ВАР излага на показ в Англия недостатъците на правилника
Може би за вас съмненията са се зародили още в първия ден на сезона в Премиър Лийг, когато рамото на Рахим Стърлинг бе отсъдено в засада в мача на неговия Манчестър Сити на гости на Уест Хам. Или пък сте имали малко повече търпение и сте приели, че всяка новост води със себе си процес на опознаване с опипване на почвата.
Може пък за вас капката, преляла чашата, да е дошла с рамото на Хюн-Мин Сон, петата на Джон Лундстрам или бедрото на Садио Мане. А може и да е дошла в неделя вечер на „Анфийлд“, където Ливърпул завърши славната си 2019 г. с измъчена победа с 1:0 срещу Уулвърхамптън, за да запази преднината си от 13 точки на върха в Премиър Лийг. Измъчена, защото дойде поравно заради гол на Мане, пропуски на гостите и непростимата неспособност на Джони Кастро да задържи левия си крак пред линията на засадата.
Има, разбира се, и една последна възможност: без значение колко нараства списъкът с незначителни, но решаващи цели мачове телесни части, вярата ви в преимуществата на привнесената в английския футбол система ВАР да си остава непоклатима и непокътната.
Това становище би било доста несподелено откъм масовост. Последният кръг в Премиър Лийг закара феновете в Норич, Ливърпул и Манчестър (а и другаде) до ръба на местата им. Мачовете все повече и повече се играят с шум на заден фон от дюдюканията срещу решенията на ВАР – институцията де, а не личностите в нея. „Това вече не е футбол“ е песента, която можем да споменем тук, но има някои други, които цензурата би спряла.
Усложнението е, че във всички тези случаи се стига до правилното решение, който и съдия да седи в телевизионния щаб на Премиър Лийг в Стокли Парк. Кракът на Джони Кастро, или поне частица от него, беше наистина в засада преди гола на Педро Нето. Както преди това рамото на Мане, петата на Лундстрам и т.н.
С това не искаме да кажем, че гневът е неоправдан, а просто, че е насочен в грешната посока. Има тенденция и медиите, и феновете да виждат как се отменят голове или дават дузпи и голове от ВАР като от някакво всевишно и неподлежащо на контрол същество. Това обаче е подвеждащо. Работата на системата е просто да установи дали даден гол трябва, или не трябва да бъде зачетен според правилата на футбола, а не да упражнява надмощие над съдията на терена. Видеото е единствено и само инструмент за налагане на правилата на играта.
И в случая на засада става все по-очевидно, че проблемът лежи именно там – в правилника. Всичко, което стори ВАР със своите свръхточни камери и геометрични линии и с безграничното си време за изследване на всеки един инцидент, е просто да подчертае този проблем.
Джони Кастро технически беше в засада срещу Ливърпул, макар и на косъм. Просто не беше в засада в онзи смисъл, в който всеки един фен, треньор или играч би го разбрал. „Казват, че системата стига до точното решение, но не съм сигурен, че си струва“, коментира след мача капитанът на „вълците“ Конър Коуди.
Това може и да изглежда тривиален аргумент, ала при все че правилникът има грандоманско име – Законите (винаги с главна буква), всъщност няма никакви закони, а просто правилата на играта. Те извличат своя авторитет не от някакво небесно същество или от вековна юриспруденция, а от готовността на участниците и наблюдателите в тази игра да се подчиняват. Те са спогодба, а не завет. Футболът се управлява чрез взаимно съгласие, а не чрез принуда. Веднага щом се сторят невалидни на играещите и гледащите го, правилата вече не са пригодни за употреба. Кастро, Стърлинг и останалите може и да са били в засада по буквата на закона, ала не и по духа му. В случая с футбола духът на закона е важното, докато в, например, криминалното право буквата на закона е над всичко.
ВАР изложи на показ в Англия тази тънка линия и в някаква степен няма кого другиго да обвиняваме, освен самите себе си. Треньорите са онези, които създадоха климат, в който съдиите усещат, че са превърнати в техни изкупителни жертви и че само технологиите могат да ги спасят от вълни от критики след всяко грешно решение. Феновете пък са онези, които ги освиркваха при всяко неточно отсъждане – винаги съвсем малък процент от всички отсъждания – и които в крайни случаи издирваха домашните им адреси и ги принуждаваха да се откажат от футбола. Медиите пък изцеждаха съдържание от решенията на съдиите с повторения на забавен каданс и паузиране, като от привилегированата позиция на анализатори след свършека на събитието им казваха, че не стават за тая работа.
Решението сега е не да се върнем към онези дни и да кажем на реферите, че просто ще се наложи отново да се провалят оставени сам-самички пред погледа на целия пощурял свят. ВАР може да работи добре, макар и болезнено бавно, както се показа при зачитането на победния гол на Ливърпул. Решението не е и да продължим упорито по настоящия път, подчинявайки играта на невидими технократи, правейки я идеална в технически смисъл, ала незадоволителна в духовен и спортен.
Вместо това трябва да приемем, че методът на налагане на закона изисква неговото навременно обновяване. Това може би значи, както бе предложено, само краката на даден играч да могат да са в засада, въпреки че това не би спасило Кастро и неговите „вълци“. Може решението да е ограничение на времето на анализирането на решението или на броя повторения, позволени за гледане от съдиите. Или пък да се промени правилото така, че да е годно за употреба към момента: цялото тяло на играча да трябва да е в засада, за да се свири тя, или при всяка нужда от полагане на линии засадата да не се отсъжда. Разбира се, винаги ще има решения на косъм, винаги ще има и спорни моменти. Важното обаче е те да бъдат намалени до минимум и да се върне всеобщото и взаимно съгласие между всички замесени страни.
Настоящият застой не помага никому: нито на съдиите, нито на играчите, нито на феновете. Пятата по стадионите песен „Това вече не е футбол“ е точно в десетката. Това обаче не е аргумент срещу промяната – футболът винаги се е променял. Проблемът към момента е, че той не се е променил достатъчно много.
Рори Смит, „Ню Йорк Таймс“