Да, това е най-невероятното постижение в историята на спорта

Да, това е най-невероятното постижение в историята на спорта

Потвърждението не дойде на терена. Дойде по телевизиите, социалните медии, телефоните. Играчите на Лестър се събраха в дома на Джейми Варди да гледат. (Кристиан Фукс сподели сцените от празненството.) Може би, в случая на Клаудио Раниери, който отлетя за Италия за специален обяд с 96-годишната си майка и трябваше да кацне в Англия в часа на мача, потвърждението е дошло от някой мил митничар.

При всяко положение обаче не е било по-малко сладко и сюрреално. Равенството на Тотнъм с Челси (2:2) значеше, че Лестър официално е шампион на Премиър Лийг за сезон 2015/16. Това беше мечта, при това абсурдна мечта, както ни припомняше Раниери всяка седмица до миналия месец.

Спортистите ги учат да „визуализират” успеха. Ако Раниери бе поискал от играчите си да визуализират своя през август, когато бяха с шансове 5000:1 за титлата след едва-едва избегнато изпадане, разтърсени от два отделни грозни расистки инцидента и тренирани от човек, осмиван като свръхестествен загубеняк, щяхте да поставите под въпрос душевното здраве на италианския треньор. Днес тази размита линия между факт и фикция я няма. Ако искате, се щипете, докле кръв потече от вас – няма значение: всичко това е действително!

Лестър Сити завърши най-невероятното постижение в историята на световния спорт. И преди е имало триумфиращи аутсайдери, разбира се. Едно е да постигнеш немислимото в един-единствен мач, в серия 4-от-7 или дори в едномесечен турнир, а съвсем различно е да го сториш в рамките на 38 мача и 10 месеца, играейки с всеки съперник по два пъти – на свой и чужд терен. Всъщност, ако го погледнете от друга гледна точка, ще видите, че „лисиците” са се справили с всеки един от най-добрите осем отбора в лигата в преките два сблъсъка, като изключим Арсенал.

Това също е значително, защото, при все че безспорно походът на Лестър бе улеснен от упадъка на големите (от Ливърпул до Челси, от Манчестър Юнайтед до Манчестър Сити), той не бе някакво промъкване по терлици през задния вход до титлата. „Сините” се изкачиха на 1-вото място в таблицата през ноември и, с изключение на една седмица през януари, останаха на върха до края на сезона.

В ера, в която представянето е тъй силно обвързано с бюджета за заплати, Лестър скочи на и надви съперници, които плащат на своите играчи по три, четири или пет пъти повече. И това е другата страна на историята.

Това не е тим от обещаващи момченца, с използване на техния ентусиазъм и талант като защитна стена срещу стреса от идващите от всяка заявка за титлата огромни очаквания. Нито пък е сбор от ветерани, които са преживявали цялото това нещо и преди, а сега използват опита си за едно последно „ура”, защото „знаят как се печели”.

Средната възраст на титулярната единайсеторка на шампионите е 28 години. Освен това можете да съберете всички трофеи на целия състав в един тренировъчен сак: имате Купата на Азия 2011 на Шинджи Оказаки с Япония, двете титли от ПЛ на Роберт Хут като търкач на пейката на Челси преди десетилетка и аржентинската Клаусура от 2007 г. на тогава 17-годишната резерва Леонардо Уйоа. Тъй че можете да вземете тези две клишета и да ги хвърлите на боклука.

Дали Лестър е чудовище, построено чрез изящна трансферна политика, дали е резултат на свръхмодерни аналитични програми за рекрутиране, или на труда на изключително мъдри скаути? Не съвсем.

Истина е, че трансферите на Н’Голо Канте и Риад Марез, които струваха общо малко над 10 млн. долара, а днес – 10 пъти повече, са си пладнешки обир. Заслугите за идването им са изцяло на директора по рекрутиране Стийв Уолш и вече напусналия скаут Бен Уигълсуърт. От 10-те най-скъпи играчи в клубната история обаче осем дойдоха в последните две години, а от тях само двама (Канте и Оказаки) са титуляри. Хора като Гьокхан Инлер, Йоан Беналуан и Андрей Крамарич струваха общо почти 30 млн. долара. Инлер бе титуляр в три шампионатни мача този сезон, а другите двама вече бяха пропъдени.

Да се изрисува успеха като гениален градеж на отбора би било далеч от истината, ако не броите градежа на отбора за тим билдинг. Това е несъмнено един от ключовете за триумфа и заслугата на Раниери тук е изключителна. Дали с префърцунените (но ефикасни) вечери с пица, или с тихомълком даваните допълнителни почивни дни, той успя да запази у тази група играчи обединение, глад, постоянство и равновесие.

Най-успешните тимове в кой да е спорт говорят за заедност, отборен дух и целеустременост, но при Лестър всичко това е очевидно и на дела, при все че Раниери не тръбеше на всеки ъгъл, че това е „малък отбор с голямо сърце”. В това отношение бе подпомогнат в огромна степен от липсата на контузии, което му позволи да установи ясна йерархия (резервите приеха и прегърнаха ролята си), както и от самата природа на играчите му. С изключение на Марез и Канте, не се виждат твърде много от тях, на които им предстои евентуално преместване към по-добри места.

Всъщност, по-голямата част от този отбор е обвързана помежду си чрез провал и отхвърляне. Двамата Данита – Симпсън и Дринкуотър, бяха изпъдени от Ман Юнайтед като младоци; Фукс и Марк Олбрайтън дойдоха като свободни агенти, изхвърлени съответно от Шалке 04 и Астън Вила; Хут бе обещаващ талант за Германия на Клинсман и Челси на Моуриню, преди да скочи от влака към звездния статут и да слезе в долните ешалони; на вратаря Каспер Шмайхел му бе казано от Манчестър Сити, че няма бъдеще в клуба, та трябваше да слиза чак до четвърторазредния Нотс Каунти, за да запише мач; капитанът Уес Морган не бе играл в първия ешалон на английския футбол до 30-годишна възраст; голмайсторът Варди игра полупрофесионално допреди четири години, а преди това – аматьорски, и то с чип на глезена, който да помага да го следят след присъда за нападение извън пъб; Марез бе пъден от всяка младежка академия във Франция до 18-годишната си възраст; Канте пък само допреди година играеше през няколко хиляди зрители във френската Лига 2.

Хубавото при подобна футболна версия на Мръсната дузина е, че на тях не е особено трудно да им се внуши, че невъзможното е постижимо – наратив, често използван от треньорите. Все пак те бяха преодолели всички възможни трудности, а се озоваха в битка за титлата.

Макар ползващ се с огромно уважение след 30-годишна кариера, самият Раниери бе изпитал на гърба си провала и разбитото сърце, завършвайки втори с четири различни отбора в три страни. Може би именно затова посланието му намери отзвук: титлата е вероятна. Точно както, благодарение на Лестър, вече е вероятно това пълен аутсайдер да може да постигне немислимото.

Без значение какъв е спортът или каква ера е, винаги ни се е казвало, че ако вярваш, велики неща могат да ти се случат. Сега вече знаем това със сигурност.

Габриеле Маркоти, ESPN

Още от Футбол свят

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти