Ливърпул е на ръба на нещо голямо и този път няма право да бърка
Имаше един момент в неделната вечер, когато Мохамед Салах прати топката над Едерсон и в мрежата на вратата му, а „Анфийлд” се разтресе. Буквално се разтресе. Забележителни мигове като този предизвикват подобна зверски енергична реакция на легендарния стар стадион на Ливърпул, каквато не можете усети при никой друг английски клуб.
Истина е, че един резултат не бива да води до прекалено много изводи, но тази победа с 4:3 над Манчестър Сити послужи за потвърждение на все по-надигащото се усещане, че „червените” ще бъдат най-голямата заплаха за хегемонията на Джосеп Гуардиола в Премиър Лийг за цялото време, в което испанецът реши да остане на Острова.
Това разместване на пластовете не е, поне засега, сеизмично, колкото и да разтресе „Анфийлд”. Помним как миналия сезон всички журналисти пишехме как Тотнъм е на прага на велики постижения, макар винаги да е битувало силното подозрение, че преместването на „Уембли” (в съчетание с финансовите ограничения) може да убие инерцията.
Парите винаги са били проблем за Ливърпул в една ера, в която като че ли завинаги остана да диша прахта на двата манчестърски клуба и Челси. Има го и страхът, че от всички големи клубове на Англия точно мърсисайдският е най-способен да превръща започващи блестящо нови ери в разочароващи крахове. Все пак „червените” за малко да изпреварят Манчестър Сити в битката за титлата в сезон 2013/14 и веднага след това, с напускането на Луис Суарес и грешното харчене на парите на трансферния пазар, направиха всичките тези надежди на пух и прах.
Ливърпул се завърна тогава в елита, ала не стори достатъчно да се задържи там. Когато уругуайският ас си тръгна, ръководството поиска негов заместник едно-към-едно и рано скочи за Алексис Санчес от Барселона, преди чилиецът да избере Арсенал. Тогава подходът рязко бе сменен и бе направена фаталната грешка да се купува „на килограм”, при това като цяло доста зле.
Днес Санчес отново е на пазара, ала не Ливърпул, а Манчестър Юнайтед или съгражданите от Сити (или пък Челси) ще го прилапат, докато Юрген Клоп е зает с преследването на други мишени. Рекордната за защитник покупка на Вирджил ван Дайк за 75 млн. паунда от Саутхамптън обаче издигна Ливърпул в съвсем различно ниво на трансферния пазар. Тази сума е по-голяма от всяка, плащана досега за един играч от Сити, Челси, Арсенал или Тотнъм. Това означава, че „червените” вече търгуват на най-висшите етажи, още повече че идващите от Барселона 142 млн. паунда за Филипе Коутиньо ще са отделно допълнение към вече изготвения бюджет за нови футболисти.
Ливърпул не се налагаше да продава блестящия бразилец, за да балансира счетоводните си книжа или за да осигури средства за Ван Дайк или Наби Кейта (халфът вероятно ще дойде на „Анфийлд” идното лято, макар ръководството на Ливърпул да опитва да ускори идването му от РБ (Лайпциг) още през януари), а и Клоп не се чувства под напрежение да харчи на мига парите от Коутиньо.
Това решение е мъдрото. Освен ако германецът не е вече постлал пристигането на нови играчи, способни моментално да подобрят нивото на титулярната му единайсеторка (а повечето фенове на отбора изискват колкото се може по-рано нов вратар), ще е най-добре да изчака точния момент за точните хора. Големите клубове не купуват панически, пък и Клоп не се нуждае от повече играчи, а от по-добри играчи, които освен това ще му помогнат да задържи най-добрите си налични в момента.
Споровете около правилността на решението да бъде оставен Коутиньо да си тръгне в средата на сезона няма да престанат скоро, но решението беше изцяло на германеца и това е ключовото нещо тук. Мениджърът прецени, че никой играч не е по-голям отбора или от него, както и че има достатъчно козове на разположение да постигне амбициите си за конкретно този сезон, без да е принуден да избързва с действия на пазара.
Ливърпул е на ръба на нещо голямо. Водеща фигура от ръководството на Манчестър Юнайтед каза в частен разговор преди няколко години, че за „червените дяволи” е по-важно да завършват в Премиър Лийг пред Ливърпул (и по възможност Ливърпул да е извън Шампионската лига) отколкото пред който да било друг клуб. Мърсисайдци може и да не са печелили титлата вече 28 години, ала остават един от трите гранда на Англия, заедно с Юнайтед и Арсенал, и имат огромен резервоар от потенциал като марка, който само чака да бъде отприщен.
В сезон с крушение 4:1 на гости на Тотнъм, с равенства навън срещу Нюкасъл и у дома с Уест Бромич, с изпускане накрая на победа след обрат срещу Уотфорд може и да ви се струва някак прекалено да се предполага, че „червените” са на ръба от нещо голямо и устойчиво под ръководството на Клоп. На „Анфийлд” обаче тихо къкри котел, който може скоро да заври мощно, и превръщането в неделя в първия отбор, бил Ман Сити в лигата този сезон, при това удължавайки собствената си серия без загуба на 18 мача във всички състезания (най-дългата от времето на Рафаел Бенитес), изложи нагледно бъдещето. Това, както каза след мача Клоп, бе заявка. Сега въпросът е как момчетата му ще реагират на тази си заявка и дали ще я оправдаят.
Имаше смелост в подхода на германеца – първо в продажбата на Коутиньо и после в решението да се влезе в пряк бой с убийствения Сити на Пеп. Тя подчерта за кой ли път скуката в тактиката на Жозе Моуриньо и това, че модерният футбол се основава на атаката и вземането на инициативата. Ливърпул показа на останалите в Премиър Лийг как се прави.
„Червените” няма да спечелят титлата този сезон. Няма и да бъдат фаворитите в следващия. Определено обаче те са в устойчив възход.
А пропо, една бележка под линия за неделния мач: в загубата си на „Анфийлд” Сити доказа защо ще е новият шампион. Защото отборът губеше с 4:1 след 84 минути игра, бе разкъсан на парчета от съперника, а при все това накрая феновете на Ливърпул се молеха за последния съдийски сигнал. Дали това каза нещо и за вечната уязвимост в защитния вал на „червените”? Да. Повече каза обаче за решимостта на „гражданите” да не спират да играят своята игра, да не свалят гарда и да търсят головете. Това ще ги направи за в бъдеще сигурни, че няма как да бъдат сринати. Титлата е тяхна.
Джейсън Бърт, „Дейли Телеграф”