Карло Анчелоти е сериозен и подготвен треньор. Такъв бе и като футболист. Трудно ще го видите да повишава глас, не се забърква в конфликти и обожава италианската кухня. Освен това поддържа висок престижа на треньорите от Апенините. В момента Анчелоти страда заради кървавата терористична атака на 13 ноември в Париж. Един град, в който е работил и обича. „Това бе атака срещу свободата ни. Бяхме ударени и тероризирани. Това бе опит за погазване на принципите ни и начина ни на
живот. Трябваше да ни покажат, че няма къде да се скрием – в ресторант, на концерт, на футболен мач. Целта е да ни накарат да се страхуваме и променим начина си на живот. Няма да стане”, смята 56-годишният треньор.
Анчелоти, какво почувствахте, когато чухте освиркванията по време на минутата мълчание на контролата Турция – Гърция (0:0)?
- Думата е една – трагедия. За присъстващите, за гледащите, за всички.
Вие сте от регион, който ни е добре познат от филмите на Бертолучи…
- Аз съм от Реджоло. Всички от фамилията ми са селяни – татко работеше на полето, мама бе домакиня. Със сестра ми сме израсли сред баби и лели, всички в една къща. Баща ми отглеждаше крави. Имах спокойно детство, нямах нужда от пари с изключение за някоя играчка или билет за кино.
От баща си ли сте наследили характера?
- Никога не съм го виждал ядосан или нервиран. Дори когато нещата отиваха на зле, той не губеше присъствие на духа. Сега е модерно да се говори за лидерски качества. Аз имах пред себе си примера на татко – сигурен, организиран, спокоен. Докато бе жив, винаги сме имали специална връзка и отношения. В началото той бе тифозо на Фиорентина. След това подкрепяше отборите, където играех – Парма, Рома, Милан. Същото се случи и като станах треньор, за него не бе проблем да е за Ювентус, Челси, ПСЖ или Реал М. Той подкрепяше мен. Както и аз – него.
Започнали се от улицата като повечето от вашето поколение…
- Разбира се, играехме до изнемога. Докато слънцето залезе. Заедно играеха 10-годишни и 20-годишни. Не бих казал, че се отличавах особено от останалите. На 15 г. отидох в Парма, но истината е, че придружавах друго момче, по-талантливо от мен, което баща му не искаше да пусне само.
Лека-полека нещата взеха да се нареждат.
- Следващата година бях в колеж. Бе тежко, но ми се отрази добре, защото станах независим и организиран. Не бе лесно – учене, тренировки, мачове. С децата нямах проблеми, но ми липсваше семейството и доста си поплаквах.
Помните ли дебюта си?
- Да, беше през 1977 г. срещу Специя. След година бях титуляр в Парма. Спомням си този сезон, защото вкарах 2 гола срещу Триестина в баража за Серия Б. Беше страхотна радост за града и отбора. Парма винаги ще има специално място в сърцето ми.
Но аз знаех, че трябва да напусна. Моят треньор – Чезаре Малдини, вече ме бе препоръчал на Нилс Лидхолм.
В Рома шведът промени поста ви.
- Играех централен нападател, а Лидхолм ме върна в халфовата линия, където се чувствах по-добре. Лидхолм бе изключителна личност. Отделяше ми страшно много време, даваше ми всякакви съвети – тактически, технически, човешки. Притежаваше уникална ирония, с която сваляше напрежението в отбора. При него нямаше твърди часове за тренировки. Смятам, че е добре отборът да не се превръща във военна част. Дисциплината е важна, но тя трябва да се базира върху отговорността, а не върху глобите. Лидхолм бе наясно, че с една шега с доктора ще свали напрежението.
Вас също трудно могат да ви изкарат извън релси.
- Това е въпрос на характер, но и на опит. Случвало се е, когато нещата не вървят, президентът да иска да бъда по-строг и да използвам камшик. Защо да го правя, след като никой не е постъпвал така с мен? Баща ми нито ми е крещял, нито ме е удрял. Затова и аз така продължавам да се отнасям към играчите.
Какво си спомняте от титлата с Рома от 83-а?
- Тифозите създадоха фантастична атмосфера. Веднъж те не позволиха да си платя на таксиметров шофьор, като го заплашиха, че ако вземе парите, значи е от Лацио. Бяха страхотни години, отборът бе сплотен и досега сме приятели.
Кариерата ви бе белязана от две тежки контузии.
- Това бяха изпитания, които трябваше да преодолея. И днес коленете ми напомнят за онова време.
Но травмите ви лишиха от важни участия?
- Разминах се с титлата на Мондиал ’82 и с финала за КЕШ срещу Ливърпул през 1984 г. В ложата на „Олимпико” много тежко преживях загубата след дузпи. Между другото поражението бе родено предварително от нечовешкото напрежение и очакване, което градът стовари върху отбора.
Каква бе обстановката в съблекалнята?
- Когато си загубил, винаги е едно и също – тишина. Всеки иска да се махне колкото се може по-бързо и да забрави.
Присъствали ли сте на скандали?
- Естествено. Спомням си голям скандал между Пруцо и Туроне в Рома, а в Милан между Гулит и Капело, между Давидс и Индзаги. Важното е да няма последици, защото това е нещото, от което един треньор трябва да се притеснява.
Какви са спомените ви от Мондиал ’86?
- Като на турист с безплатен билет. Не играх и минута. Обстановката в отбора не бе добра – там бяха славните шампиони, но остарели. Не бе лесно да се играе и на тази надморска височина. Селекционерът Беардзот предпочиташе пред мен Де Наполи заради персоналното покритие, докато при Лидхолм аз играех в зона.
От кой треньор сте научили най-много?
- Със сигурност от Лидхолм като психология и характер. От техническа гледна точка – Саки. Той направи революция в мисленето тренирането и представата ни за футбола.
Мондиал ’90 бе голямата ви възможност вече като титуляр.
- Групата бе страхотна, чувствахме се добре заедно.
Малшанс бе, че полуфиналът срещу Аржентина се игра в Неапол. А там Марадона бе бог. Ако бяхме играли както предишните мачове на „Олимпико”, където публиката ни даваше криле, може би щяхме
да спечелим. Селекционерът Вичини бе сглобил добър отбор и бяхме на крачка от титлата.
Кое му е хубавото на треньорството?
- Две са нещата. Първо оставаш там, където обичаш. И второ – чрез играчите можеш да видиш осъществени идеите си. Страхотно е да работиш за отбора, а аз винаги съм бил близък с играчите. С повечето отношенията ни не са само професионални, а приятелски.
А как стоят нещата с президентите?
- Президентите избират треньорите, но от тях не зависи играта и бъдещето. Това го правят играчите. С Берлускони не съм имал проблеми в Милан. Той обича да говори за футбол, но никога не се е месил в избора ми. Умее да мотивира отбора особено когато има проблеми.
Какво не се получи в Ювентус?
- Нямаше резултати. Във футбола се получават 3 неща – биеш, падаш и завършваш наравно. Друго няма. Аз не спечелих, а в Перуджа (0:1 в последния кръг през 2000 г. –б.р. ) дори загубих титлата. Това бе абсурден мач – валеше из ведро, неправилно ни бе отменен и гол. Цялата обстановка около срещата бе странна. Не съм виждал друг мач, който да бъде прекъснат за 75 минути и футболистите да чакат под огромно напрежение в съблекалнята. На следващия ден президентът Джани Аниели ми каза да не се притеснявам, тогава аз и Юве си станахме някак по-симпатични. Но след като и следващата година не спечелих, клубът направи своя избор. Така обаче ми се отвори възможността за Милан, с който заедно спечелихме много трофеи.
Каква е разликата в шампионатите, където сте работили?
- Примера дивисион много напомня на Серия А – напрежението е огромно. Няма мира дори в личния живот. Във Франция не е така, защото там много обичат и други спортове, най-вече ръгбито. В Англия условията за тренировки и игра са идеални. Има спортсменство и малко напрежение. Там никога не са ме обиждали на стадиона или на улицата.
Защо се разделихте с Реал Мадрид?
- Защото през втората година нито спечелих титлата, нито друг трофей. Още когато подписвах, бях наясно, че от мен се иска поне по една купа на сезон. Не стана и трябваше да отстъпя мястото си на друг. Без обиди и обвинения. Да бъда в Реал е признание и чест.
Как се тренира играч като Кристиано Роналдо?
- Както Ибрахимович, Кака, Малдини. Големите шампиони са такива и в отношението си. Те са маниаци и по-големи професионалисти от нас. Печелят много, защото са се превърнали в цели индустрии, в бизнес.
Не може да не се върнем и към финала на Шампионската лига в Истанбул през 2005 г. – онова 3:0 срещу Ливърпул на почивката..
.
- След този мач проумях една истина. Единственото нещо, което треньорът не може да контролира, е резултатът. Всичко друго може, но не и това. Футболът е фантастична игра, защото е непредвидим. Сега всички използват компютри, дронове, сравняват данни, постижения и резултати. Аз знам, че има само един статистически елемент, който е важен – голът.
Бихте ли станали треньор на Рома?
- С най-голямо удоволствие. Това е отбор, който обичам, от град, който обичам. Винаги съм готов да тренирам и Милан. Но когато през лятото ми се обадиха, трябваше да се оперирам и реших една година да си почина. Доволен съм, че се получи така, имах нужда. Сега не бързам, а и не виждам причина да поемам отбор по средата на сезона. След това ще изслушам предложения и ще съм готов за ново предизвикателство. Може и да е в чужбина, вече станах полиглот.
Кой според вас е най-интересният треньор в момента в Европа?
- Следя с голямо внимание работата на Рогер Шмид в Леверкузен. Научил е отбора си много интересно да пресира. В Италия ми харесва как играе Наполи при Маурицио Сари и Фиорентина при Пауло Соуза. От португалеца имам впечатления, след като с Реал срещнахме Базел, а швейцарците играха много добре. За треньора е много важно да пипа прецизно. Вижте го например Гуардиола – всички смятаха, че без да разполага с играчи като Иниеста, Меси и другите от Барселона, ще се провали. Обаче Пеп успя да предаде своята идентичност на Байерн
Каква за вас е идеалната единайсеторка?
- На вратата Дзоф, в защита Джалма Сантос, Бекенбауер, Барези и Малдини, пред тях Неескенс, Фалкао и Кройф, а в атаката – Марадона, Ди Стефано и Пеле. За треньор избирам Алекс Фъргюсън – да останеш 24 г. в един голям клуб, трябва да си изключителен. Скоро бях в Лондон и той поиска да се видим, като ме взе от летището. Страхотна личност и голям треньор.
Какъв е големият проблем на италианския футбол?
- Във всеки случай не е в треньорите. Адаптивни сме и сме иноватори. В този смисъл италианският футбол е една перманентна школа. В Англия почти всички залагат на 4-4-2, у нас разнообразието е голямо. Това, което ни липсва, са модерните, функционални и безопасни стадиони, които помагат на клубовете и във финансово отношение. По този показател сме доста назад от водещите страни в Европа.
Не трябва ли младите футболисти да се учат повече как да преодоляват съперник, да подават точно на 30 метра, а не толкова да залагат на физиката?
- Не трябва да се забравя, че футболът се промени. Стана по-бърз и физически. По мое време за перфектни данни се смятаха ръст от 180 см и тегло 80 кг. Днес цифрите се изместват на 185 см и 85 кг. Преди талантът бе достатъчен, сега не стига. Роналдо например е суперкласа, но и фантастичен атлет. Меси пък притежава невероятна експлозивност. Но мускулите без талант не вършат работа във футбола. За децата по-важното е да се забавляват, отколкото тактиката. Да се усмихват и да мечтаят. За останалото има време.
Валтер ВЕЛТРОНИ „Кориере дело спорт”, превод Тема Спорт
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)