-
Sportal.bg
-
БГ Футбол
-
Българи зад граница
-
Стойчо Младенов: Идва времето да кажа "Баста" на работата в чужбина
Стойчо Младенов: Идва времето да кажа "Баста" на работата в чужбина
До края на сезона в казахстанското първенство остава един кръг. Стойчо Младенов се посипа със слава, след като спечели купата със своя Кайсар. Отборът най-вероятно ще завърши шести в класирането. С „пустинните вълци“ българският треньор никога не е бил на по-ниска позиция. Младенов е единственият наш треньор, печелил купи с два различни чуждестранни отбора – преди 10 години успя и със саудитския „Ал Ахли“. Преди да се прибере за почивка, треньорът даде интервю за сайта „Корнер“.
– Вие сте пример за някой, направил успешна кариера в двете най-важни направления на вашата област – футбола. Успяхте и като играч, и като треньор. Доколко го усещате така сам и има ли неща, които продължават да ви движат да успявате пак и пак?
– Винаги съм бил силен характер. Като малко момче мечтаех да стана футболист. Когато сбъднах мечтата ми, исках да остана в играта и да бъда треньор. Няма ден от живота ми, в който да не съм се подготвял за целите си. Знаех, че трябва да се изградя като характер. Че пътят ще е трънлив и че трябва да стана добър професионалист. Научих се да бъда дисциплиниран човек – в личния живот и професията. Предадох го и на децата си. Аз съм амбициозен и цял живот си поставям задачи. Не ми дава мира, докато не ги изпълня. Мисля, че така би трябвало да мисли всеки. Някои успяват повече, други по-малко. Явно съм роден със свръх доза амбициозност. Изживявам всичко много емоционално – и успехите, и неуспехите.
– Вашата мотивация във футбола от самото начало? Някой конкретен човек или отбор, събитие или история, която да ви е надъхвала като дете да преследвате успеха?
– Никой не ме е агитирал да ставам футболист. Дори семейството ми не беше съгласно. Но съдба… От малък обичах топката. Идоли ми бяха Димитър Якимов и Георги Аспарухов. Двамата ме мотивираха и амбицираха. Якимов беше изключително скромен в живота, а Гунди – много популярен в медийното пространство и обществеността. Различни типове, които ме караха да мечтая и да стигна най-високото ниво във футбола.
– Как ви се струва българският футбол като ниво – спортно-техническо и организационно, от дистанция? Вече близо 6 години не работите у нас.
– Оставете тези шест години. Ние изоставаме много повече от 20 лета! Футболът се развива изключително скоростно в световен мащаб. Не говоря само спортно-технически, а от всякакво естество. Футболът не е само топка и терен! Има толкова много задължителни неща, които са нужни за, както казвахме едно време – високо спортно майсторство. Медицина, техника, пособия – няма маловажни компоненти. Но те на 90 процента в България липсват.
– Мнението ви за последните събития, случилото се на мача България – Англия, последвалите оставки и трусове в ръководството на БФС?
– Ще започна с расизма. Нека на всички веднъж завинаги им е ясно – в България расизъм няма. Може да съществува отделни личности с такова поведение. Но те не формират българското общество. По-важна е другата част от въпроса. Тези трусове трябваше да станат много по-рано. Ние живеем в затворена черупка от години. Не се развиваме, не напредваме, самозодоволяваме се с местни успехи.
Единствено Лудогорец е пред останалите, които тъпчат на едно място. Трябва да се върна на предния въпрос и да повторя, че ни липсват твърде много неща, за които явно липсват средства. Собствениците на клубовете нямат достатъчно или не искат да дават пари за тях. Нека вземем един възстановителен център например. Когато с ЦСКА биехме шампионите на Англия, Испания и Германия, нашето възстановяване беше досущ като тяхното. Медицината ни не изоставаше. Бяхме поставени на една основа и се сражавахме като равни с тях. Сега сме светлинни години назад.
– Не ви ли изненада, че не ви поканиха за национален селекционер в тази сложна ситуация?
– Излишно е да коментирам. Нито ме изненадва, нито се обиждам. Никой не е длъжен да ме кани на работа. Пожелавам успех на Георги Дерменджиев.
– Има много мнения защо изоставаме във футбола и едно от тях е – всъщност другите правят крачки, а ние си седим на едно място. Как бихте го дефинирали вие?
– Малко ли говорихме по тази тема? Часове няма да ни стигнат, за да обсъдим всичко. Въпросът е дали има смисъл.
– Защо хора като вас и, да кажем, Станимир Стоилов, са оценени по-високо и еднозначно извън страната ни, докато тук постоянно има мнителност, съмнение и подценяване на успехите ви?
– Когато бях дете, ме възпитаваха на морал, чест и достойнство. В днешно време тези добротедели избледняха. Рядко виждам вече хора, които ги притежават. Твърде много властват измамата, лъжата и интригата. Трудно ми е да живея в този свят. Изживявам лъжите тежко. Малко ли клевети изсипаха мой адрес? И колко от тях доказаха? Не го заслужавах, но ми се случи. Не ми харесва как се развива светът.
– Как се чувствате като баща на двама синове, които също преследваха своя успех във футбола? Колко трудно е да намериш баланса, трезвата преценка докато се изграждат и търсят пътя си, както и това да приемаш добрите и лошите им дни? И доколко фамилията тежеше на Александър и Стойчо през годините?
– И до ден днешен името тежи на моите синове. Болно ми е от това. Когато беше на 18 години, Сашо напусна за сериозна сума ЦСКА в посока Херта. Направи кариера извън България. Можеше и да е още по-успешно, но тежка контузия го лиши от футбола. Стойчо сбърка, че остана в България, защото името ми много му тежеше. Като футболен човек, а не като баща, твърдя, че и двамата имаха уникални качества. Не успяха да ги развият и покажат.
За съжаление – заради името ми. Но аз се гордея безкрайно със синовете ми. Благодаря на съпругата ми Дарина, с която ги отгледахме, възпитахме ги и сега те са отговорни мъже. Имат всички качества и ценности, които семейството ми цени. Сега с Дарина опитваме да предадем нашия опит и възпитание на внучките ни.
– Известен сте като човек на дома и семейството, колко трудно е да живеете и работите в чужбина?
– До преди няколко години с Дарина не се бяхме разделяли. Дойде обаче момент, в който не можеше да ме последва. Аз работя в чужбина, а тя трябва да помага на децата и внучките. Тежко ми е много от този факт. Единственото спасение е, че моят екип е съставен от българи в лицето на Анатоли Нанков, Тодор Янчев и д-р Иван Дойчев. Помагаме си взаимно, разтоварваме психически. Но и това не винаги помага.
Неведнъж ми е идвало да си купя самолетен билет и да се прибера. Професията ми обаче изисква друго, а аз съм на 100 процента професионалист. Висока е цената да се лишиш от най-милото. Истината е, че в чужбина заплащането е значително по-добро от България. Но има друга, много по-силна причина, която ме кара да работя зад граница. Това е признанието, свободата и уважението, където срещам. В България го няма.
– Коя е датата, извън рождения ден, която никога не забравяте? Кой е най-важният ден за футболния човек Стойчо Младенов – може би 17 март 1982 г.?
– Два са дните. Безспорно 17 март е най-великата дата в живота ми. Исторически и паметен ден не само за ЦСКА, но и за целия български футбол. Не знам дали ще сме живи да видим български отбор да се класира за полуфинал на Шампионската лига. Много е изговорено за мача с Ливърпул. Връх в кариерата ми! Но има и най-голямата бездна, която също не мога да забравя. Това е, когато ЦК на БКП ме изхвърли от физкултурното движение. Отидох на работа в завода и дори в заводския отбор не ми даваха да играя.
Скриха ми топката в буквалния смисъл на думата. Това стана, когато избрах да дойда в ЦСКА без разрешение на тогавашната футболна федерация. Не помня датата, но това е най-тежкият ми момент във футбола. Бях в сладкарница „Преспа“ на „Граф Игнатиев“. Държеше я голям наш фен и мой приятел Спиро. По радиото чух решението. Качих се на моята „Лада“ и тръгнах. Не знам на къде. В един момент, не помня колко време е минало, бях минал Ихтиман. Тогава магистрала нямаше, а само черни пътища. Бях в безтегловност. Карал съм към нищото с мисълта, че са ми отрязали краката.
– А кой е най-трудният момент? Може би, когато се наложи да събирате отбор за старта на сезона в ЦСКА за около седмица при завръщането ви насред ужасна управленска криза?
– Още един тежък момент от кариерата ми, който няма да забравя. Мисия невъзможна беше. За няколко дни трябваше да направим така, че ЦСКА да съществува. Отбор нямаше, време – още по-малко. Действах със замах и смелост. Не познавах нито един от футболистите, които дойдоха. Гледах по 3 минути клипове в интернет и трябваше да кажа „да“ или „не“. Радвам се, че в близо 90 процента от случаите взех правилното решение. Нямахме подготовка, излизахме на по две тренировки, без да се познаваме. И биехме! Че чуждите ме плюеха, не ме интересува. Боли ме и до днес, че бях оплюван от свои. Защото единствен приех мисията да спася ЦСКА. Резултатите лесно може да проверите. С 10 пъти по-малък бюджет от Левски и Лудогорец, до последно се борихме за първото място. За мачовете с вечния съперник всички знаят – където ги хванехме ги биехме. Отплатата за мен обаче бе да бъда руган от свои…
– Много се говори за разликата между онези поколения отпреди 1990 г. и тези след това, не само във футбола. Толкова много ли се промениха нещата в ежедневието, във възпитанието, в дисциплината и манталитета на българина?
– Завоят е твърде остър. Няма смисъл да сравняваме политически строеве. Истината е, че днес младото поколение търси мекото. Разглезено е. Някои се раждат бойци, показват наченки за нещо голямо. Но попадайки в лошата среда, се губят по пътя. И аз, и всички родители, и треньори, които работим с тях, имаме вина.
– Какво ви дразни най-много? Не само във футбола, а в живота. С кое през годините не успявате да се примирите?
– Лъжата и интригата. Отвращават ме. Не обичам да живея сред такива хора и затова съм се изолирал. Създал съм един много тесен кръг от приятели и не допускам никой в него. Средата е твърде пошла. Аз обичам България и винаги съм се възхищавал на българите, които са успели в своята област – медицината, културата, спорта. Много добре знам колко усилия са хвърлили, за да видим всички ние крайния резултат. Не можете да си представите колко горд бях, когато нашият губернатор Куршербаев ни заведе на изстрелване на ракета на космодрума в Байконур. С моя екип гледахме дълго снимките на нашия първи космонавт Георги Иванов. Гордо казвахме – той е българин!
– Темата ЦСКА няма как да бъде подмината, когато вие сте събеседник. Несъмнено, следите нещата… А много фенове очакват и новини за ваше завръщане. Доколко е реално то, в какви отношения сте с хората в клуба?
– В добри отношения съм с всички в ЦСКА. А кога и дали ще се завърна – един Господ знае. От млад футболист обичам животът ми да е подреден. Сега работя в чужбина и още не съм решил до кога ще е така. Признавам – много ми липсват нещата, за които говорихме – съпруга, синове, внучки. Ще дойде моментът, когато ще кажа "Баста". И ще се върна да живея с тях.
– Юрген Клоп наскоро каза нещо интересно в интервю – защо работим толкова усърдно във футбола и печелим добри пари, ако работим до 75-годишни и не видим нищо от света, от семейството си? Вие замисляте ли се за това, казвате ли си – ще спра тогава и тогава, нататък времето ще е за мен и близките ми хора изцяло?
– Успехите си имат висока цена. Лишенията са огромни. Когато бях футболист, пропуснах раждането на синовете ми. Когато бях треньор, не можах да присъствам на раждането на внучките ми. Мога още десетки такива моменти да изброя. Мъчно ми е за тях. Сега внучките растат, а мен ме няма. Когато са болни, говоря с тях по телефона, успокоявам ги, но не мога истински да им помогна. Далеч съм. Искам да бъда у дома, а не мога. Като професионалист съм поел голяма отговорност и съм благодарен на моето семейство, че я разбира. Но краят на работата в чужбина е близо. Не смятам още да спирам с моята професионална любов, ще работя, но искам да бъда при семейството. Искам като повечето хора, когато свърши работният ден, да се прибера при любимите. Достатъчно време ги лиших от това чувство.