Робъртсън преди да подобри историческия рекорд: Има само един трон и на него трябва да седи Кени Далглиш

Анди Робъртсън признава, че все още настръхва всеки път, когато се замисли за историческото постижение, което му предстои. В петък на стадион „Хемпдън Парк“ в Глазгоу, при домакинството срещу Северна Македония, капитанът на Шотландия ще изиграе своя мач номер 102 с националната фланелка. С това той ще се изравни на върха във вечната ранглиста с легендарния сър Кени Далглиш — футболната фигура, която цени повече от всяка друга.

Ако всичко премине по план, още в понеделник, при гостуването на Швейцария в Санкт Гален, Робъртсън ще подобри рекорда на великия шотландец — постижение, останало недостижимо в продължение на 40 години.

Робъртсън: Не ни пукаше за футбола след смъртта на Диого Жота, това попречи и на новите попълнения

Крайният защитник прави своя дебют с националната фланелка на 5 март 2014 година във Варшава, когато като 19-годишен младок се появява в игра от резервната скамейка.

„Бях нервен, развълнуван, изживявах мечтата си и нямах представа какъв път ми предстои“, спомня си той с усмивка за първото си докосване на международната сцена. „Когато влизах, селекционерът Гордън Страхън ми каза: ‚Помни защо си тук, играй така, както играеш в Дънди Юнайтед, не играй на сигурно‘. При първата топка, която стигна до мен, просто тръгнах напред около 30-40 метра.“

В онзи паметен ден на трибуните го подкрепя цялото му семейство — родителите му, брат му Стивън, лелите и чичовците му. Робъртсън признава, че ако тогава някой му беше казал какво ще постигне занапред, просто щеше да се изсмее. В кариерата му последваха два трофея от Висшата лига, две Купи на лигата, триумф във ФА Къп, трофей от Шампионската лига, Суперкупа на УЕФА и Световно клубно първенство, а сега му предстои да стане шотландският футболист с най-много мачове в историята и абсолютен рекордьор по срещи с капитанската лента.

„Всъщност никога не съм бил напълно уверен в себе си“, споделя изненадващо бранителят. „Винаги съм изпитвал съмнения и именно това изважда най-доброто от мен. Постоянно се опитвам да опровергая скептиците, както и самия себе си. Едно нещо обаче не правех — никога не гледах твърде напред. Винаги живеех в настоящето и това ми помогна много.“

Въпреки че е на прага на исторически връх, фокусът на шотландския капитан остава изцяло насочен към личността, чието постижение ще изравни и надмине.

„Има обикновени места, но има само един трон и на него трябва да седи Кени Далглиш“, категоричен е Робъртсън. „Петъчната вечер не е посветена на мен. Тя е за най-великия футболист в историята на нашата страна, а за мен това винаги ще бъде Кени. Той държи този рекорд от толкова дълго време и напълно го заслужава. За мен той е най-добрият играч, обличал екипа на Шотландия, а вероятно и най-великият в цяла Великобритания. Трябва да ценим тази личност, а в петък мислите ми ще бъдат изцяло с него, без да се главозамайвам от собствената си роля.“

Особената му връзка със сър Кени датира още от момента на трансфера му от Хъл в Ливърпул, когато клубната легенда „случайно“ се появява на първата среща на агента му с ръководството на мърсисайдци.

„Възможността да се запозная лично с Кени и да изградя контакт с него и семейството му беше сред най-големите привилегии за мен“, разказва защитникът, припомняйки си и реакцията на своя баща и покойния си дядо след паметния успех с 4:0 над Барселона през май 2019 година, класирал Ливърпул за финал в Шампионската лига. Тогава дори след грандиозната победа на неговия внук, дядо му остава напълно пленен от присъствието и величието на Крал Кени.

„Той почти не чуваше никого от нас, но улавяше всяка дума на Кени. Това породи доста въпроси в семейството колко точно бяха сериозни проблемите със слуха на дядо ми. Той вече не е сред нас, но беше невероятно да се види колко щастлив беше тогава... Кени беше неговият истински идол.“

Когато през 2017 година Робъртсън премина в Ливърпул срещу скромната сума от едва 8 милиона паунда, съпругата му Рейчъл очакваше първото им дете. Семейство Далглиш оказа безценна подкрепа на младата двойка – жест, за който защитникът признава, че трудно би могъл да се отблагодари напълно. Трансферът на 23-годишна възраст се оказа най-доброто решение в живота и кариерата му, както на терена, така и извън него.

В навечерието на паметно постижение за шотландския футбол крайният бранител размишлява за своите родители и брат си:

„Те се гордеят еднакво и с брат ми, и с мен, независимо от постиженията ни. Но смятам, че са най-горди от мъжете, в които успяхме да се превърнем. Това винаги е било водещото за мен. Всеки, който ме познава, знае, че държа първо да харесва човека и едва след това футболиста. Не допускам близо до себе си хора, които ме възприемат единствено като играч. Най-близкият ми кръг и до днес включва трима приятели, с които бяхме заедно още в детската градина на тригодишна възраст.“

Робъртсън често анализира състоянието на играта в родината си и възможностите пред подрастващите таланти:

„Често обсъждаме това – моята история, пътя на Джон Макгин или този на Райън Кристи. Сигурно има стотици хора, които си казват, че са можели да бъдат на наше място. Футболът изисква качества и характер, но е необходима и известна доза шанс. Наш дълг е да пазим младоците на 15, 16 и 17 години. Обожавам тяхната енергия и ентусиазъм – вижте само как сияе Финдли Къртис. Тези момчета ще движат страната напред. Докато те се забавляват на другия край на масата с игри, които дори не познаваме, ние се радваме да бъдем част от този отбор и се надяваме, когато един ден си тръгнем, Шотландия да бъде в отлична позиция.“

Погледът вече е насочен към петъчния сблъсък. Въпреки че срещата носи исторически характер с изравняване на рекорд, за шотландския капитан няма място за носталгия – победата е задължителна. Той определи представянето в предишния мач срещу Словения като абсолютно неприемливо и подчерта желанието на целия отбор да се реваншира пред своите привърженици.

Добави Sportal.bg като предпочитан източник в Google

Следвай ни: