Интервюто с Клоп: Желанието за победа е по-важно от страха от загубата

Още с печеленето на промоция за Първа Бундеслига в първата си треньорска работа – с аутсайдера Майнц 05, Юрген Клоп започва да побеждава постоянно срещу залозите. Така и до днес. Срещаме се с мениджъра на Ливърпул и говорим по доста любопитни теми: за героите на детството му и моделите му за подражание от действителността в настоящето, оформили манталитета му на победител и уникалния му стил на работа.

-         Юрген, често побеждавате изненадващо като аутсайдер, „срещу залозите”. Кои истории Ви вдъхновяват?

-         Когато растеш в Шварцвалд, или си навън при хубаво време, или си вътре при лошо, а тогава имахме само три ТВ канала, и то третия спокойно можехте да го забравите. Помня обаче едно име: Пимкин. Това бе 7-годишно шведско момче, което някак си стигна до шведския национален отбор по футбол. И аз бях по това време на тази възраст. После направиха филм по историята и се опитвах да го намеря, ала не бе лесна задача. Все пак това озари мечтите ми в онези времена. Много по-натам осъзнах, че такива неща не се случат често. Този филм остави задълго отпечатък у мен и бая време си мислех, че подобни неща са възможни. Иначе нямаше много за гледане по телевизията и трябваше да се настроиш за четене. Не четях много за аутсайдери, а за същински герои, постъпващи по начин, който днес бихме определили като „напълно политически коректен”. Вземете например индианския вожд Винету: англичаните не знаят кой е той, ала аз съм изчел всичките книги на Карл Май, затова той е бил много важен фактор за моето израстване. Борис Бекер пък спечели едва 17-годишен „Уимбълдън” през 1985-а и за мен това беше най-значимата спортна история изобщо: напълно немислимо е една съвсем не тенис-страна в онова време да изкара най-младия шампион в най-големия турнир, който отгоре на това беше точно на моята възраст… Честно казано, това беше доста вдъхновяващо.

-         Използвали ли сте тази велика победа на Бекер по-късно в кариерата си, например с видеоклипове?

-         Да. Като аутсайдери станахме шампиони с Борусия (Дортмунд) и после имахме възможността да направим дубъл. Накарах един човек да направи видеокомпилация на „най-големите постижения на човечеството” и тя започваше с кацането на Луната и включваше триумфа на Бекер. Също и златото на Рози Митермайер от Олимпиадата в Инсбрук 1976, Щефи Граф и, разбира се, Михаел Шумахер – все големи и известни мигове. Аз казах на момчетата: „Нашият голям миг, който ще присъства в компилацията следващата година, настъпва скоро. Ще се случи утре, когато имаме шанс да направим първия дубъл в славната история на Дортмунд!”. Не исках да го правя прекалено уголемено като ефект, а да им покажа колко е вълнуващо да създадеш подобен исторически момент. Аз също обичах да гледам това филмче. Беше десетминутно, клип след клип, включително думите на Джон Ф. Кенеди „Аз съм берлинчанин” и от други политически речи като на Мартин Лутър Кинг: големи мигове от историята на човечеството.

-         Използвали ли сте подобни техники в Ливърпул?

-         Не особено. Игра малка роля в речта ми на почивката в онзи мач от Лига Европа срещу Дортмунд. Тогава бях разочарован не от играта, а само от резултата – 0:2 на полувремето, и въпреки формата на съперника, заради която задачата ни изглеждаше невъзможна, бях напълно уверен в това, че животът е сбор от истории, които искаш да разкажеш някому някой ден. Затова и рекох на момчетата си: „Днес е един от тези дни. Ако по някакъв начин обърнем нещата, ще имаме история, която да разказваме на нашите внуци.” Може би за момчетата не е било лесно да си представят това, след като повечето тогава нямаха дори и деца, ала явно са успели. Чудесата не се случват често, но са възможни от време на време и трябва да си готов и отворен за тях, за да те сполетят. Ако им затвориш вратата, нямаш никакъв шанс. Заради това толкова исках да работя с тези образи и визуализации – за да насочим мисълта напред и после да я върнем назад. Самият аз съм го правил много пъти. Когато нещата са зле, се запитвам честно: „Това ще ме тормози ли и след година? Ако ли не, защо го мисля толкова сега?”. Носим на гърбовете си толкова много мисли и проблеми, които всъщност не са от значение. Знам, че това е 100% прагматичен подход, но сработва – е, поне при мен. По този начин човек може да се върне към нормалността много бързо и мисля, че аз научих това много рано – вероятно не толкова с личен опит, колкото с историите на авторите им.

