб от ПЛ описва СФГ като „зала на огледалата”, създадена да пренасочва приходи обратно към централния актив в Манчестър и така да оправдае огромния харч за трансфери там. Десетгодишният спонсорски договор за екипи и стадион с Етихад – държавния авиопревозвач на Абу Даби, доведе до обвинения за „финансово допингиране” от президента на Ювентус Андреа Аньели. Групата признава, че Ман Сити, черпещ от мултимилиардните договори за продажба на телевизионните права от ПЛ, е единственият доходоносен клуб от нейната мрежа.

Други пък са на мнение, че СФГ е инструмент за геополитическа игра на шах, създадена да помага за упражняване на крехката власт в емирството чрез създаване на печеливши и разпознаваеми отбори в любимия спорт на планетата. Един собственик на клуб от ПЛ нарича Манчестър Сити „националната държава”, която играе съвсем различен спорт от своите съперници.

„Абу Даби не прави всичко това само защото много харесва Левъншулм (б.а. – квартал на Манчестър) – коментира Саймън Чадуик, професор по спортен бизнес в Салфордската бизнес школа. – Прави го с цел търсене на устойчиви приходни потоци от инвестиции, които ще започнат да се изплащат след 10-20-50 години, когато залежите на петрол и природен газ се изчерпат.”

Корените на мрежата на СФГ обаче са не в Манчестър или Абу Даби, а в Барселона. През 2003 г. един мениджмънт консултант на име Феран Сориано е избран в ръководния борд на Барса и трансформира тази институция. В книгата си „Гол: топката не влиза във вратата по случайност” Сориано споделя, че е повлиян от работата на спортния академик Стефан Шимански, който показва как най-добрият начин за предричане на успеха на даден футболен клуб е величината на перото му за заплати. Сориано пише: „Ако искаш да имаш отбор, който редовно да печели шампионски титли, трябва да работиш постоянно да имаш голям клуб, който генерира достатъчно приходи да може да си позволи да привлича най-добрия наличен футболен талант. Това няма нищо общо с късмета.”

От страх да не бъде надхарчен от по-богати клубове като Реал Мадрид и Манчестър Юнайтед, Барселона натисна до достигане на финансов паритет. Между 2003 и 2008 г. клубът почти утрои приходите си от 123 млн. до 309 млн. евро и намали разликата със съперниците си за върха. Успехите дойдоха и на игрището с четири трофея в ШЛ след 2006 година.

Сориано следваше търговски модел, приложен първо от Манчестър Юнайтед: повишаване на приходите от входни билети и абонаменти, намиране на спонсори извън домашния пазар и поемане по далечни пътища за предсезонни турове в Северна Америка и Азия. Той обаче искаше да стигне и по-далеч, посочвайки франчайз модела на Уолт Дисни: превод на филмите на различни езици и създаване на мърчандайзинг култура на основата на образите и тематични увеселителни паркове.

Сориано вярваше, че подобна формула може да се приложи и в спорта, а Чадуик описва тази идея като „диснификация” на футбола: „Няма как да водиш титулярите си една седмица в САЩ, другата в Китай, а третата в ЮАР. Затова правиш франчайзинг с името, спонсорите, екипа и имиджа.”

Ръководителите на Барса отхвърлиха идеята на Сориано да се създаде мрежа от братски клубове по света и той напусна през 2008 г., а през 2012-а се присъедини към Манчестър Сити като изпълнителен директор. „В седмицата след назначението си Феран вече беше в Ню Йорк за преговори с комисионера на МЛС Дон Гарбър”, разказва Омар Беррада, който работи със Сориано и двата му клуба.

В СФГ вярват, че мрежата им позволява на Сити да разпръсне своя бранд по света чрез привличане на местни привърженици, което повишава стойността на търговските сделки до степен, недостижима и за най-големите европейски клубове. Том Глик, търговски директор на „гражданите”, посочва примера с Нисан, който е мажоритарен собственик на Йокохама Маринос.  През 2014 г. СФГ купи дял от 20% от японския клуб, а впоследствие Нисан подписа спонсорски договор на стойност над 20 млн. паунда за всички клубове в мрежата.

В групата също така твърдят, че структурата им позволява да забелязват таланти и да ги развиват. Вложенията в клубове като Жирона и партньорството с нидерландския НАК Бреда имат за цел създаването на територия за последната стъпка от школовката на младите дарования. „Имаме 10 играчи в нашата система, които получават безценен опит във водещи първенства като испанското и нидерландското, а това е незаменимо”, коментира Браян Марууд, бивш играч на Арсенал и днес ръководител на глобалната скаутска мрежа на СФГ, включваща 50 скаути на пет континента.

И все пак убедителният лидер в ПЛ Сити, чупещ рекорд след рекорд, има в титулярната си единайсеторка прескъпи покупки от чужбина вместо таланти от собствената си мрежа. В клуба молят за търпение и казват, че системата вече е създала нов приходен приток. Пример за това е австралиецът Аарън Моой, започнал в Мелбърн Сити и продаден на новака в ПЛ Хъдърсфийлд за около 10 млн. паунда – повече от платената от СФГ цена за покупката на австралийския клуб.

Затова Шимански съветва други собственици на клубове да залагат по-скоро на модела на Юнайтед вместо на този на СФГ. Но и добавя антитеза: „Когато имаш източник на неизчерпаеми средства като шейх Мансур, защо пък да не се възползваш?! Ако сте в позицията на Сориано, какво губите?! Залагаш с чужди пари, а накрая можеш да удариш джакпота.”

Мурад Ахмед, „Файненшъл Таймс”