Интервюто с Чави: Добре, че останах!

Чави Ернандес е смятан от мнозина за най-добрия испански футболист на всички времена. Може и да е така дори само защото никой не е спечелил повече трофеи от него. В събота той се сбогува с “Камп Ноу” в навечерието на финалите за Купата на краля и Шампионската лига. Тръгва си в настроение: “Липсва ми само хеттрик."

-         За какво стигат 17 години в Барселона?

-         За да се наслаждаваш на футбола като малчуган. И за да изстрадаш. Защото сега се чувствам много щастлив и горд от постигнатото, но съм преживявал и е.а си нещата – дни на болка, истински тежки дни.

-         Какво е футболът?

-         Една топка и няколко приятели. И давай: мачле, квадрат, пасчета, на плажа или в градината вкъщи. Усмивки. Това е футболът. Деца, които си подават топката в двора на училището. Това е футболът.

-         А ако и отборът ти печели на това отгоре, вече си е е.ало майката, както би казал Луис Арагонес, нали?

-         (Б.и. – смее се.) Луис, колко е голям само! Много го помня, много ми липсва.

-         Защо си отивате?

-         Защото е точният момент. Казва ми го главата, съветва ме и тялото. Сърцето не, защото е от Барса и си остава тук.

-         В училище сте криели, че играете в Барса. Защо?

-         Не исках да гледат на мен с други очи. Знаех, че няма да се променя, но се плашех другите да не решат, че съм се надул. Даже не си слагах екипа на Барса на улицата, за да не предизвиквам внимание.

-         Кой е първият Ви спомен от съблекалнята на Барса?

-         Седнал, преобличащ се, от едната ми страна е Фиго, от другата – Джосеп Гуардиола, влиза президентът Нуньес и започва да говори с Пеп. А аз отстрани. И, разбира се, всичко схващах, бях хлапак в центъра на събитията, чак ме хващаше срам. Ветераните се държаха чудно с мен – Пеп, Питу, Луис, Сержи, Фиго, Ривалдо.

-         В събота отпразнувахте осмата си шампионска титла. Първата отборът я спечели във Витория, а Вие бяхте в Албасете...

-         Да, така е. В онзи сезон изиграх 18 мача, но в последния кръг във Витория отидоха само повиканите в състава по решение на Луис ван Гаал. Аз бях с Б-отбора в Албасете. В музея на Анхел Мур има фланелка от Андерсон и Ривалдо, на която пише “Всички сме шампиони” с имената на Чирич, Бускетс, Окуново, Роджер и Оскар, които не пътуваха. Аз обаче бях на площад Сант Жауме, където празнувахме и последната титла. Ето колко съм по-голям от останалите момчета в сегашния тим!

-         Къде бихте били днес без Ван Гаал?

-         Научи ме на много. Казваше ми: “Вие сте по-добър от Зидан”, а аз му отвръщах: “Човече, не минава; благодаря, тренер, но не минава.” Имах голям късмет да работя с големи треньори. Бяхме много несправедливи с него, той е от големите.

-         После дойдоха пет години без купи. Какво стана?

-         Изгубихме основата. Сменяхме треньорите през ден-два и нямахме стабилност до идването на Райкард. И на Роналдиньо. Когато сме печелили, сме печелили заради владението на топката, заради принципа “нападението е най-добрата защита”, заради акцентирането на играта в предни позиции. Единственото решение е да бъдем самите себе си. Ако не уважаваме стила си, няма смисъл и това се доказа. В някои случаи, когато не печелехме, поставяхме всичко под съмнение и търсехме високи и мощни тарани. А не бива. Нужното тук е да имаме играчи, които разбират същността, използването на третия човек в комбинацията, създаващия числено преимущество пас.

-         Затова ли толкова пъти се чувствахте сочен с пръст?

-         Да, когато побеждавахме, ме търсеха много и ми даваха топката, но когато губехме, всичко се поставяше под съмнение. Начело с мен.

-         Вие винаги сте сочили за пример Серхио Бускетс и Педро. Защо?

-         Заради тяхната скромност, саможертва, изключителен талант и огромна отдаденост, които не биват признавани и това ме вбесява. Аз зная колко труд струва да стигнеш дотук, а те стигнаха, спечелиха всичко и винаги са били в служба на отбора по подобие на Жорди Алба. Винаги! Същото важи и за Андрес Иниеста и Жерард Пике, но те, като Лионел Меси и мен, получават повече похвали. Педро и Серхио са двама огромни футболисти. Случаят на Педро е изключителен: момче нападател от академията да стигне дотук заслужава да му свалиш шапка и да кажеш: “Момчета, учете се от него!”. А Буси? Никога не съм виждал по-интелигентен футболист на терена.

-         Спечелили сте една Лига в почивката на мач, а друга – на канапето вкъщи... странно, нали?

-         Да, спечелихме една на почивката на “Балаидос” в годината, в която получих контузия. За мен бе една от най-трудните години, ала тя ме научи на много. Скъсах предни кръстни връзки на коляното на тренировка през декември. Научих се да пазя режим. Преди не стъпвах във фитнесзалата – мислех си, че само с пипане на топката съм си свършил работата. Не вдигах тежести, а разчитах на таланта си. Онази година с помощта на Емили Рикард и доктор Кугат разбрах, че или ще следвам режима, или ще приключа рано-рано. За другата титла, решената от гола на Капдевила срещу Реал Мадрид, бяхме всички вкъщи и аз прозвъних на всички да отидем да празнуваме. И го направихме, макар че на другия ден имахме мач на Мансанарес (б.р. – гостуване на Атлетико Мадрид).

-         Има ли друга подобна година на тази на требъла?

-         За момента е най-добрата в историята ни. Заради всичко – как се радвахме на играта, как побеждавахме. Онази година бе годината на чистата същност на Барса. Не е виждан по-добър футбол от онзи. Гледам го сега и още си мисля: не е възможно да се играе по-добре. Спечелихме Шампионската лига по свръхубедителен начин. Годините на Пеп са неповторими.

-         Страдахте от Гуардиола като съотборник. Когато Ви беше треньор, повече ли страдахте?

-         Не, човече, наслаждавах се! Когато бяхме съотборници и той страдаше, защото не по негова вина ни сравняваха постоянно. За мен беше камък на шията да ме сочат за негов наследник. Той ми казваше да не обръщам внимание, но как... Да раста покрай него беше стресово, ала не по негова вина. Отнасяше се с мен повече от чудесно.

-         Истина ли е, че Вие сте били на крачка да си тръгнете от Барса преди идването му на треньорския пост?

-         Имах оферта от Байерн (Мюнхен) и бях готов да си тръгна, истина е. Пеп обаче ми каза: “Чави, не си представям отбора без теб, невъзможно е.” Аз отвърнах: “Добре, оставам.” Впечатляващ треньор! Може и да е, защото виждахме нещата и разбирахме играта по един и същ начин. В годините на Пеп звездите се наредиха идеално. Но нямаше нищо случайно: отработвахме всичко до последния детайл и бяхме много над съперниците си. Имам една теория: Барса трябва да е много по-добра от Мадрид и ако не е, не печели. Те се надъхват на наш гръб: пресата, духа на Хуанито и всички тези неща... Ние или ще сме много добри, или сме чао. При изравнени сили те вадят от себе си неща, които ние нямаме в своя арсенал.

-         Какво бихте дал да сте работил с Йохан Кройф?

-         Ох, нищо не би ми било по-приятно. За мен той е пътеводната светлина във футбола, а се разминахме, така че можеш да си представиш какво би било. Йохан промени историята на играта, в това няма съмнение. Поне в Барселона.

-         От всички титли само една сте спечелил на “Камп Ноу”...

-         И то без да играя! Ундиано Майенко ми извади жълт картон в предния мач, а аз отидох в съблекалнята и му рекох: “Ей, нищо не съм ти казвал, а играем за титлата у дома си.” Той отвърна: “Буча ми, това направи.”

-         Най-лошата титла тази покрай болестта на Тито Виланова ли бе?

-         Да, тази и следващата – на смъртта му. Титлата на Тито беше много болезнена. Той имаше огромни изисквания. Казваше ни: “Сто точки, трябва да съберем 100 точки!”. Годината обаче беше тежка, имаше постоянна болка в съблекалнята. Излязохме от ситуацията заради нивото си на футболисти и защото Аурели Алтимира и Жорди Роура си оставиха сърцето на тренировъчното поле. Пускаха ни гласови съобщения, казваха ни как Тито бил казвал това или онова, как бил ни се обадил... Присъствието му се усещаше изключително много. Аз постоянно говорех с него. Веднъж ми се накара, защото играх с болки срещу Милан и поднових контузията си. После идеше ред на Байерн и пак исках да играя, а той ми звънна: “Тъй като така и така ще подновиш травмата, няма повече да играеш!”. Скандал! Имаше силен характер, поставяше хората по местата им.

-         А Вие, като свикнал да сте основна фигура в единайсеторката, как издържахте поддържащата си роля този сезон?

-         Трудно е, разбира се, но се научих от други колеги, които не играеха, а си траеха и подкрепяха отбора в съблекалнята. Един от примерите ми винаги е бил резервният вратар: никога не играе, а празнува като титуляр. Така че си помислих първо за Жоркера, после за Пепе Рейна – хора, които не са егоисти, а работят неповторимо и не се оплакват. Хей, във Валенсия ме смениха 10 минути преди края на мача, а нахлух на терена да празнувам гола на Буси. Дори прегърнах Луис Енрике, който ме беше сменил! Смених си чипа и правех онова, на което са ме учили от дете: да мисля за отбора. Исках да приключа с титла и ето наградата. Онзи ден говорих с Пуйи (Карлес Пуйол), който не можа в последния си сезон нито да играе, нито да спечели купа. И вижте как ме изпрати “Камп Ноу”! Подредиха се всички парчета от пъзела. Скандално! Никога не съм си представял подобен финал, като на филм е.

-         Защо останахте миналото лято?

-         Усетих добри вибрации, мина ми лошият вкус в устата от изгубената по такъв кофти начин титла и от болезненото световно първенство. А и знаех, че идва Луис Суарес. Говорих с Луис Енрике и той ми каза: “Пичикос, обмисли го добре”. Усещането бе за нещо предстоящо добро и го споделих пред колегите: “Момци, оставам още една година, защото се очертават хубави неща.” На Луис му пиша 10-ка за държанието му към мен, тъй като не ме измами, а това е много. Честно и в очи. Можех да му се сърдя заради малкото изиграни минути, но напротив – длъжник съм му, защото той бе сред онези, които най-силно настояваха да остана. Суби (Андони Субисарета) също и ми е много кофти за случилото се с него. Тази титла е и негова. В деня, в който казах, че напускам, той ме придружи до вкъщи и започна да ме убеждава, че още не е настъпил часът. Добре, че останах.

-         Помните ли деня, в който дойдохте на проби в Барса?

-         Разбира се! Баща ми ми каза в колата: “Отвори си добре очите и се учи, защото тази възможност не се пада всекиму.” Вече ме бяха взели, но аз още не го знаех. И точно това направих: учех се, учех се и пак се учех. В този клуб ме научиха да съм футболист и човек. Е, разбира се, и в семейството. На Барса дължа всичко. Бях толкова щастлив. Никога не съм си го и представял.

-         Познавате ли някой по-“куле” и от Вас?

-         Да, разбира се. Майка ми.

Луис Мартин, “Ел Паис”

Следвай ни: