Медалисти, но без медал

С наближаването на края на годината настъпва време и за равносметка. „Тема Спорт” по традиция ще ви представи събитията от родния и световния спорт така, както ги видяхме ние и както ги показват статистиките и резултатите. Хубавите и лошите моменти, значимите постижения и провалите. Продължаваме рубриката с волейболистите, за които 2015-а бе изпълнена с емоции, развълнували цялата нация.

Да си герой в очите на дете е емоция, която все по-малко хора в България могат да преживеят и опишат. Обикновено такива са личностите, които са достигнали върха, покорили са висините и са дали пример, достоен да бъде последван. В спортно естество лидерите са най-често онези, които са станали шампиони. Зад тях е масата, искаща да им подражава и да съпреживее успеха.

Мъжки национален отбор

Тази година обаче в България изпитахме едно малко по-различно усещане. Националите по волейбол ни накараха да се чувстваме щастливи дори и когато губеха. Нещо, което беше някак позабравено. Да изпиташ удоволствие от самата игра, не от мисълта, че си победил, а от тази, че си се борил. Защото тук сме свикнали да признаваме само победата, а загубата да води до трагедия, сякаш е неприсъща за нашия бит.
За какво точно става въпрос? През 2013-а трикольорите си спечелиха прозвището вечно четвъртите. И от всеки един турнир се връщаха с разочарование, че са били близо до медала, но в крайна сметка са останали в подножието на стълбичката. Сега те отново загубиха битката за бронз, но всички бяха доволни. Щастливи, и всяко второ дете, вълнуващо се от спорт, иска да им подражава.
Медалисти, но без медал. Такива бяха волейболистите за всички. Четвъртото място бе успех. Не защото като резултат е нещо по-различно от традиционното заемано от лъвовете. А защото нацията стана част от него. Диша и мечта в продължение на 10 дни с момчетата на Пламен Константинов. В очите на децата Владо Николов и сие бяха герои. Без да са надскочили себе си, изпълнили плана минимум, който обаче ги извиси до максимума.
Европейското първенство в „Арена Армеец” бе събитието на годината. Както със спортно, така и със социално значение. С всеки изминаващ ден националите набираха все по-голяма популярност, а развитието на мачовете предвещаваше все по-осезаема подкрепа. На колене бе поставена третата сила в света Германия, при това на два пъти с по 3:0. Успехът над Холандия с 3:2, изпълнен със скандали, пък подейства като допълнителен катализатор на сила. Всичко това бе постигнато напук на серията от контузии на водещи фигури като Цветан Соколов, Тодор Скримов, Николай Николов, Андрей Жеков, Теодор Салпаров... В съчетание с ораторските умения и харизма на Пламен Константинов, както и с мъжеството на 37-годишния (по това време) Владо Николов бумът бе неизбежен.
Загубата от бъдещия шампион Франция след 2:0 на полуфинала бързо бе забравена, защото волейболистите вече бяха пленили сърцата на обществото. И никой дори не си спомняше, че само преди три месеца същата тази Франция ни победи в първия важен мач за годината – финала на Световната лига във втора дивизия, игран отново на родна сцена. Всъщност простата равносметка показва, че лъвовете загубиха онези двубои, които можеха да ги направят медалисти. Този с петлите, за влизане в първа дивизия (където после бяхме класирани след промяната на регламента), както и с Италия за третото място в Европа. А единственото отличие бе спечелено от момчетата на Николай Желязков, заели второ място на Игрите в Баку. Предвид слабата конкуренция там обаче то си бе някак очаквано и по презумпция наше.
„Не говори добре за българския спорт, че с тези резултати аз съм най-добър треньор”. С тези думи Гибона обрисува най-добре постигнатото от него. Без медал, медалисти. Такива обаче останаха неговите избраници за страната. И нищо друго нямаше значение.

Женският национален отбор

И ако мъжете могат да се похвалят, че се превърнаха в любимците на народа, то проблемите на волейбола лъснаха във всеки един друг елемент. Моделът на управление е на път да затрие едно изключително способно поколение при дамите. Поредното решение за промяна на селекционера, при това с връщането на Драган Нешич, се оказа и поредният гаф. Същият сърбин бе изгонен с обвинението, че върши далавери и мениджърски схеми. Но явно или мнението на ръководните фактори се е променило, или пък нещо им се е усладило. Защото въпросният специалист бе върнат някак еднолично и категорично и това съвпадна с една от най-слабите години на дамите.
Елица Василева, Добриана Рабаджиева, Христина Русева, Ева Янева, Страшимира Филипова... Всъщност последната бе отписана от Нешич с оправдание за контузия. Но това е бял кахър, както се казва. Това са все имена, които са водещи в своите отбори и играят на високо ниво. Доказали са, че могат да постигат и добри резултати, когато се съберат заедно. Стига това да е целта на начинанието. През 2015-а обаче те бяха една разпасана команда, в един самолет без пилот и ясна посока. Девето място на европейските игри в Баку, провал за Гран при и истинска катастрофа на европейското в Белгия и Холандия. А амбициите на Нешич бяха не просто за стабилно представяне на шампионата на Стария континент, а дори за златен медал. Вместо това – ранно отпадане след 3 загуби и пропуснат шанс дори за участие в квалификацията за олимпиадата в Рио. Логичното – Нешич бе премахнат скоропостижно. Но на кого му пука? Имаме си мъжки национален отбор, който да извади кестените и да замаже положението...

Живуркането на клубовете

И тук сякаш живеем в поредния коледен филм, в който денят се повтаря и каквото и да направиш, стане ли полунощ, се събуждаш от същото положение. Единствената разлика е, че загиващите отбори се множат, проблемите също, но това някак не прави впечатление на никого. Марек спечели четвъртата си поредна титла, но на европейската сцена отново си стои в миманса, като до момента не е спечелил нито една точка в Шампионската лига. Добруджа поразчупва статуквото, грабвайки купата на страната и превръщайки се в основен конкурент. Нефтохимик демонстрира леко възвръщане към по-добрите си дни, но на фона на все по-ниското качество това не е особено голямо постижение. ЦСКА продължава да се бори за оцеляването си, а Левски дори няма вече зала, която да нарече свой дом. Владо Николов остава единствен в борбата си за спасение на сините, където проблемите не опират само до финанси, но и до факта, че феновете не ги припознават като свой клуб. Защо? Питайте ръководството, те ще ви отговорят, или пък не... На фона на европейското първенство в „Арена Армеец” залите на вътрешна сцена приличат на извадени от рубриката „ретро спорт”. Шансът от там да излезе следващият Владо, Казийски, Соколов или Жеков? Повече от минимален. При дамите пък има всичко на всичко три клуба – Марица, Левски и ЦСКА. При такава сериозна конкуренция дали ще видим скоро новата Тони Зетова...

Поглед към бъдещето

Годината не бе изпълнена само с мачове. През октомври се състояха едни малко странни избори за нов президент, свикани извънредно от самия Данчо Лазаров. Инженера сам обяви, че след Рио ще се оттегли. Изведнъж обаче явно получи просветление, защото реши, че волейболът няма да може да се оправи без него поне до 2018-а. И свика конгрес, на който очаквано конкуренцията му в лицето на добрия му приятел Любо Ганев и лицето на така наречената опозиция Красимир Илиев се оттеглиха. Всичко това непосредствено преди европейското. Единият, защото няма време да се срещне с клубовете, а другият, защото не вижда смисъл от предварително загубена битка. Съдът пък определи на втора инстанция настоящия УС за нелегитимен, при това с давност от 2012-а. Заведени бяха и нови дела срещу управляващите. Около тях медийното затъмнение е сериозно, все едно не идва 2016-а, а 1986-а.
Естествено, когато се направи и нещо хубаво, то не може да бъде спестено. Самият факт, че България бе домакин на европейско първенство, доведе до невиждана истерия около този спорт. Която при добро управление може да го изведе от калта, в която се намира въпреки мъжкия национален тим. Освен това спечелената организация на световното през 2018-а също е огромен успех. Така волейболът ще продължи да е тема на деня в следващите две години и половина. Мнозина обаче си задават вече въпроса какво ще стане, ако момчетата на Гибона не успеят в битката за Рио? След 10 дни започва ожесточената борба в Берлин, където само един ще вземе билет за олимпиадата, а още два отбора ще получат втори шанс през пролетта. Надеждата за чудо срещу Франция и Русия е жива. А с нея и последният шанс за нещо голямо за Владо, Жеков, Алексиев. Те заслужават подкрепа, защото нямат вина, че с тях ще си заминат и едни от последните наистина класни и котируеми български волейболисти.

В ИСТОРИЧЕСКИ ПЛАН
Първенство Участия Злато Сребро Бронз Общо
ОИМ 8 0 1 0 1
ОИЖ 1 0 1 0 1
СПМ 18 0 1 4 5
СПЖ 11 0 0 0 0
СЛ 18 0 0 0 0
ГП 3 0 0 0 0
ЕПМ 27 0 1 4 5
ЕПЖ 26 1 0 2 3
ЕЛЖ 6 0 2 3 5

ПОСТИЖЕНИЯТА ПРЕЗ 2015 ГОДИНА
Първенство Домакин Място
ЕПМ България/Италия Четвърто място
ЕПЖ Белгия/Холандия 13-о място
СЛ Рио (Бр) 10-о място (второ във II Дивизия)
ГП Омаха (САЩ) 11-о място (пето във II Дивизия)
ЕИМ Баку (Азер) Второ място
ЕИЖ Баку (Азер) 9-о място
ЕПМ до 19 Турция 6-о място
ЕПД до 18 Самоков/Пловдив 11-о място

ХАРИ ЛАТИФЯН, "ТЕМА СПОРТ"