Арсенал и Йозил най-сетне отново вълнуват
Арсен Венгер – точно навършил 69 години – загатна миналата седмица, че Месут Йозил може да започне да губи мотивацията си за футбола, след като вече не играе за националния отбор на Германия. За щастие на привържениците на Арсенал обаче се оказва, че Венгер си няма и представа какво говори.
Съживен след двуседмично отсъствие от под светлините на прожекторите и върнат на любимата си позиция в центъра, при това с гордо окичена около десния ръкав на фланелката му капитанска лента, Йозил беше направо фантастичен срещу Лестър, правейки едно от най-влиятелните си представяния на терена в цялата си кариера. След като отборът му губеше съвсем малко преди почивката между полувремената, халфът започна да вдъхновява удивителен обрат, който означаваше най-добри показатели откъм резултати на „артилеристите” от над десетилетие насам в „славните” дни на Жулио Баптиста, Александър Хлеб и Джъстин Хойт.
Не че секси футболът автоматично гарантира шампионски титли или поне повдигащи духа класирания в Топ 4. А и въпреки успешната битка за обрата имаше достатъчно видими знаци, подсказващи на мениджъра Унай Емери, че все още му е рано да влиза в парадния автобус с отворен покрив… без значение какво мислят екзалтираните тълпи от Arsenal Fan TV, събрали се извън „Емирейтс” след мача.
Тимът на Емери си остава неуравновесен. Остава си крехък в защита. Пък и вбесяващият навик да започва мачовете си със скоростта на изтощен охлюв продължава да се показва.
Обратът в понеделник вечерта обаче не можеше да бъде по-впечатляващ и заради факта, че паузата за международните мачове нямаше как да дойде в по-лош момент за Арсенал след хубавата победа над Фулъм. Срещу Лестър отборът в началото така и не съумя да премине бързо през предавките и инерцията я нямаше никаква. Всъщност дори намаляваше по подобие на тази на болид от Формула 1, навлизащ в пит-стопа. Това е проблем, който испанският специалист е длъжен да реши, без значение от това дали има 10 поредни победи зад гърба си. (Тук е нужно да припомним и обратната страна на монетата: че отборът няма победа в последните си 7 сблъсъка със съперниците от Топ 6.)
В позитивни моменти като настоящия се задават големите въпроси за титлата и Топ 4. За феновете обаче те точно сега изглеждат нерелевантни, тъй като всички отново изглеждат обединени в любовта си към отбора и сякаш не мислят толкова за това какво предстои следващата седмица, следващия месец или следващата година. Те, а бяха забравили чувството, просто се радват на играта на любимците си.
Що се отнася до Месут Йозил, неговият апотеоз в мача бе изключителен. Петичка, финт с тяло и асистенция с външната част на стъпалото – повечето футболисти биха били щастливи да постигнат дори само едно от тези невероятни отигравания на подобно ниво в рамките на цял сезон, а германецът успя да го стори в рамките на 20 секунди.
Три отигравания. Двайсет секунди. Game over.
Секси футбол – ето това Йозил трябва да прави на игрището. Забравете набутването му на дясната страна на полузащита от трима и инструктирането му да се съсредоточи първо върху пресирането и чак след това върху подаванията. Забравете също и вглеждането в статистиките му за направени стринтове и избягани километри. Да бъде съден Йозил по този род неща е все едно да бъде съден Джаксън Полак по умението му да оцветява полетата между нарисуваните линии на платното. Йозил е артист, а не занаятчия.
Затова и може би най-окуражителното от представянето на Арсенал беше самият факт, че Емери съзря нуждата да върне Йозил обратно в средата – на любимата му позиция, където може да бъде подпомаган от своите съотборници, на които пък той на свой ред може с класата си да помогне да издигнат играта си до нови и невиждани досега висоти.
Испанският наставник беше искрен, когато каза, че иска повече от германския полузащитник през този сезон, ала най-разумно е да очакваш върхово представяне от плеймейкъра, ако редовно го пускаш на точното му място на терена.
Йозил няма защо да бъде гатанка – поставен в сърцето на играта на Арсенал и с капитанската лента на ръката, той доказа, че може да дава най-доброто, с което е одарен. А то е плашещо много.
Люк Браун, „Индипендънт”