На 11,7 мм от славата: сега Ливърпул трябва да се отърсва от загубата
Светът върви напред. Технологията се развива. Естетиката на спектакъла не ни препоръчва това, вероятно и заради тежащата ни носталгична култура тук в Англия, ала поне точността е гарантирана. Докато навремето дефиниращи цяла епоха решения дали топката е минала голлинията се вземаха от мъже с посребряла коса и чудни мустаци от Азербайджан, днес гледаме дигитална презентация на жълт кръг, приземяващ се върху бяла линия на зелен фон. И колкото решаващо бе положителното кимване на Тофик Бахрамов за Мондиал 1966, толкова може да бъде и решението на Системата за решаване на голове за Премиър Лийг 2018/19.
При все че първото си остава дискусионно, и с право, няма спорове относно случилото се на „Етихад” в четвъртък. Или поне като изключим изтрещелите теоретици на конспирацията, които само часове след края на мача говореха за сенки, ъгли и големия анти-Ливърпул заговор с име „геометрия”. Вероятно прочитът, че топката е била на 11,7 мм от първото пресичане на голлинията, навежда на мисълта, че подобно ниво на точност е чак невъзможно, ала това пак е далеч по-вероятно да е правилно решение отколкото взетото на око от един 41-годишен бивш футболист от Баку.
11,7 мм. Това е дължината на мушица, дебелината на джобно тефтерче, ширината на нокътя на кутрето на крака. Нещо нищожно, с което да изгубиш футболен мач, още повече може би и цял шампионат. Сега се появява опасността тази мярка и цифра да преследва Ливърпул също толкова неотлъчно, колкото и речта на Стивън Джерард „Тук вече няма изплъзване” след друг мач с Манчестър Сити; опасността при написването на историята на тази тъй дълга суша откъм титли, това 11,7 мм да добие такива гигантски размери, че при всяко виждане на муха, насрочена среща или стъпалото си феновете на „червените” моментално да си припомнят ужаса на поражението и провала.
Ливърпул обаче все още остава с преднина от 4 точки – факт, който Юрген Клоп разбираемо старателно не спира да подчертава, а близките разстояния между победата и загубата може би служат да ни припомнят, че футболът, дори и на най-високото си ниво, често е хаос. Колкото и да планираш и организираш, има определени мачове, които се решават (в зависимост от това каква важност искате да придадете на играчите) от волята на съдбата чрез най-миниатюрните детайли. Ударът на Садио Мане удари гредата и излезе, този на Лерой Сане удари гредата и влезе. Това бе мач, спечелен не на макро-, а на микрониво.
Тези 11,7 мм могат да имат огромно влияние. Може пък Ливърпул да съумее да се отърси от разочарованието. Може ужилването от загубата да издигне тима до още по-големи висоти. Има я обаче и опасността, когато тези 11,7 мм се прибавят към натрупаната история от последните 29 години, напрежението да стане непоносимо, а надеждата, безпокойството и истерията да дойдат твърде много. Това е изпитание за Клоп преди всичко като психолог и мотиватор.
Защото, когато погледнем обективно, отвъд резултата, знаците за „червените” от четвъртък вечер бяха доста добри. Те отново разстроиха шампионите със своята скорост и заплаха при контраатаките. Отново Сити изглеждаше неуютно при здраво пресиране – точните подавания слязоха до 80,8% при средно за сезона 88,7%. Това се превръща в повтаряща се постоянно напоследък тема. Саутхамптън изнерви „гражданите” така в неделя, а по малко по-различни начини Лестър и Кристъл Палас разкриха слабостите на тима на Гуардиола. Тук се крие риск: играй агресивно срещу тях и може да бъдеш смазан, ако Сити се възползва от неизбежно оставените от теб пространства зад полузащитниците (точно както победният гол на Сане в четвъртък дойде след бърз преход), ала има и слабост, от която ти можеш да се възползваш на свой ред.
Единственото тактическо разочарование за Ливърпул, като добавим и индивидуалния кошмар за кой ли път на Деян Ловрен, е каква липса на вдъхновение, фантазия и изобретателност показа полузащитното му трио в началото на второто полувреме, когато трябваше да се преследва изравняване. Вероятно е от значение и това как същите тези Джордан Хендерсън, Джеймс Милнър и Джини Вейналдум изглеждаха досущ толкова безидейни и през второто полувреме в гостуването срещу Пари Сен Жермен. Показателно е и това как извън „Анфийлд” те са титулярният избор или игралата най-дълго формация при пораженията срещу Рома и Реал Мадрид в късните етапи на Шампионската лига миналия сезон и срещу Наполи и ПСЖ през този, както и при загубата на 7 от изтърваните 9 точки до момента в първенството (двата мача със Сити и визитата срещу Челси).
Промяната на Клоп от система 1-4-1-2-3 към 1-4-2-3-1 отвори мача – отчасти защото Фернандиньо изведнъж се озова с пряк съперник в лицето на Роберто Фирмино, но и защото Мохамед Салах се премести към центъра от левия фланг, където консервативният избор на Гуардиола – Емерик Лапорт, го контролираше. И тук има явен урок за опонентите на Сити: ако са готови да рискуват да бъдат унизени, преместването на нападател високо срещу Фернандиньо накъсва ритъма на шампионите.
„Гражданите” не са онази безотказна машина от есента. Днес изглеждат по-крехки, по-човешки. И все пак разстоянието се смали до 4 точки и остава усещането, че сега вятърът е задухал в техните платна. Преднината обаче си остава у Ливърпул благодарение на изключителния му декември. При положение че всичко останало изглежда изравнено, една четириточкова преднина пак би трябвало да е решаваща накрая, макар че Алекс Фъргюсън винаги казваше, че най-важното е не загубата, а това как реагираш на нея.
Загубите се случват дори и на най-добрите отбори, дори и с най-минималните разлики. Онова, което сега Клоп е длъжен да стори, е да направи така, че тези 11,7 мм да не се превърнат във воденичен камък на шията на отбора му, в мярка за вечни времена на Мърсисайд за разстоянието между амбицията и реалността.
Джонатан Уилсън, „Гардиън”