Серхио Рамос – един лидер от изчезващ вид
ЗАСТРАШЕН ВИД
Бях още футболист и на един лагерсбор с националния отбор на Аржентина в лобито на хотела говорех разгорещено с един приятел, който изведнъж замлъкна и погледът му се заби втренчен към едно стълбище. „Погледни Даниел! – каза ми той. – Никой не слиза по стълбите като него.”
Капитан на първия ни отбор световен шампион, Даниел Пасарела излъчваше авторитет като бос на мафията. Остават много малко от този вид във футбола и няма никой друг като Серхио Рамос.
Големите лидери притежават у себе си една сигурност и увереност, която по непознат за мен начин мозъкът предава на тялото. Серхио влиза в съблекалнята, сякаш Реал Мадрид му принадлежи, а на терена – сякаш той е измислил футбола.
Клубът го обвинява в твърде голяма власт, а съперниците – в твърде много ритане по тях. Когато обаче нормалните се покрият по ъглите в труден момент, той изумява света с някоя "Паненка". Това е неговият начин да ни каже, че лидерът – този далечен като митично животно идеал – все още съществува във футбола.
ТОКСИЧЕН ФУТБОЛ
Има играчи, които гледат на головете като на изпълнение на задължение; други, които сякаш покоряват връх; трети, те са най-малко, пък сякаш си отмъщават на света. В тази последна група е Гонсало Игуаин, играещ с тежестта на раменете си от пропуснатите голове в мачовете, които продължават през целия живот: финалите.
Гонсало издигна сценичната треска до ниво на екзистенциална паника на „Сан Сиро”. Ювентус го преотстъпи на Милан, за да освободи място за Кристиано Роналдо, така че мачът Милан – Юве бе идеалната възможност за отмъщение.
Гонсало обаче пропусна дузпа, изстрада гола на Кристиано и когато съдията му показа жълт картон в последните минути, откачи до степен да си спечели и червения.
Не знаем колко напрежение, колко унижение под формата на мемета и колко потиснато желание за мъст е имало в тази реакция. След като обаче е достигнал докъдето винаги е мечтал, той трябва да се запита: какво още очаква, за да се почувства най-накрая истински щастлив?
КОГАТО ПОБЕДАТА НЕ Е ДОСТАТЪЧНА
Днес печелят мачове отборите с по-малко владение на топката и, след като Франция спечели Мондиала, се говори за тенденция. „Петлите” станаха заслужено световни шампиони заради качеството и физическата мощ на своите играчи, както и заради тактиката си в служба на минималния риск.
Нямам доказателство в подкрепа на противното, ала мисля, че ако бяха по-дръзки, щяха да постигнат същото при повече всеобщо възхищение. Барселона на Джосеп Гуардиола предизвика повсеместна зараза. Без значение дали имахте или не точните играчи и условия, трябваше да залагате на изнасяне на топката с пасове от началото до края на терена.
Едно паралелно движение търсеше антидота срещу подобна машина за игра. Жозе Моуриньо бе неговият пророк с един спекулативен и саможертвен футбол в нужда от войска без никаква пробойна в бронята си.
По-миналата неделя двата стила с техните пътеводители си дадоха среща в Премиър Лийг. Моуриньо се нуждае само от победата, за да има право, а Гуардиола – от победата, но и от добра игра. Въпрос на очаквания.
ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО
Радва ме Юрген Клоп, произхождащ от страна, която се превърна във футболна сила на основата на реда и дисциплината. Харесва ми Маурицио Сари, който идва от един футбол приятел на сметките. Интересува ме Гуардиола, който израсна, гледайки как футболът се пише с главно Ф като Фурия. Сиреч съм щастлив, че от всички страни се появяват хора, които не гледат на шега на смелостта и красотата. Това е отдаване на чест към Меноти, Саки и Крайф – пионери на една игра, която се цели във величието, в културния триумф пред празния триумф, и която никога не ще умре.
Уважение, разбира се, и към футбола с по-малко владение на топката, повече систематичност, повече статични положения; повече сдържаност на естествения порив към приключението, вроден у всеки футболист; повече дълги подавания, повече втори топки, повече контраатаки.
Казват, че това е по-интересно. Според мен обаче, когато говорим за една игра, по-малко интересното е онова, което е по-скучно.
Хорхе Валдано, „Ел Паис”