-         Какви други герои сте имали?

-         Четях криминални истории за юноши – без много мрачност, без много кръв. А кое момче не иска да е като Джеймс Бонд?! Гледал съм всичките филми от поредицата – с Шон Конъри, после с Роджър Моор, няколко по-незапомнящи се, а след това и с Пиърс Броснан. Онова, което ме привлича в тези истории, е спазването на моралността от Бонд, въпреки че се налага да прибягва до крайности за постигането на целите си. Аз искам да успявам и да побеждавам, така че обожавах това, че Бонд винаги накрая излизаше победител. Доброто в крайна сметка надделява, и то без да слиза на нивото на злия противник – това винаги ме е впечатлявало.

-         Кои изненадващи победители от други спортове са Ви впечатлявали или вдъхновявали като млад?

-         Днес почти не се чува за такива и често ги определят като „хит от днес до пладне”. Току-що чух, че един ски скачач, който е спечелил турнир от Четирите шанци, е умрял наскоро. Никога преди това не бях чувал за него и си помислих, че това не е справедливо. Наистина! Харесвам този спорт и винаги съм го гледал, когато съм имал време. Тези истории постоянно се случват. За нещастие, животът е такъв, че и да постигнеш нещо голямо, още на следващата минута си длъжен да го задържиш – никой вече не ти дава никакво време да му се насладиш. Много добър пример за това е Нико Розберг, който напълно заслужено спечели шампионата на Формула 1, а когато се оттегли след това, хората в един глас рекоха: „Хубаво. И без това нямаше да спечели отново титлата.” Не разбирам къде е проблемът. Има толкова много положителни изненади всеки ден на тази земя, които влияят най-много на споходените от тях хора. Достатъчно е, че те го знаят. Не ми е нужно да зная всеки един изненадващ победител, но пак ме радва. Сам аз съм имал късмета да бъда замесен в такива истории. Развиването на топ отбор в Майнц през годините – това бе дълготрайна изненада, а и запазихме мястото си в Първа Бундеслига. Всяка сутрин се будехме с чувството, че сме изненадващи победители. Да си част от този род истории носи хубаво усещане, а и за мен бе по-лесно да се боря с негативните очаквания и песимизма. Ако пък очакванията от друга страна са много големи, оставаш с чувството, че ден след ден не правиш достатъчно. Ако някой очаква още днес да сме шампиони, ще остане разочарован – защото не е възможно. Това обаче не иде да рече, че няма да се случи, но вероятно когато е по-малко очаквано. Ето как можеш изненада хората. Ако задържиш сладкото чувство от триумфа срещу всички залози, ще имаш една от онези чудни истории, които обожаваш да разказваш с поглед назад към живота си. Ако обаче не повториш веднага изненадата, хората се отдръпват от теб.

-         В Майнц и Дортмунд в различна степен се знаеше къде е реалистично да Ви отведе приключението. Дори и в най-успешните дни на Борусия така и нямаше момент, в който хората да кажат, че сте длъжни да спечелите всичко. Винаги е имало по-добри отбори – и в Европа, но и в Бундеслигата. Как се сравнява това с Ливърпул? От една страна я има силната марка, огромното име със славната история и очакванията на хората настоящето да съответства на миналото. От друга страна е реалността, че не сте, поне все още, фаворити за спечелване на кой да е трофей. Как помирявате двете становища?

-         Всъщност гледам на тази ситуация като на удобна. Трябва да разделяте тези неща, макар в днешно време това да става все по-трудно. Навремето най-критичните хора бяха онези, които пишеха писма на вестниците. Четеш ги няколко пъти и си мислиш: „Леле, тоя какво си мисли!?”. Днес имаме 80 млн. души, които пишат онлайн, без да са си дали възможност преди това да помислят. Няма как да угодиш на всички тях. Ако обаче някой има грижата да изрази добре информирано становище пред мен, аз съм готов и отворен да обсъдя темата. Затова и обстановката вътре в клуба е наистина чудесна – защото чувстваме, че сме на правия път. Единственият мъъъъничък проблем е, че всъщност в Англия има и няколко други отбора в подобно положение и на много високо ниво. Не можем обаче да се оценяваме изцяло по отношение на тях. Не можем да бием с 1:5 в Брайтън и моментално да гледаме към Манчестър Сити и да се тюхкаме, че и те са били. И какво от това?! Не можем да променим това. В живота има толкова много неща, които са по-важни – например здравето и щастието. Така че трябва да се запитате как можем да сме щастливи и единственият начин е да сме доволни от това как са справяме с поставените пред нас предизвикателства, а те са достатъчно трудни. На това „да си доволен” днес се гледа едва ли не като на нещо негативно, но аз казвам: просто се отпуснете и се насладете  за миг, без значение от всичко около вас. Там откъдето идвам има една пословица: „Щом всички останали имат проблеми, нашите не може да са толкова лоши.” Никога не съм разбирал защо трябва да ми пука за проблемите на другите, но такъв е бил манталитетът и днес е често срещан в света. Според мен можем да имаме голям успех един ден, ако съумеем сега да се съсредоточим изцяло върху себе си, ако приемем реалността със силната конкуренция и се наслаждаваме на малките си постижения. Да се постигне по другия начин е трудна задача. Не можеш постоянно да се сравняваш с успехите от миналото. Сега имаме възможността да изковем бъдещето и, честно казано, се чувствам много добре да мога да съм част от това.

-         Различен манталитет на победител ли се изисква, за да тренираш един отбор, който е длъжен да побеждава заради очакванията, и друг, който се чувства щастлив, ако спечели и един мач?

-         Да играеш за Майнц в Бундеслигата например беше като да си дете в сладкарница с пълен джоб с пари. С участието на олимпийския принцип обаче бързо се свършва: вкарваш първите си два гола в Бундеслигата, но пак губиш с 2:4 от Щутгарт, и не ти е хубаво; седмица по-късно губиш с 0:1 от Хамбургер ШФ, а трябваше да е с 0:5, защото те бяха блестящи. Нямаше как просто да преглътнем, че не можем да се съревноваваме, още повече че и нашите собствени очаквания бяха да побеждаваме. Напрежението не бе по-малко от онова при по-добрите от нас отбори, като единствената разлика бе, че хората не ни обсипваха с лоши думи дори и да загубехме. Когато спечелиш един мач, искаш да спечелиш и следващия, а ако загубиш пак, искаш да победиш в следващия. Разликата не е толкова голяма в двете положения. Не вярвам, че страхът от загубата те улеснява повече от жадуваната радост от победата. И двете неща могат да ти дадат мотивация, да те избутат напред, но според мен желанието и волята за победа ти помагат повече и са по-устойчиви във времето, тъй като другият начин автоматично те вкарва в лошо настроение и така няма да можеш да се представяш добре.

-         Ще се съгласите ли, че стилът и качеството на предлагания от Вас футбол премина от типичния за аутсайдера към прилягащ на фаворита?

-         Да, но това беше необходимо. Когато дойдохме тук през октомври 2015 г., не бяхме в уютна позиция в таблицата с класирането и не подобрихме нещата откъм точки. Трябваше да се справим с положението и същевременно да вдъхнем повече живец с различна организация на терена. Нямаше реалистична възможност за титлата, защото Лестър дръпна напред и само Тотнъм донякъде го гонеше. Трябваше да подобрим много неща, включително да намерим начин да преодоляваме защитаващи се в дълбок блок съперници. Нашият голям проблем не бе самата игра срещу тях, а това да запазим спокойствие и да останем съсредоточени в готовност за момента на нанасяне на убийствения удар. Виждаше се по езика на тялото, че момчетата страдаха по време на такива мачове. Имахме план, но когато не сработи като по ноти, трябва да продължиш да копаеш – нещо, което ние не можехме да следваме като идея. Ако стигнехме до ранен гол обаче, после идваха още купища. Срещу Хъл миналия сезон например или срещу Уотфорд този малко излязохме от пътя, но ако похабяваш положения, хората се изнервят. Все още имаме доста какво да подобряваме в този аспект – да не губим спокойствие толкова бързо. Отборът вече стигна доста далеч, може би по-далеч от вижданото от трибуните. Публиката ни вижда веднъж на седмица-две, докато ние говорим и работим по това всеки ден. Това е ключов фактор. При победата в Брайтън с 1:5 например нямахме удар във вратата в първите 25 минути… но трябва да приемеш това. Не че тези 25 минути са ми любимите, ала и те са част от мача. Запазването на спокойствие и хладнокръвие в тези ситуации и правенето на точното нещо в точния момент – ето това е напредък, ето това е знак за развитие. Ние определено се подобрихме в този план и бе наистина ключово, че го сторихме.

Рафаел Хьонигщайн, ESPN

Следвай ни: